— Винаги съм мислила, че вие двамата ще се навиете да се ожените някой ден. Напомняте ми на Арло и мен.

Ванеса обви ръце около коленете си, докато траеше масажът.

— Дан се включи в полицейските сили — каза тя с ясното съзнание колко много родителите й ненавиждаха придържането към закона.

— Шегуваш се. — Габриела се отдръпна от врата на Ванеса. Тя раздели сивата си коса на три плътни кичура и започна да сплита плитката наново. — Той беше удивителен талант. Рядко срещано, отдадено на красотата възприятие. И беше толкова лоялен.

Лоялен? Вероятно не.

— Ха! — ядоса се Ванеса. Дан нямаше да е доникъде, ако не беше признала колко добра е поемата му и не я беше изпратила на „Ню Йоркър“. — Всъщност Дан няма да става полицай — призна тя. — Той просто престана да бъде мил. Все едно е добре да ходиш с всички, стига от това да излезе добро стихотворение. — Тя погледна майка си, за да види дали този коментар бе уловен. — Той е глупак — добави тя.

— Истинските художници винаги са били обвинявани, че са глупаци — въздъхна Габриела. — Не трябва да си толкова груба с нас. — Тя пристегна края на опашката си с ластика от връзка броколи, която Руби бе сготвила миналата вечер. — Знаеш ли кои са истинските глупаци?

— Кои? — попита Ванеса и стана. Баща й се задаваше към тях с миризлива стара мрежа за риболов в ръце, хилейки се нетърпеливо, като че ли не можеше да дочака да се изфука с нея.

— Семейство Розенфелд — отвърна майка й. — Онова, което Пилар каза предната вечер — че дори не се занимава с рециклиране?!

Както и голяма част от нас.

— Джорди е мил — осмели се да каже тихо Ванеса.

— А и тези очила, които носи? Те сигурно струват колкото нашата кола! Ако питаш мен, по-добре да беше похарчил парите за корекция на носа си.

Виждате ли, дори и мирно настроените, откачени хипита не могат да устоят на малко гадни клюки.

Ванеса се изсмя. При условие, че родителите й караха „Субару“, което беше по-старо от нея, очилата на Джорди вероятно струваха малко повече от тяхната кола. И щом майка й толкова много ненавиждаше семейство Розенфелд, тя не можеше да дочака да види кого бе поканила на представянето на Руби по-късно тази вечер.

Може би някое момче със скъпи очила и дълъг нос?

Чудесна идея на бюрото на стажанта!

Когато Дан най-накрая успя да стигне в офиса, той отново нахлу вътре и откри, че мястото е напълно празно. Той остави рестото от хайвера на бюрото на Зигфрид Касъл и мина покрай бюрата надолу по един къс коридор. В края на коридора имаше затворена врата. Дан успя да чуе гласове от другата й страна. Той почука леко.

— Влез — заповяда Зигфрид Касъл.

Дан отвори вратата. Персоналът на „Ред летър“ се беше настанил около конферентна маса, ядеше бисквити и пиеше вода „Сан Пелегрино“ от онези малки зелени бутилки, които всички, изглежда, много харесваха. Копие от новата кратка биография на Мистъри Крац, преведена на немски, лежеше в средата на масата. Корицата беше бяла със снимка на фламинго на нея. Но не на цялата птица, а само на краката й, като единият беше свит в коляното.

— Мислехме, че няма да се върнеш с хайвера, за да можем да се насладим още на твоите бисквити — обясни Зигфрид Касъл. Той кимна към дребната жена на средна възраст, която седеше до него. — Това е Бетси. Това е Чарлс. Това е Томас. Това е Ребека. Бил, още един Бил и Рандолф — каза той като продължи из стаята, представяйки всеки с нелепа бързина.

Второто име на Дан също беше Рандолф и той го ненавиждаше. Той кимна и се усмихна учтиво. Всички бяха облечени точно като господин Касъл — в изгладени бели ризи с френски ръкавели. Като че ли поддържаха някакъв култ.

— Извинявам се за закъснението. Имаше доста дълга опашка в пощата — излъга той.

Обикновено не лъжеше и не изхвърляше писмата на хората, но нещо го накара да се разбунтува за това, че имаше работа.

— Както и да е, заповядайте. — Той остави консервата с хайвер на масата пред господин Касъл.

Известният редактор отлепи етикета от кутията и го залепи на масата, след което запрати хайвера в кошчето за хартия близо до вратата.

Моля?

Дан не беше сигурен дали да седне, или не. Очевидно имаха някаква среща и очевидно беше купил грешния вид хайвер, така че…

— Е, кажи ни какво мислиш за Мистъри Крац — прекъсна мислите му господин Касъл. — Всички тук мислят, че тя е като пророк, дори и жените! — Хората около масата се засмяха похотливо.

— Тя е луда секс богиня — извика Рандолф с пълна с бисквити уста.

Дан все още стоеше прав и се задушаваше в палтото си. Той седна на свободния стол до господин Касъл и се втренчи в празната чиния, където бяха бисквитите на Елиз.

— Мистъри и аз сме много добри приятели — каза той тихо. — Тя е много… преуспяла.

Хората в залата отново се изсмяха силно. Изведнъж Дан усети, че той не беше единственият там, който беше спал с Мистъри.

— Тя също е и добра поетеса — отбеляза Ребека. Имаше изострени като на елф уши. — Не мога да повярвам, че никога не е ходила на училище.

— Едно дете без родители, което никога не е ходило на училище и е отгледано от вълци, ще направи каквото и да е и по-късно ще напише за това. Нищо чудно, че вече е известна — отбеляза Зигфрид Касъл замечтано. Той нахвърля нещо на лилавия тефтер, който беше пред него на масата.

Дан си играеше с конците на джобовете на панталоните му. Не беше сигурен за какво е тази среща. Нуждаеше се единствено от една цигара и чаша кафе и да напише стихотворението за Елиз преди да забрави какво е искал да каже.

Той посочи немското копие на биографията на Мистъри.

— Не съм прочел все още нейната книга, но съм сигурен, че е добра.

Зигфрид Касъл все купчина листи от пода и ги хвърли на масата пред Дан.

— Всичко това е боклук и рядко вземаме нещо по милост. Но искам да го прочета все пак.

Дан погледна купчината. Винаги си беше мислил, че всичко в „Ред летър“ се случва с покорство и отстъпки.

— Тогава как го правите?

Всички се засмяха.

— Глупаво момче. Ние молим наши приятели да пишат разни неща или пък намираме неща, които харесваме, написани по стените на баните — заяви господин Касъл, като че ли това беше най-очевидното нещо на света.

Дан вдигна листите.

— Искате ли да сложа настрана онези, които сметна за добри? — попита той объркан.

— Просто ги прочети и след това ги изхвърли! — извика Зигфрид Касъл, а лицето му почервеня от яд. — Вън! Вън! — изкрещя той, сочейки вратата. Той взе празната чиния от бисквити от масата и я бутна към Дан. — Вън!

Дан се втурна навън, с чантата и поемите под ръка, и се отправи към празното си бюро. Цялото му тяло трепереше и той се разтревожи, че може да се разплаче. Вместо това започна да прелиства и да изчита купчината поеми. Някои от тях бяха направо ужасни, но други бяха оригинални и направо чудесни. Той мислеше да попита господин Касъл защо мисли, че нещо не е наред с тези стихотворения. Или по-добре беше да остави тези, които хареса, във входящата пощенска кутия на господин Касъл с бележка да ги преразгледа. Но тогава отново си каза, че колкото по-малко се занимава със Зигфрид Касъл, толкова по-добре.

Когато се окопити, извади празен лист хартия от многото до принтера и щракна химикалката си. Нахвърли първите няколко реда от стихотворението, които цял ден витаеха в главата му:

Дребна женичка, сладка кокетка,

вкусих бисквитите, хляба,

които ти ми донесе.

Последния ред му звучеше познато, като че ли го беше използвал в някое друго стихотворение. Той скръсти крака и се замисли, при което чу звука на шуртяща вода от тоалетната. И реши, че може да отиде по малка нужда. Да пикае и след това да довърши поемата си. Той стана, за да отиде до тоалетната. На стената имаше надписи на латински, с червено мастило, но не можа да ги разчете.

Когато се върна на бюрото, листът с неговата поема беше изчезнал, но целият персонал все още беше в конферентната зала.

Дан не се осмели да тършува. Той можеше само да се надява, че тази част ще бъде публикувана в следващото издание на „Ред летър“ под името „Анонимен“. В крайна сметка той можеше да пусне слуха, че поемата е негова, а литературният свят щеше да се разшуми за повече информация. Той щеше да издаде книга, или може би десет книги, и да стане световноизвестен, точно като Мистъри Крац.

Е, може би не чак толкова известен.

Л, загадъчният мъж

Джени и Лео си държаха ръцете по време на целия филм и продължиха, докато не излязоха от киното. Джени дори не беше обърнала внимание на филма. Всичко, за което можеше да мисли през цялото време, бе: „Той ще ме заведе у тях след това. Само на пет пресечки сме от голямата сграда с портиер на Парк авеню. Ще се запозная с кучето му, с майка му и личния й треньор, и десетте им прислужници…“

— Мислех си да се разходим до „Гугенхайм“ — Лео й отправи усмивка, която показваше пукнатия му зъб.

„Ако беше такъв паралия, тогава защо родителите му не го бяха завели на зъболекар да му оправят зъба?“ — зачуди се Джени. И все пак тя се радваше, че не го бяха завели.

— Минава осем. Музеите не са ли затворени по това време?

— Веднъж в месеца работят и през нощта — обясни Лео. — И е много по-готино, защото виждаш картините, когато навън е вече тъмно.

Ако Джени разсъждаваше правилно, щеше да помисли, че това е най-доброто нещо, което някой някога е казвал. Първо, колко страхотно беше, че двамата, тя и Лео, бяха увлечени по изкуството и музеите? Второ, колко хубаво беше, че той знаеше за тези вълнуващи нощни събития и че искаше да я заведе на едно такова?

Но единственото, за което си мислеше тя, беше: „Той няма да ме заведе у тях! Какво ми има? Какво му има? Каква е неговата история?“.

— Имаш ли домашни любимци? — настоя тя подозрително, докато пресичаха Второ авеню и се отправиха на изток към Пето.

— Домашни любимци? Не. Защо? — Лео сложи ръка на раменете й. — Бррр. Не ти ли е студено? Искаш ли моя шал?

Още един стоплящ сърцето романтичен жест, но забеляза ли го тя?

„Никакви домашни любимци? — замисли се Джени, твърде разсеяна, за да усети студа. — Но защо му е да лъже? И как така се опитва да смени темата на разговора толкова бързо?“

Музеят „Гугенхайм“ се извисяваше в призрачен силует, наподобяващ гърне, надвиснало над тях в тъмата. „Целувка, целувка“, призоваваше едно знаме, развяващо се над входа на музея. Лео се изчерви, когато забеляза, че Джени гледа към него.

— Хайде, нека да влезем.

Джени отвори чантата си, за да плати своя билет за вход, но Лео й направи знак да остави портмонето си.

— Няма нужда. Аз членувам тук. Може да влезем свободно.

Членува? Добре, добре, добре. Не беше ли казала Елиз, че Лео е бил забелязан на онази благотворителна вечер в музея „Фрик“ в четвъртък вечер? Вероятно семейството му притежаваше „Гугенхайм“.

Те тръгнаха към залите на музея по отдели и се спряха пред първата изложена картина. Това беше „Рожден ден“ на Марк Шагал, картина на жена, която държи букет цветя и целува мъж, който лети във въздуха над главата й. Жената изглеждаше, като че ли е правила нещо скучно, като например да слага масата, когато мъжът се е спуснал неочаквано и е уловил устните й с неговите.

— Обожавам синьото — каза Лео, докато изучаваше картината. — Човек би си помислил, че синьото ще я направи по-студена, но не е така. То й придава топлота.

— Аха. — Джени не чу и дума от това, което каза той. Тя изучаваше профила му, косата му, дрехите, обувките, ноктите на пръстите на ръцете, като търсеше някаква следа, някакво обяснение.