Облягам се привидно нехайно назад в дивана и се замислям какво ще направя, като спечеля. Имам предвид, в мига, когато спечеля. Дали ще изпищя от радост? Или ще се парализирам от щастие? Може би ще е добре да го запазя в тайна за двадесет и четири часа. Може би изобщо не бива да казвам НИКОГА и НА НИКОГО.

Тази нова мисъл определено ми допада страхотно. Ами да! Ще бъда таен милионер! Ще си разполагам спокойно с всичките пари, без да ми се налага да изживявам каквото и да било притеснение. А като ме питат как мога да си позволя да купувам толкова скъпи маркови тоалети, просто ще казвам, че работя извънредно. Точно така! И ще мога да преобразя живота на всичките си близки анонимно, като невидим ангел. Никой никога няма да разбере кой го е направил. Върхът!

Точно се опитвам да обмисля колко голяма къща мога да купя, без хората да заподозрат, че има нещо мътно, когато един глас от екрана ме стряска:

— Въпросът е към номер три.

Каквооо?

— Любимото ми животно е фламингото, защото е розово, пухкаво и има дълги крака.

Едно от трите момичета на екрана, седнали на високи кръгли столчета, откръстосва бавно и чувствено дългите си стройни крака и мъжката част от присъстващите в студиото зрители подлудява от иьзторг. Какво става, по дяволите? Защо гледаме „Среща на сляпо“?!

— Напоследък това предаване става все по-скучно и по-скучно, а преди беше толкова забавно — отбелязва мама.

— Наистина ли смяташ тази тъпотия за забавна? — възкликва невярващо баща ми.

— Татко, не може ли всъщност да се върнем на…

— Не казвам, че сега е забавно. Казах, че…

— Татко! — повтарям настойчиво, като се старая все пак гласът ми да не прозвучи панически. — Може ли да върнеш за малко на БиБиСи 1?

„Среща на сляпо“ изчезва и аз въздъхвам с облекчение. В следващия миг обаче на екрана цъфва мъж в делови костюм и с тревожен израз на лицето.

— В действителност — гъгне той припряно, — полицията не оцени факта, че свидетелите не бяха достатъчно…

— Татко!!

— Къде е телевизионният справочник? — пита баща ми нетърпеливо. — Не може да няма нещо по-стойностно за гледане от всички тези глупости.

— Има! Лотарията! — почти изпищявам аз. — Искам да гледам тегленето на лотарията!

— Защо ти е да гледаш тегленето на лотарията? Да не би да имаш билет?

Замълчавам за миг. Ако ще бъда таен милионер, не мога да разправям наляво и надясно, че съм си купила билет, нали така? Дори на собствените ми родители.

— Не! — отвръщам и за повече достоверност се изсмивам леко. — Просто искам да видя Мартина Маккътчиън.

За мое огромно облекчение татко връща на БиБиСи 1 — Тифани пее някаква песен. Отпускам се на дивана и поглеждам часовника си.

Много добре знам, разбира се, че шансът ми да спечеля не зависи от това дали ще гледам тегленето на числата или не. Но пък не искам да изпусна великия момент, нали така? Сигурно ще си помислите, че съм откачила, но имам чувството, че ако гледам тегленето, ще мога някак си да повлияя на топките. Ще съсредоточа цялата си мисловна енергия в погледа си, с който ще ги следя, докато се подмятат насам-натам в сферата, като мислено насочвам към улея моите числа. Все едно че подкрепям любимия си отбор. Отбор „1, 6, 9, 16, 23, 44“.

Само дето числата никога не излизат по ред.

Отбор „44, 1, 23, 6, 9, 16“. Или отбор „23, 6, 1…“.

Изведнъж в студиото избухват аплодисменти — Мартина Маккътчиън е завършила песента си. О, Боже! Ей сега ще се случи! Ей сега животът ми ще се промени!

— Лотарията е станала ужасно меркантилна, нали? — отбелязва мама в момента, когато Дейл Уинтън повежда Мартина към червения бутон за задвижване на сферата с топките. — Срамна работа, наистина.

— Какво искаш да кажеш с това, че е станала меркантилна! — веднага подхвърля войнствено татко.

— Ами навремето хората участваха в лотарията, защото искаха да подпомагат разни благотворителни дейности.

— Нищо подобно! Не ставай смешна! На никой изобщо не му пука за благотворителност. Всеки го прави заради себе си, заради себе си и само заради себе си! — Баща ми гневно махва с дистанционното към Дейл Уинтън и екранът угасва.

— Татко! — извиквам потресено аз.

— Значи смяташ, че благотворителността е глупост, така ли? — пита мама в настъпилата тишина.

— Не съм казал такова нещо — отвръща баща ми мрачно.

— Татко! Пусни телевизора! — изскърцвам със зъби аз. — Пус-ни те-ле-ви-зо-ра!! — повтарям и вече се готвя да му измъкна дистанцонното от ръката, когато той натиска копчето и екранът светва отново.

Втренчвам се в него и не мога да повярвам на очите си. Първата топка вече е паднала в улея. Числото е 44. Моето число 44!

— …се появи за последен път преди три седмици — довършва изречението си Дейл Уинтън. — А ето и втората топка… И това е 1!

Буквално се парализирам. Ето, случва се! Пред очите ми! Наистина печеля лотарията! АЗ ПЕЧЕЛЯ ПРОКЛЕТАТА ЛОТАРИЯ!

Сега, когато това наистина става, изведнъж ме обзема невероятно спокойствие. Сякаш винаги съм знаела, през целия си живот, че точно така ще стане. Седя притихнала на дивана и имам чувството, че гледам документален филм за самата себе си и Джоана Лъмли примерно чете текста: „Дълбоко в себе си Беки Блумууд винаги е знаела, че някой ден ще спечели джакпота от националната лотария. Но когато това наистина става, дори самата тя не е могла да предвиди, че…“

— А ето че излезе и още едно число от първата десетка. И това е 3!

Какво?! Умът ми се връща рязко към действителността и аз се втренчвам объркано в екрана. Има някаква грешка! Сигурно искат да кажат 23.

— А ето че излезе и числото 2. Печелившето число от миналата седмица.

Усещам, че се смразявам. Каквсг става, по дяволите?! Какви са тези числа?!

— О, ето още едно число от първата десетка! Числото 4! Доста популярно число — това е дванадесетата му поява през тази година. И накрая… Числото 5! Невероятно! То се пада за първи път! А сега, нека подредим излезлите числа по ред…

Не! Не може да е вярно! Сигурно има някаква грешка! Просто няма начин печелившите числа в това теглене да са 1, 2, 3, 4, 5, 44. Това изобщо не е лотарийна комбинация! Това е някаква… някаква… гадна шега.

Та нали аз печелех! Печелех, по дяволите!

— Гледайте, гледайте! — възкликва мама. — Абсолютно невероятно! 1, 2, 3, 4, 5, 44!

— Че какво му е невероятното? — веднага я срязва татко. — Комбинация като всяка друга.

— Не може да бъде! — настоява мама.

— Джейн, имаш ли изобщо някаква представа от законите на вероятността?

Мълчаливо ставам от дивана и излизам от хола в момента, когато от телевизора се разнася заключителната музикална тема на предаването. Влизам в кухнята, сядам на масата и заравям лице в ръцете си. Да си призная, чувствам се доста… меко казано, объркана. Бях толкова дълбоко убедена, че ще спечеля джакпота от националната лотария! Вече живеех в голяма къща и прекарвах ваканциите си на Барбадос, заедно с всичките си приятелки, и влизах нехайно в „Аньес Б.“, откъдето си купувах каквото ми душа иска… Всичко беше толкова реално!

А сега какво?! Седя в кухнята на родителите ми, не мога да си позволя и да помисля за ваканция, а на всичкото отгоре днес следобед дадох осемдесет лири за някаква дървена купа, която дори не ми харесва!

Безкрайно нещастна пускам котлона, вземам оставения върху шкафа брой на „Женски журнал“ и започвам да го прелиствам — но дори това не е в състояние да ме разведри. Всичко ми напомня за парите, които дължа. Може би татко е прав. Може би наистина „П. П.“ ще ми реши проблема. Да предположим, че… да предположим, че започна да ограничавам всичките си разходи, така че да пестя по шестдесет лири седмично. След сто седмици ще съм ги спестила тези шест хиляди, дето ги дължа.

Изведнъж в ума ми проблясва светлина. Шест хиляди! Хич не е зле, нали? А като се позамисли човек, сигурно не е чак пък толкова трудно да се спестяват по шестдесет лири седмично. Ами да, приблизително толкова ми струват две вечери на ресторант. Искам да кажа, няма да умра без тях, нали така?

Ами да! Ей Богу, точно така и ще направя! Ще спестявам по шестдесет лири седмично, всяка седмица без изключение. Може дори да си открия специална сметка, по която да ги внасям. Ще бъде направо фантастично! Ще имам пълен контрол над финансите си! А когато си изплатя всички дългове, просто ще продължа да спестявам. Ще ми стане навик да бъда пестелива. А после, в края на всяка година, ще влагам спестените средства в някой класически инвеститорски проект с доказана стойност — например в костюм на Армани. Или на Кристиан Диор. В нещо наистина шик.

„От понеделник започвам“, мисля си развълнувано, като сипвам ентусиазирано в чашата си няколко лъжички шоколад на прах „Овалтайн“. Знам какво ще направя — изобщо НИЩО няма да харча. Ще спестявам всичките си пари и ще забогатея. Страхотно!

Магазини „Бромтън“ Отдел „Сметки на клиенти“ Бромтън Стрийт 1 Лондон

----------------------------------------------------------------------------

Миз Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон


6 март 2000 г.


Скъпа миз Блумууд,


Благодарим Ви за изпратения от Вас чек на стойност 43.00 лири стерлинги, който получихме днес.

За съжаление чекът Ви не беше подписан. Вероятно сте пропуснали да го подпишете в момент на разсеяност. Ето защо Ви го връщам с молба да го подпишете и отново да ни го изпратите.

Сигурно ви е известно, че това плащане е закъсняло вече с осем дни.

Надявам се в най-скоро време ра получим подписания от Вас чек.


Искрено Ваш, Джон Хънтър, мениджър на отдел „Сметки на клиенти“

Пет

Пестеливост. Скромен начин на живот. Това са моите нови житейски правила. Ще водя простичък, необременен от излишества живот, напълно в стил Дзен, при който нищо няма да харча. Няма да харча НИЩО! Така де, като се позамисли човек… колко пари пилеем излишно всички ние, всеки Божи ден?! Нищо чудно, че съм понатрупала малко дългове. Истината е, че нямам никакви вина за това. Както и останалите хора, аз също се бях поддала на присъщия на западния свят материализъм — а човек трябва да е силен като слон, за да му устои. Така поне се казва в новата книга, която си купих.

Вчера, когато двете с мама влязохме в книжарницата „Уотърстоун“, откъдето тя си купува всяка седмица по един жизнено необходим й любовен роман с меки корици, аз се замотах между стелажите с литература за самоусъвършенстване, откъдето си избрах и си купих най-невероятната книга, която изобщо някога съм чела. Убедена съм, че тя ще промени живота ми. Ще бъде винаги с мен — и сега е в чантата ми. Това е „Как да контролираме ежедневните си разходи“ от Дейвид Е. Бартън. Направо е фантастична! В нея се казва примерно, че всички ние, хората, сме склонни да пилеем парите си, без дори да го осъзнаваме, но че само за една седмица повечето от нас могат да се научат как да намалят наполовина разходите си.

За една седмица!

Човек трябва просто да започне примерно да си носи в службата сандвичи от вкъщи, вместо да обядва по ресторанти, и да ходи на работа с колело, вместо с метрото. Започнеш ли да се замисляш по този въпрос, ще се увериш, че можеш да пестиш буквално от всичко. И както казва Дейвид Е. Бартън, има толкова много безплатни удоволствия, за които всички ние забравяме, защото сме прекалено заети с безсмислено харчене на пари — например посещенията на музеи и на безплатни концерти на открито, както и насладата от разходките в парка.

Всички съвети на Бартън са толкова смислени и лесни за изпълнение! А най-фантастичното е това, че се започва с отиване на пазар! В книгата се казва, че като начало човек трябва да си запише най-подробно абсолютно всяка покупка, която прави през един обичаен за него ден на безразборно пилеене на пари, а после да нанесе похарчените суми в специална графика. Авторът подчертава, че през този ден не трябва да шмекеруваме, като ограничаваме или променяме навиците си за харчене — слава Богу, защото в четвьртък Сузи има рожден ден и аз трябва, естествено, да й купя накакьв подарък.

И така, в понеделник се отбивам в „Лучо“ на път за работа и си купувам двойно капучино и голяма шоколадова поничка — точно както си правя обикновено. Трябва да призная, че ми става доста криво, когато си давам парите на касата, защото това е последното капучино в живота ми и последната шоколадова поничка в живота ми. От утре започвам да пестя и да харча осъзнато парите си — а купуването на капучино от заведения не е позволено. Дейвид Е. Бартън казва, че ако човек е свикнал да пие кафе, трябва да си го приготвя вкъщи и да си го носи на работа в термосче, а ако има навика да си похапва нещичко между основните яденета, трябва да си купува евтини кексчета или бисквитки от супермаркета. „Продавачите на кафе ви прибират парите за напитка, в която едва ли има нещо повече от гореща вода и полистирин“, отбелязва Бартън — и мисля, че е прав. Но пък моето сутрешно капучино от „Лучо“ определено ще ми липсва. И все пак, заклела съм се пред себе си, че ще следвам правилата от книгата — и ще го направя.