Пламъците се разгоряха и Ной се върна при нея. Тя се сгуши до него отново и положи глава на рамото му както преди. Сетне протегна ръка и го погали по гърдите, а Ной се наведе леко и прошепна в ухото й:

— Това ми напомня за едно време. Когато бяхме млади.

Ели се усмихна, мислейки си за същото, и двамата останаха така, загледани в пламъците и лекия дим.

— Ной, ти не ме попита за това, но аз искам да ти кажа нещо.

— Какво?

— Никога не е имало друг, Ной — каза тя тихо. — Ти не беше просто първият. Ти си единственият мъж, с когото някога съм била. Не очаквам да ми кажеш същото за себе си, но просто исках да знаеш.

Ной мълчеше, извърнат настрани. На Ели й стана топло и уютно, докато гледаше огъня. Ръката й ласкаво обхождаше силните му гърди под ризата му.

Тя си спомни онази тяхна последна прегръдка, когато си мислеха, че се разделят завинаги. Тогава седяха на един вълнолом, който трябваше да спира водите на река Нюс. Ели плачеше, защото можеше да не се видят никога повече, и се питаше дали някога отново ще бъде щастлива. Вместо да й каже нещо, той пъхна една бележка в ръката й, която тя прочете на път за вкъщи. Сетне я запази и понякога я препрочиташе цялата или само отделни откъси. Имаше, обаче, една част, която бе чела най-малко сто пъти, и по някаква причина тя изникна сега в паметта й:

Боли толкова много на раздяла, защото душите ни са свързани. Може би винаги са били и винаги ще бъдат. Може би сме живели хиляда живота преди този и във всеки от тях сме се намирали отново и отново. И може би всеки път сме били принудени да се разделим по същите причини. Ето защо вчерашното „довиждане“ е било сбогуване за последните десет хиляди години и прелюдия към онова, което ще дойде.

Когато те гледам, аз виждам твоята красота и изящество и знам, че те са разцъфтявали с всеки твой следващ живот. И аз знам, че във всеки мой живот аз съм те търсил. Не някоя като теб, а теб, защото твоята душа и моята трябва да бъдат винаги заедно. И сега, по някаква непонятна причина, ние сме принудени да си кажем „довиждане“.

Бих искал да ти кажа, че всичко при нас ще бъде наред и ти се кълна, че ще направя всичко възможно това да се сбъдне. Но ако не се срещнем никога повече и нашето „довиждане“ се окаже завинаги, аз знам, че ние ще се видим отново в един друг живот. Ще се намерим отново, звездите тогава може би ще бъдат други, и ще се обичаме не само в това невъобразимо бъдеще време, но и за всички онези времена, когато нещо ни е разделяло в миналото.

„Възможно ли беше това? — размишляваше Ели. — Възможно ли беше той да е прав?“

Тя никога не бе отхвърляла тази възможност, вкопчена в думите му, в случай че се окажеха истина. Тази бележка неведнъж й бе помагала да преживява тежки моменти. Но фактът, че седеше до него сега, като че ли подлагаше на проверка теорията, че те бяха обречени да бъдат винаги разделени. Освен ако звездите не се бяха променили от последния път, когато бяха заедно.

Но каквато и да беше истината, сега тя искаше да седи сгушена до него, да усеща топлината на тялото му и ръката, която бе обгърнала рамото й. Изведнъж Ели почувства, че трепери, както първия път, когато бяха заедно.

Струваше й се, че няма нищо по-нормално от това да бъде тук. Всичко беше съвършено — и огънят в камината, и напитките, и бурята. Като с магическа пръчка, всичките тези години на раздяла като че ли нямаха никакво значение.

Небето навън бе прорязано от светкавица. Огънят танцуваше по една разпалена цепеница, разпръсквайки топлината си. Октомврийският дъжд се лееше по стъклата на прозорците, поглъщайки всеки звук отвън.

И тогава те се предадоха, отстъпвайки пред всичко онова, с което се бяха борили през последните четиринайсет години. Ели вдигна глава от рамото му и го погледна с премрежени очи, а Ной я целуна нежно по устните. Тя вдигна ръка и докосна бузата му, плъзвайки пръсти по нея. Той се наведе бавно към нея и я целуна отново, все така нежно и томително, и тя отвърна на целувката му, чувствайки как годините на раздяла се стопяват в обзелата ги страст.

Ели затвори очи и остана с леко отворени устни, докато пръстите му галеха ръцете й. Той я целуна по шията, лицето, клепачите и след като се отдръпна, тя продължи да чувства влагата от устата му там, където я бяха докоснали устните му. Взе ръката му и я насочи към гърдите си, от гърлото й се надигна стон, когато почувства нежния му досег през тънкия плат на ризата.

Светът изглеждаше като сън, когато Ели се отдръпна с отблясъците от огъня върху лицето си. Сетне тя започна мълчаливо да разкопчава копчетата на ризата му. Ной я гледаше и чуваше тихото й дишане, докато ръката й напредваше надолу. При всяко следващо копче усещаше пръстите й да сноват до кожата му и когато накрая свърши, тя му се усмихна леко. Той почувства ръцете й да се плъзват под ризата му изследвайки тялото му, докосвайки го колкото може по-леко. Гърдите му бяха горещи и леко влажни под ръката й. Навеждайки се напред, тя го целуна по шията и в същото време дръпна ризата от раменете му, при което ръцете му останаха заключени отзад. Ели вдигна лице към него, позволявайки му да я целуне, докато той досъблече ризата си, оставяйки я на пода.

Сега Ной протегна ръце към нея, повдигна ризата й и обходи бавно корема й с пръсти, преди да я накара да вдигне ръце и да изхлузи дрехата през главата си. Дъхът й секна, когато той наведе глава и я целуна между гърдите, плъзвайки бавно език към шията и. Ръцете му нежно галеха гърба й, ръцете й, раменете й и Ели почувства горещите им тела да се притискат едно в друго, кожа в кожа. Ной я целуна по шията и я ухапа леко, а тя се повдигна малко, за да му позволи да смъкне панталоните й. Сетне Ели посегна към ципа му, разкопча го и остана загледана в него, докато той се досъблече. Без да бързат голите им тела най-накрая се доближиха едно до друго, треперейки при спомена за онова, което някога бяха споделили.

Езикът му следваше линията на шията й, а в това време ръцете му галеха горещата гладка кожа на гърдите й, сетне се спуснаха надолу към корема, минаха покрай пъпа и после пак поеха нагоре. Ной беше поразен от красотата й. Косите й улавяха пламъците и леко блещукаха. Кожата й, мека и прелестна, сякаш грееше под светлината на огъня. Почувства ръцете й върху гърба си, нежни и приканващи.

Те легнаха назад, близо до огъня и от топлината въздухът там изглеждаше гъст. Гърбът й беше леко извит, когато той се претърколи над нея с едно плавно движение. Ной се наведе напред, коленете му бяха от двете страни на бедрата и. Ели повдигна глава, задъхана, и целуна брадичката и шията му, докосна с език раменете му, вкусвайки потта по пламналото му тяло. Прокара пръсти през косата му, докато той я държеше в прегръдките си. Мускулите му бяха станали на възли от усилието. Изкусително намръщена, Ели се опита да го притегли към себе си, но вместо това Ной плъзна гърдите си до нейните и тя почувства тялото й да потръпва от удоволствие и очакване. Той повтори същото движение отново и отново, целувайки всяка част на тялото й, слушайки тихите стонове и въздишки, които тя издаваше.

Ной продължи така, докато ласките му я доведоха до пълна изнемога и когато най-накрая се сляха в едно, Ели извика, забивайки пръсти в гърба му. Тя зарови лице в шията му, чувствайки го дълбоко в себе си, чувствайки силата и нежността му, чувствайки всеки негов мускул и душата му. Следваше неговия ритъм в унес, позволявайки му да я отведе там, където поискаше.

Ели отвори очи и се загледа в Ной, който беше толкова прекрасен под танцуващите отблясъци от камината. Тялото му блестеше от потта, по гърдите му се търкулваха малки кристални мъниста, които падаха върху нейните, също като дъжда навън. И с всяка капка лот, с всеки дъх, тя чувстваше как целият й предишен живот, всичките й отговорности, постепенно изчезват в нищото.

Тялото на всеки един от тях даряваше наслада и получаваше в замяна, и внезапно Ели бе обзета от усещане, което никога не бе подозирала, че съществува. То я разтърсваше и бушуваше в нея като огън, докато накрая стихна и тя най-сетне успя да си поеме дъх, потръпвайки под него. Но едва-що отишло си, удоволствието се върна отново и продължи да се повтаря в дълги последователности, отново и отново. Дъждът вече бе спрял и слънцето залязло, но тялото й, макар и изтощено все още не желаеше да се разделя с насладата между тях.

Прекараха остатъка от деня в прегръдките си, ту се любеха, ту лежаха пред камината, загледани в пламъците, които постепенно обгръщаха цепениците. От време на време той й рецитираше свое любимо стихотворение, а тя лежеше до него със затворени очи и слушаше, чувствайки думите почти физически. Сетне те отново търсеха топлината на телата си, шепнейки си любовни слова между целувките.

Продължиха така през цялата вечер, сякаш изкупвайки пропуснатите години, и накрая заспаха в прегръдките си. На няколко пъти през нощта Ной се събуждаше, виждаше до себе си умореното й сияещо тяло и му се струваше, че всичко на света изведнъж си беше дошло на мястото.

В миговете преди зората, докато отново й се любуваше, ресниците й внезапно трепнаха и се отвориха. Тя му се усмихна, протегна ръка и докосна лицето му. Той сложи нежно пръст върху устните й, за да й попречи да говори и двамата дълго се гледаха.

Когато буцата в гърлото му изчезна, Ной й прошепна:

— Ти си отговорът на всяка моя молитва, която съм изричал. Ти си моята песен, блян и дихание и не знам как можах да живея без теб толкова дълго. Обичам те, Ели, повече отколкото можеш да си представиш. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

— О, Ной — каза тя, притегляйки го към себе си.

Тя го желаеше и имаше нужда от него сега повече от всякога. Повече от всичко.

Съдебни зали

Същата сутрин трима мъже — двама адвокати и един съдия — седяха в една съдебна зала, докато Лон завърши изречението си. Миг по-късно съдията отговори.

— Това е доста необичайна молба — каза той, замислен. — Струва ми, че днес можехме спокойно да приключим с това дело. Да не искате да кажете, че ангажиментът ви е толкова спешен, че не можете да отложите нещата до вечерта или до утре?

— Не, ваша светлост, не мога — отговори Лон доста припряно. „Запази самообладание — каза си той. — Поеми си дълбоко въздух.“

— И вашият ангажимент няма нищо общо с делото, което разглеждаме.

— Не, ваша светлост. Въпросът е от лично естество. Знам, че молбата ми е необичайна, но нещата наистина не търпят отлагане. — „Така вече е по-добре“, продължи Лон вътрешният си монолог.

Съдията се облегна назад, претегляйки ситуацията.

— Мистър Вейте, вие какво мислите за това. Запитаният се покашля, преди да отговори.

— Мистър Хамънд ми се обади тази сутрин и аз вече разговарях с моите клиенти. Те са съгласни да изчакат до понеделник.

— Разбирам — каза съдията. — А мислите ли, че отлагането ще бъде в интерес на вашите клиенти?

— Така смятам — отвърна мистър Бейтс. — Мистър Хамънд се съгласи повторно да разгледаме един въпрос, който представлява интерес за моите клиенти.

Съдията погледна строго двамата мъже и се замисли.

— Не ми харесва всичко това — отбеляза той накрая. — Ни най-малко. Но мистър Хамънд никога преди не е отправял подобна молба и допускам, че въпросът действително е от изключителна важност за него.

Той направи ефектна пауза и погледна някакви документи върху писалището си.

— Съгласен съм на отсрочка до понеделник. Ще открием заседанието точно в девет.

— Благодаря, ваша светлост — каза Лон.

Две минути по-късно той излезе от съда, тръгна към колата си, която беше паркирал на отсрещния тротоар, качи се и потегли към Ню Берн с треперещи ръце.

Неочакван посетител

Ной приготви закуска за Ели, докато тя спеше във всекидневната. Нищо особено — бекон, бисквити и кафе. Той сложи подноса до нея, когато се събуди, и след като ядоха, отново се любиха. Това беше неумолимо, категорично потвърждение на онова, което бяха споделили предишния ден. Ели изви гръб и изкрещя силно, разтърсена от финалната вълна на удоволствието, сетне обви ръце около него и двамата останаха вкопчени един в друг, задъхани и изтощени.

Изкъпаха се заедно и Ели облече роклята си, която беше изсъхнала през нощта. Тя прекара сутринта с Ной. Двамата нахраниха Клем и провериха всички прозорци, за да се убедят, че някой от тях не е пострадал от бурята. Два бора бяха разцепени от светкавици и вятърът беше отнесъл няколко летви от покрива на бараката, но иначе имотът беше незасегнат.

Ной я държеше за ръката през повечето време, но понякога спираше да говори и само се взираше в нея. В такива моменти на нея й се искаше да каже нещо, но нищо не й идваше на ум и просто го целуваше.

Малко преди дванайсет Ной и Ели отидоха да приготвят обяд. И двамата умираха от глад, защото не бяха яли почти нищо от предишния ден. Използвайки каквото имаха под ръка, те изпържиха малко пилешко месо, препекоха си хляб и обядваха на верандата, слушайки серенадата на един присмехулник.