Елиз кимна и запрелиства страниците.

— Ей, донесох ти нещо. — Дан отвори черната си куриерска чанта, която винаги носеше, и извади книга за упражнения за писане, която беше купил за Елиз по-рано през деня. — Като благодарност за бисквитите.

Елиз взе книгата и започна да я разглежда.

— Уау, това е като домашно. Като че ли вече нямам достатъчно.

— Не, определено не е — каза Дан, взе книгата и обърна на едно от упражненията. — Избягвай очевидното. Направи списък на всички клишета, които някога си чувал, и никога не ги използвай в писането си. — Той погледна нагоре. — Виждаш ли? Забавно е!

Елиз го погледна като че ли беше полудял.

— Предполагам, че е по-забавно, отколкото да гледаш най-добрата си приятелка да облизва шоколадовата смес за сладки от пръстите на гаджето си. — Тя взе химикалка и обърна на празна страница в една от черните тетрадки на Дан. — И все пак, какво точно означава клише?

На Дан му се нравеше това, че Елиз не се срамуваше от невежеството си.

— Знаеш, например „любов от пръв поглед“ или „твърд като скала“ или „сляп като прилеп“. Всички онези неща, дето си чувала хиляди пъти.

— Ъъъ. — Тя седна на леглото и записа нещо. После подаде тетрадката на Дан. — Сега е твой ред.

Той щеше да запише „Каквото идва, си отива“, когато видя какво беше написала тя: „Защо ме целуна на улицата днес?“.

Той угаси цигарата си в пепелника и грабна химикалката, като едва успокои пръстите си: „Заради бисквитите — написа той. — И заради хляба.“ Всъщност не знаеше защо я беше целунал. Беше спонтанно. Той отново върна тетрадката и Елиз прочете написаното, без да поглежда нагоре. След това написа нещо отдолу и отново му върна тетрадката. „Ще ме целунеш ли пак?“

Дан отиде до вратата и я затвори напълно. Той хвърли тетрадката на леглото и се обърна към Елиз, целувайки я силно по устните, докато й изваждаше тениската от дънките.

Тя издаде лек вик и направи крачка назад. Дан я остави. Изведнъж тя не изглеждаше вече толкова възрастна. Сините й очи бяха широко отворени, а усмивката й бе не толкова усмивка, колкото ужасена гримаса.

— Съжалявам.

— Няма проблем — каза тя, по-скоро на себе си, отколкото на него. — Добре съм.

Дан забеляза леки бебешки тлъстини да изскачат извън колана на дънките й. Тя видя, че той гледаше натам и бързо вкара тениската си обратно.

„Глупак“ — сам се нахока Дан. Елиз беше само на четиринадесет, а той бе почти на осемнадесет. Той беше по-лош дори от някой гадняр. Пълен загубеняк.

Елиз все още стоеше там, в очакване отново да я целуне и изведнъж той изпита яд към нея, защото това всъщност би било добра идея.

Той се обърна и седна пред компютъра, като движеше мишката насам-натам.

— Мисля, че сладките вече са готови — каза й той грубо.

Елиз остана на място, а Дан започна да си проверява имейла. Той остана с гръб към нея, докато най-накрая не я чу да тръгва към вратата.

— Мислех, че искаш да сме гаджета — измрънка тя, а в гърлото й напираха сълзи. Миг по-късно Дан чу как външната врата на апартамента се хлопна.

Той взе тетрадката си и обърна на нова страница. „Заради бисквитите и заради хляба“ — написа той и спря.

Беше малко трудно да се почувства вдъхновен.

В протестира твърде много

— Знам, че сега работиш върху доклад, а и се видяхме миналата вечер, но искаш ли да вечеряме заедно? — Ванеса на практика крещеше по телефона.

— Какво, сега ли? — попита Джорди.

— Да. Сега. — От хола внезапно се понесе песнопение — родителите на Ванеса посрещаха група приятели художници за вечерта на „искрата на градивния камък“. Каквото и да означаваше това, по дяволите.

— Може да се срещнем някъде в квартала ти — предложи тя. — Където и да е.



— Уау — каза Ванеса, като пристигна. Въпреки името си, „Буба“ — италианско ресторантче край Колумбийския университет — беше доста приятно. Очакванията й бяха за маси с карирани мушами в червено и бяло и порции картофки, сервирани към всяко ястие. Вместо това покривките бяха бели, имаше свещи и звучеше джаз музика. Беше само пет и половина, а ресторантът беше все още празен. Но дори и това бе романтично, по един традиционен начин.

Джорди вече беше седнал на една маса и беше поръчал бутилка червено вино. Сервитьорът взе черното вълнено палто на Ванеса и й помогна да се настани на стола.

— Чувствам се толкова зряла.

Джорди сви рамене, като че ли бе свикнал да го прави. Все пак той беше в колеж.

— Харесвам червилото ти.

Ванеса не можеше да каже дали се шегува, или не. Джорди имаше постоянно изражение на приятно дързък човек, което правеше разгадаването на емоциите му твърде трудно. Де да можеше носът му да действа като барометър, да става по-дълъг или по-къс в зависимост от настроението му.

Не че тя наистина искаше носът му да стане по-дълъг.

— Моите родители правят някакво откачено парти и пеят с група така наречени художници в нашия апартамент. — Ванеса се намръщи, разтвори салфетката си и я сложи в скута си. — Не мога да изчакам да си тръгнат.

Джорди отпи от виното и стисна устни, като че ли наистина се наслаждаваше на вкуса му. Неговите скъпи очила бяха на масата и Ванеса за пръв път видя, че очите му бяха светлозлатисто-кафяви като на лъв.

Какъв начин да забележиш цвета на очите на едно момче, след като вече си го целувала!

— Мисля, че родителите ти са невероятни — каза той. — Имам предвид, че са необходими много усилия и кураж, за да бъдат такива… там навън.

Ванеса повдигна гъстите си кафяви вежди.

— Аз ще ти кажа. — Тя придърпа стола си напред и сложи лакти на масата. — Когато бях малка, бях цялата в рани. Разчоплях всяко срязване или ухапване от насекомо, докато не прокърви. И знаеш ли какво казваше майка ми? Тя казваше, че трябва да си събирам коричките, та баща ми да може да направи някаква творба от тях. Не е ли това най-налудничавото нещо, което някога си чувал? Имам предвид, че повечето майки биха се притеснили за белезите, които остават, или пък биха отвели децата си на психиатър. Моите родители ги е грижа само за тях си и за тяхното „изкуство“.

Джорди сви рамене.

— Може би тя се е пошегувала.

Ванеса се намръщи и отвори менюто си. Antipasti, primi, secondi, dolci11. Да се шегува? Тя никога не беше чувала майка си толкова крайно духовита.

— Не мисля така.

Джорди я наблюдаваше, докато тя подробно изучаваше менюто.

— И все пак аз наистина им се възхищавам. Имам предвид това, че позволяват на теб и сестра ти да живеете сами. Малко родители биха го позволили.

— Да. Малко биха го позволили — съгласи се Ванеса намръщено.

— Бих искал да отида във Върмонт и да видя как живеят там — добави Джорди нетърпеливо.

Ванеса отмести поглед от менюто и издаде тревогата си.

— Защо?

— Не знам. Не съм срещал такива хора дето са… знаеш… особени. Предполагам, от чисто любопитство. — Той отпи глътка вино и отново стисна устните си. — Е, майка ми спомена, че си имала доста сериозен приятел. Между вас всичко ли е приключило, или…?

Ванеса затвори менюто, без да се спре на нещо конкретно. Все пак не беше много гладна — просто й се искаше да се махне от къщи.

— Да, всичко приключи. Дори вече не сме и приятели. — Обикновено в гласа й се усещаше горчива хапливост, но точно сега той беше затреперил от вълнение. — Не че ми пука — добави тя язвително.

Сервитьорът дойде и Ванеса си поръча салата. Тя искаше да бъде едно от онези слабички, руси момичета от нейния клас в „Констънс“, които ядяха само суха маруля и желе.

Джорди отчупи парче хляб от панерката на масата.

— Е, ти ли скъса с него, или той с теб? — Той натопи хляба в малка купичка със зехтин с дългите си деликатни пръсти.

Тя никога не беше мислила реално за това кой с кого беше скъсал. Всъщност, никога не беше имало официална раздяла. След като беше хванала Дан да се задява с онази персона Мистъри Крац на сцената на онзи клуб за поезия, тя спря да му се обажда по телефона. Ако някой беше скъсал с някого, то това беше тя, тя скъса с него. Но това означаваше ли, че той може би изобщо не беше искал да къса с нея?

Беше доста объркващо, за да мисли за това.

— Предполагам, че аз скъсах с него някак от небрежност — каза тя, заеквайки. — Имам предвид, че той ме мамеше. — Стана й неловко да говори с друго момче за връзката си с Дан. Беше странно да разговаря с друго момче, тъй като единственият човек, с когото някога бе разговаряла, беше самият Дан. Но дръзката откровеност на Джорди бе просто такава — искрена. Ванеса усети как долната й устна започва да трепери, докато големите й кафяви очи се напълват със сълзи. О, боже. Мразеше да плаче, особено пред хора. Какво й ставаше?

Хайде, хайде. Случва се и на най-добрите сред нас.

Джорди отново сложи очилата си.

— Съжалявам. Не трябва да говорим за това, ако не искаш. — Руменина обля изпитите му бузи. — Аз просто попитах поради лични съображения. — И той отново си свали очилата и ги остави внимателно на масата близо до зехтина. Тогава вдигна поглед и златистите му очи се вгледаха в нейните. — Аз наистина те харесвам, Ванеса.

Майлс Дейвис свиреше и свещите блещукаха. Изведнъж Ванеса почувства, че като че ли се снима в един от онези лошо заснети романтични филми, в които повечето момичета не спират да плачат, и тя не можа да се сдържи.

— И аз те харесвам — изхленчи тя измъчена. Ако беше с Дан сега, тя щеше внезапно да избухне в смях и да му каже да се разкара, задето я е накарал да се разплаче. Но Джорди не беше Дан. Ако му кажеше да се разкара, той вероятно щеше да го направи.

Е, не буквално. Но ние знаем какво има предвид тя.

Ванеса изтри влажното си лице с бялата си копринена кърпичка, размазвайки червилото на Руби навсякъде по нея.

— Съжалявам. Предполагам, че родителите ми наистина доста ме стресират. — Тя остави кърпичката и отпи глътка вода.

— Е, кажи ми нещо за Колумбийския. Като например, кой е любимият ти предмет?

Като че ли наистина я беше грижа. Беше очевидно, че Джорди се интересува от нея само защото родителите й бяха друга възможност за него, а тя се интересуваше от него само защото той не беше никаква алтернатива за нея. Освен това умът й беше толкова зает с най-новата информация, за да обръща внимание на отговора на Джорди. И информацията, която мозъкът й бе толкова зает да обработи, бе, че тя все още беше влюбена в Дан.

Тя просто иска някой, когото да обича

След като прекараха цял ден в каране на ски, последван от един час в наблюдаване как холандският олимпийски отбор по сноуборд се скъсва да тренира на пистата, всички се оттеглиха в хижата в подножието на планината за заслужени халби бира. В камината на хижата бумтеше огън, на пианото свиреше някакъв музикант, а сервитьорките сервираха коктейли в тъмносини потници без нищо отдолу.

Серена седна до Ян, един от седемте сноубордисти. Всички момчета от отбора бяха руси, атлетични и красиви, но тя си избра Ян. Докато караше сноуборд, той си издаваше палците напред по един особено сладък начин, като че ли даваше на планината най-доброто от себе си.

— Всички момичета в Ню Йорк ли са толкова красиви колкото теб и твоите приятелки? — попита той с очарователния си холандски акцент.

Серена се изкикоти. Тя обичаше да я ласкаят.

— Вие, момчета, сте големи късметлии — да правите това всеки ден.

Ян се изсмя и отпи голяма глътка от тъмната кехлибарена бира.