— Аха. Дори сме закъснели. Просто ми подпиши един чек, ако нямаш кеш в момента.

— Чудесно — отвръщам с привидно безгрижие. — Веднага.

Пресягам се към чантата си, изваждам чековата си книжка и веднага написвам и подписвам чека. Сузи е толкова великодушна по отношение на наема, че винаги стриктно плащам половината от общите сметки за режийни разходи, а понякога дори добавям и по малко отгоре. И все пак, този път усещам да ме побиват студени тръпки, когато й подавам чека. Триста лири се изпариха от сметката ми в един миг. А пък тепърва трябва да помисля и как да разчистя задължението си към „Виза“. Чудничък месец, няма що.

— Ааа, и те търсиха по телефона — добавя Сузи и започва да разгъва някакво листче. — Май че беше Ерика Парснип. Така ли е?

— Парснип?

Понякога си мисля, че умът на Сузи се нуждае от малко смазка.

— Парнъл. Ерика Парнъл от Ендуич Банк. Да й се обадиш — прочита Сузи от листчето.

Зяпвам я ужасено.

— Тук ли се обади? На този номер?

— Да. Днес следобед.

— О, мамка му! — Сърцето ми заблъсква в гърдите. — Ти какво й каза? Каза ли й, че имам възпаление на жлезите?

— Какво имаш? — На свой ред и Сузи ме зяпва. — Разбира се, че не съм й казвала подобна глупост!

— Тя пита ли как е кракът ми? Изобщо пита ли как съм със здравето?

— Не! Попита само къде си. Казах й, че си на работа и…

— Сузи! — простенвам отчаяно.

— Добре де, какво ТРЯБВАШЕ да й кажа?

— Трябваше да й кажеш, че съм в леглото със счупен крак и възпаление на жлезите!

— Е, благодаря, че ме беше предупредила!

Сузи ме гледа с присвити очи и кръстосва крака в поза „лотос“. Сузи има най-дългите, най-слабите и най-гъвкавите крака, които съм виждала. Когато обуе черни чорапи, става досущ като паяк.

— Добре де, какво толкова? — пита тя. — Да не си си надхвърлила лимита?

БОЖЕ, ДАЛИ СЪМ СИ НАДХВЪРЛИЛА ЛИМИТА?!

— Съвсем малко — свивам рамене. — Ще се оправя.

Настъпва мълчание. Вдигам поглед и виждам Сузи да къса чека ми.

— Сузи! Не изглупявай!

— Ще ми платиш като се оправиш — отсича тя безапелационно.

— Благодаря ти, Сузи — прошепвам и я прегръщам силно. Сузи е най-добрата приятелка, която някога съм имала.

Но през цялата вечер усещам в стомаха си някакво неприятно присвиване, което не ме е напуснало и когато се събуждам на другата сутрин. Усещане, което не успявам да притъпя, дори като си мисля за моя шал от „Дени енд Джордж“. Лежа в леглото си, втренчена в тавана, и за първи път от месеци насам пресмятам на ум колко дългове съм натрупала към кого ли не. Дължа на банката, дължа по „Виза“ картата, дължа и по кредитните си карти от различни магазини — „Харви Никълс“, „Дибънхамс“, „Фенуикс“… А сега задлъжнях и на Сузи.

Дължа общо… я да видим… някъде към шест хиляди лири стерлинги.

Усещам да ме сковава мраз, докато си представям и обмислям тази цифра. Откъде, за Бога, ще ги намеря тези шест хиляди, за да ги върна? Бих могла да спестявам по шест лири седмично в продължение на хиляда седмици. Или по дванадесет седмично в продължение на петстотин седмици. Или… или по шестдесет седмично в продължение на сто седмици. Така май ще е най-добре. Но откъде, по дяволите, ще намирам по шестдесет лири седмично, за да ги спестявам?

Или пък бих могла да натрупам куп общи познания в най-различни области и да участвам в „Стани богат“, Или пък да изобретя нещо наистина, ама наистина хитро. Или пък да… да спечеля от националната лотария. При тази мисъл по тялото ми плъзва топла вълна и прогонва сковалия ме студ. Затварям очи и се сгушвам обратно в леглото. Лотарията несъмнено е най-доброто рещение на проблема.

Аз, разбира се, няма да се целя да спечеля джакпота — това вече би било нещо НАПЪЛНО невероятно. Просто някоя от всички онези по-малки суми. Изглежда, че при всяко теглене те се разпределят със стотици. Ще спечеля да речем… сто хиляди лири стерлинги. Сто хиляди ще ми свърщат работа. Ще мога да си върна всички дългове, да си купя кола, да си купя апартамент…

Всъщност… я по-добре да са двеста хиляди. Или четвърт милион. Просто за всеки случай.

А най-добре ще е да бъде някое от онези групови спечелвания на джакпота. „Всеки от петимата участници в лотарията, спечелили с групов билет джакпота, ще получи по едно цяло и три десети милиона лири стерлинги.“ (Обожавам начина, по който го съобщават. „Едно цяло и три десети.“ Сякаш тези допълнителни триста хиляди лири са някаква мъничка, незначителна сума. Все едно човек изобщо няма да забележи има ли я, няма ли я.)

Едно цяло и три десети милиона би следвало да ме оправят. Пък и щом съм съгласна да си поделя джакпота с други хора, значи не съм скръндзава егоистка, нали така? „Моля те, МОЛЯ ТЕ, Господи — повтарям си мислено, — направи така, че да спечеля националната лотария. Обещавам да си я поделя съвсем честно с един-двама други участника!“


И така, на път към къщата на родителите ми спирам на една бензиностанция, за да си купя два лотарийни билета. Избирането на числата ми отнема около час и половина. (Макар да се нарича така, английската национална лотария е по-скоро като нашето ТОТО 6/49, с попълване на произволни числа върху всеки билет — Бел. прев.) Знам, че 44 се появява почти винаги, а също и 42. Дотук добре, ами останалите? Написвам на лист хартия няколко серии с числа и се вторачвам с присвити очи в тях, като се опитвам да си ги представя как ще изглеждат на телевизионния екран.

1 6 9 16 23 44

Не! Ужасно! Къде ми е умът? Първо на първо, 1 никога не излива. А 6 и 9 също не стоят добре.

3 14 21 25 36 44

Това изглежда малко по-добре. Вписвам втората серия числа в единия билет. После нахвърлям следваща:

5 11 18 27 28 42

Тази определено ме впечатлява. ИЗГЛЕЖДА като сигурен победител. Съвсем ясно мога да видя числата, изписани на телевизионния екран. Представям си как Мойра Стюарт ги прочита по вечерната емисия на новините, „Един билет, за чийто притежател се предполага, че живее в югозападен Лондон, спечели джакпота на националната лотария, с натрупана сума от десет милиона лири стерлинги.“

За момент ми прималява. Какво ще направя с моите десет милиона лири? Откъде ще започна?

Е, като начало, ще вдигна грандиозен купон. На някое готино и модно място, шампанското ще се лее без ограничения, ще има танци и ще наема някоя таксиметрова служба, която да разкарва безплатно гостите ми по домовете им след купона, така че всеки да си пие на воля, без да се притеснява, че после ще трябва да шофира. А, да, за всеки ще има и подарък „за довиждане“, например наистина луксозна пяна за баня или нещо подобно. (Дали Калвин Клайн предлага пени за баня? Отбелязвам си на ум да проверя следващия път, когато вляза в „Буутс“.)

После ще купя по една къща за всички роднини и приятели, естествено. Облягам се на стенда за лотарийни билети и затварям очи, за да се съсредоточа. Да предположим, че купя двадесет къщи по двеста и петдесет хиляди лири всяка. Значи ще ми останат… пет милиона. От които изваждам приблизително петдесет хиляди за купона. А, да, и освен това ще заведа абсолютно всички на почивка, на Барбадос или на някое друго такова място. Това ще ми струва… около сто хиляди лири, като се има предвид, че всички ще летим в луксозната първа класа.

Значи, остават ми четири милиона осемстотин и петдесет хиляди. О! И от тях трябва да извадя шест хиляди, за да разчистя всичките си дългове по кредитните карти и към банката. А също и триста, които да върна на Сузи. Хубаво де, да речем общо седем хиляди. Значи ми остават… четири милиона, осемстотин четиридесет и три хиляди лири.

Разбира се, ще дам солидни суми за благотворителност. Всъщност, вероятно е най-добре да основа една благотворителна фондация. Ще подпомагам всички онези немодни благотворителни дейности, които все биват пренебрегвани — например лечението на кожните заболявания или домашният патронаж за престарелите хора. И ще изпратя солиден чек на някогашната ми учителка по английски, мисиз Джеймс, така че да може да зареди с нови книги училищната библиотека. Нищо чудно дори да кръстят библиотеката на мое име. „Библиотека Блумууд“.

О, и още триста хиляди за онова разкроено палто от „Уистълс“, което е НАЛОЖИТЕЛНО да побързам да купя, преди да са ги разграбили. Колко ми остават значи? Четири милиона, осемстотин четиридесет и три хиляди минус…

— Извинете… — прекъсва размислите ми женски глас и аз вдигам замаяно поглед.

Някаква жена зад мен се опитва да стигне до химикалката, оставена на стенда.

— Прощавайте — отвръщам и учтиво се дръпвам, за да й направя място.

Но това прекъсване ме разсейва и обърквам сметките си. Колко ми оставаха значи — пет или четири милиона?

После забелязвам жената да занича към моето листче с нахвърляните серии от числа и изведнъж една мисъл ме поразява като гръм. Ами ако някоя от сериите, които съм отхвърлила, вземе, че спечели? Какво ще стане, ако тази вечер съобщят, че печели моята серия „1, 6, 9, 16, 23, 44“ например, а аз не съм я пуснала?!? Ще се ненавиждам до края на живота си, нали? Никога, до сетния си час, няма да си го простя. Ще се получи като онзи мъж, който се самоубил, защото забравил да си пусне фиша за „ТОТО“-то.

Вземам още няколко билета и бързо вписвам сериите, които си бях нахвърляла върху листчето. Така че сега имам общо девет билета. Девет билета — деветдесет лири. Доста пари, наистина. Почти ми става съвестно да ги похарча. Но пък, от друга страна, това значи девет пъти по-голям шанс да спечеля, нали така?

Пък и вече имам страхотно предчувствие относно серията „1, 6, 9, 16, 23, 44“. Ами да, че защо инак точно тази пък комбинация от числа ще се появи и ще се загнезди в ума ми? Може би някой, там някъде, се опитва да ми каже нещо.


Магазини „Бромтън“ Отдел „Сметки на клиенти“ Бромтън Стрийт 1 Лондон

----------------------------------------------------------------------------

Миз Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон


2 март 2000 г.


Скъпа миз Блумууд,

Нашата счетоводна документация показва, че при нас не е постъпило плащане по последната Ви сметка по „Златната кредитна карта на Бромтън“, която притежавате. Ако сте извършили разплащане през последните няколко дни, моля Ви да не вземаше под внимание това уведомително писмо.

Понастоящем неплатената Ви сметка е 235.76 лири стерлинги. Минималната сума, която трябва да внесете, е 43.00 лири стерлинги. Можете да се разплатите кеш, с чек или да приложите документ за банков превод. Надяваме се в скоро време този пъпрос да бъде уреден.


Искрено Ваш,


Джон Хънтър, мениджър на отдел „Сметки на клиенти“ Магазини „Бромтън“ Бромтън Стрийт 1 Лондон

----------------------------------------------------------------------------

Миз Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон


2 март 2000 г.


Скъпа миз Блумууд,


Сега е най-добрият момент за харчене на пари!


За ограничен период от време предлагаме на нашите клиенти ИЗВЪНРЕДНИ КРЕДИТНИ ТОЧКИ за всяка покупка на стойност над петдесет лири стерлинги, извършена със „Златната кредитна карта на «Бромтън»“[1] — възползвайте се сега от предоставеното Ви уникално предимство да прибавите още кредитни точки към Вашата кредитна сметка, както и от възможността да спечелите някой от нашите „Подаръци за притежателите на кредитни точки“.


Сред фантастичните подаръци, които Ви предлагаме, са:

Италианска кожена чанта 1000 кредитни точки

Каса розово шампанско 2000 кредитни точки

Два самолетни билета до Париж[2] 5000 кредитни точки

(Понастоящем Вие разполагате с: 35 кредитни точки.)


И не забравяйте, че за периода на действие на тази наша специална оферта печелите по две кредитни точки на всеки пет лири стерлинги, похарчени със „Златната кредитна карта на «Бромтън»“. Надяваме се в най-скоро време да можем да Ви поздравим с „Добре дошли“ в „Бромтън“, за да се възползвате от тази наша уникална оферта.


Искрено Ваш,

Ейдриън Смит,

мениджър на отдел „Обслужване на клиенти“

[1] с изключение на покупките, направени в ресторанти, аптеки, будки за вестници и фризьорски салони

[2] с известни ограничения — виж приложената брошура 42

Четири

Когато пристигам в къщата на родителите ми, сварвам ги в разгара на поредния им разгорещен спор, Татко е стъпил по средата на градинската стълба, опряна на страничната стена на къщата, и бърника нещо по улука, а мама е седнала до масата от ковано желязо насред моравата и прелиства стари броеве на каталога „Отминали времена“. Никой от двамата дори не поглежда към мен, когато влизам чрез портичката откъм улицата.