на спящите,

странстващ и объркан, в себе си изгубен,

несходен и противоречив,

аз изчаквам, взирам се, навеждам се и спирам.

Ако можеше, моята жена щеше да ме придружава в моите вечерни екскурзии, защото едно от многото неща, които тя обичаше, беше поезията. Дилан Томас, Уитман, Шекспир и цар Давид от Псалмите. Ваятели на думите, творци на езика. Поглеждайки назад, аз се удивлявам от моето странно увлечение и понякога дори съжалявам за него. Поезията внася много красота в живота, но и много тъга, и на моите години не съм сигурен, че едното изкупва другото. Човек трябва да се наслаждава на други неща, ако може. Той трябва да прекара последните си дни под слънцето. А аз ще прекарам моите до нощната лампа.

Приближавам се към нея и сядам на стола до леглото й. В този момент ме пробожда болка в гърба. За стотен път си напомням, че трябва да си намеря нова възглавница за този стол. Протягам се и взимам ръката й, костелива и крехка. Приятно ми е да я държа. Нейната трепва в отговор и дори погалва пръстите ми с палец. Не заговарям, преди тя да го направи. Научил съм се, че така е по-добре. Повечето пъти просто седя мълчаливо, докато слънцето залязва, и в такива дни не знам нищо за нея.

Минават минути, преди тя да се обърне към мен. Плаче. Аз й се усмихвам, пускам ръката й и бръквам в джоба си. Изваждам носна кърпа и избърсвам сълзите й. Тя отвръща на погледа ми и аз се питам за какво ли си мисли.

— Каква красива история!

Завалява лек дъжд и капките тихо барабанят по прозореца. Взимам ръката й отново. Днес ще бъде хубав ден, много хубав ден. Вълшебен. И аз се усмихвам.

— Да — отвръщам аз.

— Вие ли я написахте? — пита тя. Гласът й е като шепот, лек вятър, който шумоли през листата.

— Да — отговарям аз.

Тя се извръща към нощната масичка. Лекарството й е в една малка чашка. Моето също. Малки хапчета с цветовете на дъгата, за да не забравяме да ги взимаме. Те донасят моето тук, в нейната стая, макар да не са длъжни да го правят.

— Аз съм я чувала и преди, нали?

— Да — казвам аз отново, както правя винаги в дни като този. Научил съм се да бъда търпелив.

Тя се вглежда в лицето ми. Очите й са зелени като вълните на океана.

— Когато ми четете, се страхувам по-малко — казва тя.

— Знам — кимвам, поклащайки леко глава.

Тя отново се обръща и остава известно време така. Пуска ме и протяга ръка към чашата с вода. Тя е на нощната й масичка до лекарството. Взима я и отпива глътка.

— Това истинска история ли е? — Тя се надига в леглото и отново пие от чашата си. Тялото й е още силно. — Искам да кажа, вие познавахте ли тези хора?

— Да — отговарям аз. Мога да кажа и нещо повече, но обикновено не го правя? Тя е все още красива.

— Е, за кого се ожени тя накрая? — задава тя логичния въпрос.

— За онзи, когото избра?

— И кой е той?

— Ще разберете — казвам аз тихо и се усмихвам. — В края на деня ще разберете всичко.

Тя не знае как да тълкува думите ми, но не ме разпитва повече. Вместо това започва да се суети. Чуди се как да ми зададе следващия си въпрос, но не е сигурна. Вместо това решава да го отложи за момент и протяга ръка към една от малките си хартиени чашки.

— Тази ли е моята?

— Не, тази е вашата — и бутвам лекарството й към нея. Не мога да хвана чашката с пръстите си. Тя я взима и поглежда хапчетата. По израза на лицето й се досещам, че няма представа за какво са. Посягам с две ръце към моята чашка и изсипвам хапчетата в устата си. Тя прави същото. Днес мина без спорове. Така е по-лесно. Вдигам чашата си уж като за тост и отмивам песъчливия вкус с чая си.

Той е вече леко изстинал. Тя доверчиво преглъща своите лекарства с вода.

Птица запява на перваза на прозореца и двамата извръщаме глави. Мълчим известно време, наслаждавайки се на красотата на мига. Сетне птицата си отива и тя въздъхва.

— Трябва да ви попитам нещо — казва жената.

— Слушам ви и ще се опитам да ви отговоря.

— Добре, но ми е трудно.

Тя не ме поглежда и аз не виждам очите й. Така тя крие мислите си. Някои неща никога не се променят.

— Не бързайте — казвам аз.

Защото знам какво ще ме попита.

Най-накрая тя се обръща към мен и ме поглежда в очите. Усмихва се нежно, така както човек се усмихва на дете, а не на любим.

— Не искам да наранявам чувствата ви, защото сте мил с мен, но…

Аз чакам. Думите й наистина ще ме наранят. Те ще откъснат парче от сърцето ми и ще оставят там уродлив белег.

— Кой сте вие?



Живеем в старческия дом „Крийксайд“ от три години. Решението да дойдем тук беше нейно, отчасти защото беше близо до вкъщи и защото тя смяташе, че така ще е по-лесно за мен. Заковахме прозорците и вратите на дома си с дъски, защото сърце не ни даваше да го продадем, подписахме някакви документи и така се сдобихме с място, където да живеем и да умрем в замяна на част от свободата си, за която бяхме работили през целия си живот.

Тя, разбира се, беше права, когато настоя да постъпим така. Нямаше как да се справя сам, защото и двамата бяхме застигнати от болести и старост. Ние сме в последните минути от деня на нашия живот и часовникът тиктака. Гръмко. Чудя се дали аз съм единственият, който го чува.

Пулсираща болка пробягва по пръстите ми, което ми напомня, че не сме се държали за ръцете с преплетени пръсти, откакто се преместихме тук. Това ме натъжава, но вината е моя, а не нейна. Причината е напреднал ревматоиден артрит в най-тежка форма. Ръцете ми са уродливи и безформени и туптят през повечето време, когато съм буден. Поглеждам ги и ми се иска да ги няма, да бъдат ампутирани, но тогава няма да мога да правя малките неща, които се налага. Затова използвам лапите си, както понякога ги наричам, и се опитвам да държа с тях ръцете й, колкото мога, защото тя има нужда от това.

Макар Библията да казва, че човек може да живее до сто и двайсет години, аз не искам това и се съмнявам, че тялото ми би го допуснало, дори и да исках. То се разпада, умира част по част, постепенна ерозия отвътре и по крайниците. Ръцете ми са безполезни, бъбреците ме изоставят, сърцето ми бие по-бавно всеки следващ месец. И което е най-лошо — отново имам рак, този път на простатата. Това е третият ми сблъсък с невидимия враг и накрая той ще ме отнесе, макар и не преди да кажа, че е време. Докторите се безпокоят за мен, но не и аз. Нямам време за тревоги в сумрака на моя живот.

От петте ни деца четири са живи и макар да им е трудно да ни навестяват, те често идват и аз съм им благодарен за това. Но дори когато не са тук, аз ги виждам в ума си всеки ден, всеки от тях, и те ми връщат усмивките и сълзите, които съпътстват живота на едно семейство. По стените на стаята ми са окачени десетина техни фотографии. Те са моето наследство, моят дял в света. И аз съм много горд с тях. Понякога се питам какво си мисли жена ми за тях, когато мечтае, дали изобщо мисли за тях, или дори дали изобщо мечтае. Има толкова много неща в нея, които вече не разбирам.

Чудя се какво ли би казал баща ми за моя живот и какво би направил на мое място. Не съм го виждал цели петдесет години и сега той е само сянка в мислите ми. Вече не мога да си го представя как изглеждаше. Лицето му е смрачено, сякаш откъм гърба му струи светлина. Не знам дали причината за това е отслабващата ми памет или просто ходът на времето. Имам само една негова снимка и тя е много пожълтяла. След още десет години нея вече няма да я има, както и мен, и споменът за него ще бъде изтрит като думи в пясък. Кълна се, че ако не бяха моите дневници, нямаше да живея и наполовина толкова дълго. Дълги периоди от живота ми като че ли са изчезнали. И дори сега, когато чета някои пасажи, се питам какъв човек съм бил тогава, защото не мога да си спомня събитията от моя живот. Понякога седя и се чудя къде е отишло всичко онова, което съм преживял.

— Името ми — казвам аз — е Дюк. — Винаги съм бил почитател на Джон Уейн.

— Дюк — прошепва тя на себе си. — Дюк. — Замисля се за момент, бърчейки чело, очите й са сериозни.

— Да — отвръщам аз. — Тук съм заради вас. — „И винаги ще бъда“, казвам си мислено.

Отговорът ми я кара да се изчерви. В очите й се появява влага и сълзите потичат по лицето й. Сърцето ми се свива от мъка и за хиляден път си мисля, че ми се иска да мога да направя нещо за нея.

— Прощавайте — казва тя. — Нямам представа какво става с мен. Дори и вие сте загадка. Когато ви слушам да говорите, ми се струва, че би трябвало да ви познавам, но не ви помня. Не знам дори и името ви. — Тя избърсва сълзите си и продължава: — Помогнете ми, Дюк, помогнете ми да си спомня коя съм. Или поне коя съм била. Чувствам се като изгубена.

Отговарям й от сърцето си, но я лъжа за името й. Както и за моето. Има причина за това.

— Вие сте Хана, любовта на моя живот и опора на онези, които бяха ваши приятели. Вие сте блян, творец на щастие и художник, който е докоснал хиляди души. Вие живяхте пълноценен живот и никога нищо не ви е липсвало, защото всичко, което ви беше нужно, намирахте в душата си. Вие сте нежна и вярна и умеете да откривате красивото там, където другите не го виждат. Вие сте учителка на прекрасното и мечтателка, която вижда един по-съвършен свят. — Аз спирам за момент да си поема дъх и сетне продължавам: — Хана, няма причина да се чувствате изгубена, защото:

Никога нищо не е изгубено

и не може да бъде изгубено,

ничие раждане, самоличност или мисъл —

нищо не пропада във света.

Нито живот, нито сила, нито видим предмет…

А тялото — уморено, старо, студено, с въглени,

останали от по-ранни огньове,

ще лумне някога отново в пламъци.

Тя се замисля над онова, което току-що казах. В настъпилото мълчание аз поглеждам към прозореца и забелязвам, че дъждът вече е спрял. В стаята започва да се процежда слънчева светлина.

— Вие ли написахте това? — пита ме тя.

— Не, Уолт Уитман.

— Кой?

— Един ваятел на думи, творец на езика.

Тя не отговаря веднага. Вместо това се взира в мен дълго, докато накрая моят и нейният дъх се сливат. Вдишване. Издишване. Вдишване. Издишване. Дълбоки дихания. Питам се дали тя знае, че в моите очи е красива.

— Ще останете ли при мен за малко? — пита ме тя.

Аз се усмихвам и кимвам. Тя се усмихва в отговор. Сетне взима ръката ми в своята и ласкаво я притегля към себе си. Заглежда се в деформираните ми пръсти и ги гали. Нейните ръце все още са ръцете на ангел.

— Хайде — казвам аз, докато се изправям с усилие, — да отидем да се поразходим. Въздухът е свеж и птиците ни чакат. Днес е прекрасен ден. — Надниквам в очите й, когато изричам последните думи.

Тя поруменява и ме кара отново да си спомня за младостта.



Тя действително беше прочута. Един от най-големите художници на американския Юг и аз бях, и още съм горд с нея. За разлика от мен, който с мъка съчинявах дори и най-простите стихове, жена ми сътворяваше красота с такава лекота, с каквато Бог бе създал земята. Картините й са в музеите по света, но аз запазих две за себе си. Първата, която някога ми даде, и последната. Те висят на стената в стаята ми и късно нощем понякога седя и се взирам в тях. И понякога плача, докато ги гледам. Не знам защо.

Така и минаха годините. Ние изживяхме живота си, работехме, рисувахме, отгледахме депата си, обичахме се един друг. Разглеждам фотографии от минали Коледи, семейни пътувания, дипломирания и сватби. Виждам внуците си. И нас самите, като на всяка по-късна снимка, косите ни са по-бели и бръчките на лицата ни по-дълбоки. Просто нашият живот — обикновен, и при все това необикновен.

Не можехме да предвидим бъдещето, но кой ли може? Сега животът ме не е такъв, какъвто си го представях. И какво всъщност си представях? Пенсиониране. Гостувания на внуците, може би повече пътуване. Тя винаги обичаше да пътува. Навремето си мислех да си намеря някакво хоби, макар да не знаех какво. Примерно да правя модели на кораби. В бутилки. Малки и изящни — нещо немислимо с моите ръце сега. Но не съжалявам за нищо.

Не трябва да съдим за живота си по последните ни години, убеден съм в това, и предполагам, че съм можел да предвидя какво ни очаква. Поглеждайки сега назад, всичко като че ли е било ясно още от началото, но тогава нейните малки странности ми се струваха съвсем нормални и невинни. Тя забравяше къде е оставила ключовете си, но кой не е правил това? Случваше се да не се сети за името на някой съсед, но винаги помнеше имената на близките си. Понякога пишеше грешна година на чековете си, но кой не допуска такива елементарни грешки, когато си мисли за нещо друго.

Едва когато се случиха други по-фрапантни неща, започнах да подозирам най-лошото. Ютия във фризера, дрехи в съдомиялната, книги във фурната. И това не беше всичко. Но деня, в който я намерих в колата й на три преки от дома ни, плачейки над волана, защото не помнеше пътя за вкъщи, за първи път се изплаших истински. И тя самата беше не по-малко уплашена, защото когато почуках на прозореца, се извърна и каза: „О, боже, какво става с мен? Моля те, помогни ми?“ Сърцето ми се сви от мъка, но не се осмелих да помисля за най-лошото.