— О, благодаря — простенвам с облекчение и се подпирам на щанда, за да не падна.

Чувствам се така, сякаш съм финиширала след олимпийско надбягване. Всъщност, мисля, че пазаруването трябва да бъде смятано за дейност, особено силно натоварваща сърдечносъдовата система. Сърцето ми бие най-учестено, когато видя надпис „50% намаление“.

Отброявам парите, които са в банкноти от по пет и по десет лири, и чак се разтрепервам от нетърпеливо очакване. Русокосата продавачка най-сетне изважда тъмнозелената кутия с МОЯ шал изпод щанда, внимателно я пъхва в също тъмнозелената гланцова фирмена торбичка и ми я подава за тъмнозелените въжени дръжчици. Чак ми се иска да затворя в благоговение очи, толкова прекрасно е усещането, което ме обзема.

Ах, този благословен момент. Мигът, когато пръстите се обвиват нежно и здраво около дръжките на натежалата фирмена торбичка — и всички прекрасни неща в нея стават твои! На какво напомня това усещане ли? То е все едно дни наред да гладуваш, после изведнъж да усетиш в устата си първия залък от намазаната обилно с масло препечена фйлия. То е като да се събудиш сутрин и изведнъж да осъзнаеш, че е неделя. То е като най-върховният момент от секса. В ума ти няма абсолютно нищо друго. Чиста, всепоглъщаща, егоистична наслада.

Излизам бавно от бутика, все още замаяна от удоволствието на осъществената мечта. Имам си шал от „Дени енд Джордж“! Имам си шал от „Дени енд Джордж“! Имам си…

— Ребека — прекъсва мислите ми един мъжки глас.

Поглеждам и стомахът ми се свива ужасено: Люк Брандън.

Люк Брандън стои на тротоара, точно пред мен, втренчил поглед надолу, към тъмнозелената ми фирмена торбичка. Усещам, че започвам да се изчервявам. Какво изобщо прави той на тротоара? Нямат ли си хората като него коли с шофьори? И не би ли трябвало точно в този момент шофьорът му да го кара с пълна газ към някакъв важен прием или нещо подобно?

— Успя ли да го вземеш? — пита той, като се смръщва леко.

— Какво?

— Подаръкът за леля ти.

— А, да — преглъщам аз. — Да, аз… взех го.

— Това ли е? — посочва той към луксозната торбичка и усещам бузите ми да пламват още по-ярко.

— Да — отговарям най-сетне. — Помислих си, че… че ще е добре да й взема един шал.

— Много щедро от твоя страна. „Дени енд Джордж“ — разчита той надписа и повдига леко вежди. — Леля ти сигурно е много стилна дама.

— Да, наистина — отговарям с леко покашляне. — Тя е много творческа и оригинална личност.

— Сигурен съм, че е така — казва Люк и след кратка пауза пита: — Как се казва?

О, Боже! Трябваше да се врътна и да офейкам още щом го видях, преди да е станало късно. Сега стоя като парализирана. Не мога да се сетя за нито едно женско име!

— Ъъъ… Ърминтрюд — чувам се изведнъж да казвам.

— Леля Ърминтрюд — провлачва Люк замислено. — Е, предай й моите пожелания за скорошно оздравяване.

Кимва ми за довиждане и се отдалечава по тротоара, а аз стоя и гледам след него, като напразно се опитвам да отгатна дали се е досетил или не.

Три

Прекрачвам прага на апартамента ни, Сузи ме поглежда и първото, което казва, е:

— О! „Дени енд Джордж“! Беки, сигурно сънувам!

— Не, не сънуваш — ухилвам се до уши насреща й. — Купих си един шал.

— Покажи ми го! — изпищява Сузи и скача от дивана. — Покажи-ми-го-покажи-ми-го-покажи-ми-го! — повтаря тя възторжено и нетърпеливо дърпа дръжките на торбичката от ръцете ми. — Искам да видя новия ти шал! Покажи ми го!

Ето, затова обичам да живея със Сузи. В подобни случаи Джулия, предишната ми съквартирантка, ще смръщи вежди и ще процеди: „Дени и кой?“ или „Прекалено много пари за един шал.“ Сузи обаче разбира напълно за какво става дума, абсолютно и докрай. И ако трябва да бъдем честни, тя е по-зле и от мен дори.

Да де, само че тя може да си го позволи. Въпреки че вече е двадесет и пет годишна, като мен, нейните родители все още й дават джобни пари. Наричат ги „издръжка“ и доколкото схващам, идват от някакъв фамилен доверителен фонд — ама като гледам как и за какво ги харчи, са си джобни пари. Освен това родителите й купили този апартамент във Фулхам като подарък за двадесет и първия й рожден ден и оттогава тя живее в него, като понякога работи, а понякога просто се мотае насам-натам.

За известно (много кратко) време Сузи работеше като момиче за връзки с обществеността и точно тогава се запознахме, по време на едно делово пътуване до Гуърси. Тя, естествено, работеше за „Брандън Къмюникейшънс“. Не искам да я обидя, но ще кажа — пък и тя самата си го признава, — че Сузи беше възможно най-нескопосаното момиче за връзки с обществеността, на което съм попадала. На промоцията си при това пътуване тя напълно забрави коя банка представлява и започна възторжено да възхвалява една от техните конкурентки. Присъстващият мениджър от банката гледаше все по-навъсено и по-навъсено, а ние, журналистите, се попикавахме от смях. Сузи имаше големи неприятности заради този случай. Всъщност, именно тогава тя реши, че кариерата във връзки с обществеността не е за нея. (Казано по друг начин, Люк Брандън я уволнил в мига, когато се върнали в Лондон. Още една причина да не го харесвам.)

Но по време на онова пътуване двете с нея си прекарвахме страхотно, като се наливахме с вино и клюкарехме до посред нощите, а и в Лондон продължихме да се виждаме. После, когато Джулия изведнъж излезе от релси и забягна с професора, при когото правеше докторската си дисертация (не напразно казват, че тихите води са най-опасни), Сузи предложи да се пренеса при нея. Знам си, че наемът, който ми взима, е безбожно нисък за този квартал и за това жилище, но така и никога не настоях да си плащам според пазарните цени, защото просто не мога да си го позволя. Като ги гледам как вървят свободните наеми, с тази моя заплата аз съм по-скоро за Илифант и Кастъл, отколкото за Фулхам. Как изобщо е възможно нормални хора да си позволяват да живеят под наем в такива невъобразимо скъпи квартали като нашия? Умът ми не го побира.

— Беки, Беки, отвори го! — умолява ме Сузи. — Хайде де, дай да го видя!

Тя подскача от нетърпение и рови с дългите си пръсти навътре в торбичката. Измъквам я от ръцете й, преди да успее да я разкъса. Тази торбичка ще се озове на закачалката на вратата на стаята ми, при другите престижни торбички — всеки път, когато искам да впечатля някого, излизам с някоя от тях, като я ползвам така небрежно, сякаш не представлява никаква ценност за мен. (Слава Богу, че престижните бутици не използват торбички с надписи „Разпродажба“. МРАЗЯ магазините, които го правят. Защото какъв му е смисълът да имаш престижна торбичка, когато наяряковърху нея е отпечатано „Разпродажба“? Все едно, че пише „Дребнава беднячка“.)

Много бавно и внимателно изваждам тъмнозелената кутия от торбичката, махам капака и нежно отгръщам тънката хартия. После, почти благоговейно, вдигам и разгръщам шала. Колко е красив само! Тук ми изглежда дори още по-красив, отколкото в магазина. Замятам го около врата си и се ухилвам глупаво на Сузи.

— О, Беки! — прошепва тя задавено. — Страхотен е!

За момент и двете оставаме прехласнато смълчани. Общуваме си с една висша сила: Бога на пазаруването.

После обаче Сузи не се удържа и разваля всичко.

— Можеш да си го сложиш, като излизаш с Джеймс тази събота — отбелязва тя.

— Не става — отсичам почти грубо и си свалям шала. — Няма да излизам с него.

— Как така?

— Изобщо вече няма да излизам с него — отговаряш и се опитвам да свия нехайно рамене.

— Наистина ли? — ококорва очи Сузи. — Защо? Какво стана? Нищо не си ми казала!

— Знам — отмествам поглед от очите й, изпълнени е жадно любопитство. — Малко е… странно.

— Заряза ли го? Та ти дори не си спала с него!

Сузи повишава глас развълнувано. Страшно й се иска да узнае какво е станало. Но аз пък не съм сигурна искам ли да й кажа. За момент обмислям дали да не запазя дискретност. После обаче си казвам: „Какво пък толкова? Майната му!“

— Да, не съм спала с него — отговарям и добавям: — В това е проблемът.

— Какво имаш предвид? — пита Сузи и наострила уши се привежда към мен. — Какво искаш да кажеш, Беки?

Поемам си дълбоко дъх, обръщам глава и я поглеждам в лицето:

— Той не искаше.

— Не те е желаел, така ли?

— Не, не е това. Той… — Стисвам очи, все още и аз самата не мога да го повярвам. — Той смята, че не е редно да се прави секс преди брака.

— Какво?!? Майтапиш се!

Отварям очи и виждам Сузи да ме гледа ужасено — сякаш току-що е чула най-отвратителното богохулство, познато на човешкия род.

— Майтапиш се, Беки! — умолително повтаря Сузи.

— Не, не се майтапя — казвам и успявам да пусна една унила усмивка. — Всъщност, получи се крайно неудобно. Аз един вид… го награбих… и той трябваше да се отбранява от мен.

Изпълващият ме със срам и неудобство спомен, който бях успявала успешно да потискам, започна отново да се съживява в паметта ми. Бях се запознала с Джеймс на един купон преди няколко седмици и въпросното срамно събитие се случи на решаващата ни трета среща. Отидохме на ресторант и вечерята мина наистина много приятно, като той настоя да плати цялата сметка. После отидохме в неговия апартамент и по едно време започнахме да се целуваме на дивана.

Е, какво БИ ТРЯБВАЛО да си помисля? Харесвахме се, беше ни приятно заедно, бяхме насаме — и, дайте да се разберем, ако умът му казваше „не“, тялото му буквално крещеше „да, да, да“. И тъй като аз съм едно съвсем нормално, модерно момиче, протегнах ръка към ципа на панталона му и започнах да го смъквам надолу. Когато той хвана ръката ми и я отдръпна, си помислих, че ми играе игрички, така че се заех още по-ентусиазирано с ципа му.

Като се позамисля сега, тогава май ми отне доста повече време, отколкото би трябвало, за да стопля, че той изобщо не ми се прави на интересен. Истината е, че му се наложи да ме цапне доста силно през лицето, за да ме отблъсне от себе си — а после се скъса да ми се извинява за станалото.

Сузи ме зяпа невярващо. После изведнъж избухва в див кикот.

— Трябвало е да те цапне, за да го оставиш, така ли? Ах, ти, мъже-мелачко!

— Стига де! — протестирам вяло. — Той се държа много мило. Пита ме дали съм готова да го чакам.

— И ти му каза „как ли пък не“, а?

— Нещо такова — смутолевям, като отмествам поглед встрани. Всъщност, спомням си, че разгорещена и увлечена от настроението си на момента, дори му отправих нещо като предизвикателство. „Сега може и да ми се съпротивяваш, Джеймс — помня, че му казах с нисък, дрезгав глас, гледайки го със секси поглед, поне така се надявах тогава, — но само след седмица ще ми потропаш на вратата.“

Е, вече беше минало повече от седмица, а от него нямаше ни вест, ни кост. Което, като се позамисли човек, е доста смазващо за самочувствието.

— Но това е смешно! — възкликва Сузи. — Ами ако след брака се окаже, че между двамата няма сексуална съвместимост?

— Не знам — свивам рамене аз. — Предполагам, че е готов да поеме този риск.

Сузи изведнъж се изкикотва:

— Ти видя ли му…?

— Не! Изобщо не ми позволи да припаря до него!

— Ама си го опипала все пак, нали? Малък ли беше? — Очите на Сузи проблясват лукаво. — Обзалагам се, че е съвсем хилав. Сигурно се надява по този начин да подлъже някое момиче да се омъжи за него и после то, горкото, ще се види обвързано за цял живот с една нищо и никаква клечица. Добре че не си попаднала в капана, Беки!

Сузи се пресяга за пакета си „Силки Кът“ и запалва една цигара.

— По-далеч! По-далеч! — възкликвам раздразнено. — Не искам шалът ми да се овони на цигари!

— Добре де, и КАКВО ще правиш този уикенд? — пита тя, като дръпва от цигарата си. — Да не се спихнеш сама? Искаш ли да дойдеш с мен на наш’то село?

Сузи винаги нарича така втората фамилна къща на родителите си, която е в Хамшир — „наш’то село“. Сякаш те наистина притежават цялото село — някаква реликва от робовладелския строй, за чието съществуване останалите хора дори не подозират.

— Не, всичко ще е наред — отговарям и мрачно посягам към телевизионния справочник. — Каня се да погостувам на родителите си.

— О, чудесно — казва Сузи. — Целуни майка си от мен.

— Непременно — отвръщам. — А ти целуни Пепър от мен.

Пепър е конят на Сузи. Язди го приблизително три пъти годишно — така де, ако изобщо го язди, — но всеки път, когато родителите й подхвърлят идеята да го продадат, тя изпада в истерия. Доколкото знам, поддръжката на този кон им струва петнадесет хиляди годишно. Петнадесет хиляди лири стерлинги! И за какво? За да си стои в яхъра и да гризка ябълки. Не бих имала нищо против да съм кон.

— О, докато не съм забравила — казва Сузи, — дойде сметката за режийните. — По триста на човек.

— По триста лири ли? — поглеждам я поразена. — Накуп ли?