Светлината е приглушена, на масата има две запалени свещи и се чува тиха музика. Чашите и чиниите са пластмасови и в гарафата има ябълков сок, но правилата са си правила. За щастие Ели като че ли не вижда нищо нередно. Тя въздъхва леко и оглежда масата с широко отворени очи.

— Вие ли се погрижихте за това?

Аз кимвам и тя влиза в стаята.

— Всичко е много красиво.

Аз й предлагам ръка и я съпровождам до прозореца. Тя не я пуска, когато стигаме там. Приятно ми е да усещам докосването й и ние стоим близо един до друг в тази кристална пролетна вечер. Прозорецът е леко отворен и аз усещам полъха върху лицето си. Луната е изгряла и ние гледаме небето, което е озарено от сребриста светлина.



— Никога не съм виждала нещо толкова красиво — казва тя.

— И аз също — съгласявам се аз, но гледам към нея. Тя разбира какво имам предвид и се усмихва.

Секунда по-късно прошепва:

— Мисля, че знам при кого е отишла Ели накрая.

— Така ли?

— Да.

— При кого?

— Останала е с Ной.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Усмихвам се и кимвам.

— Да, права сте — казвам аз тихо и тя се усмихва в отговор. Лицето й сияе.

Дръпвам стола й с известно усилие. Ели сяда и аз се настанявам срещу нея. Тя ми предлага ръката си, аз я вземам и чувствам как ме гали с палеца си, както преди толкова много години. Взирам се в нея дълго и мълчаливо, преживявам отново моменти от живота си, спомням си хиляди отминали дни, които сякаш не са изчезнали безследно. Нещо засяда в гърлото ми и аз отново разбирам колко много я обичам. Гласът ми е несигурен, когато заговарям накрая:

— Вие сте толкова красива — казвам аз. Виждам в очите й, че тя знае какво чувствам към нея и какъв е истинският смисъл на думите ми.

Не ми отговаря. Вместо това свежда поглед и аз се питам какво ли си мисли. Не успявам да разбера и стисвам нежно ръката й. Чакам. Чакам с нетърпение сърцето й да се събуди и знам, че моментът е много близо.

И след това чудото се случва.

Докато оркестърът на Глен Милър свири тихо и пламъкът на свещите потрепва, аз виждам как тя постепенно отстъпва пред чувствата, които се надигат в нея. На устните й се появява мила усмивка, онази усмивка, в която намирам смисъла на живота си, сетне Ели повдига премрежените си очи към мен и притегля ръката ми към себе си.

— Ти си толкова необикновен — казва тя тихо и отново е влюбена в мен. Знам това, защото съм го виждал хиляди пъти.

Ели отново замълчава, но не е и нужно да казва нещо. Поглежда ме с очите от един друг живот и аз усещам как сърцето ми прелива от щастие. Усмихвам й се в отговор, влагайки цялата страст, на която съм способен, докато чувствата ни бушуват в нас, подобно на морски вълни. Обхождам стаята с поглед, вдигам глава към тавана, сетне отново поглеждам към Ели и онова, което виждам, стопля душата ми. И изведнъж отново се чувствам млад. Вече не съм стар, треперещ, прегърбен, деформиран от артрита и почти сляп от катаракта.

Аз съм силен и горд, най-щастливият мъж на света, и това чувство остава за дълго в мен, докато седя срещу нея на масата.

Когато една трета от свещите вече е изгоряла, аз решавам да наруша мълчанието:

— Обичам те с цялото си сърце и се надявам, че знаеш това.

— Разбира се, че го знам — казва тя, останала без дъх. — И аз винаги съм те обичала, Ной.

Ной, чувам отново аз. Ной. Думата отеква в ума ми. Ной… Ной. „Тя ме позна“ — мисля си аз. — „Тя знае кой съм…“

Тя знае кой съм…

Толкова малко нещо, просто едно име, но за мен то е като дар от Бога и чувайки го, знам, че не всичко още е свършило. То е като ключ към всичките онези прекрасни мигове на обич, които ни свързват, и най-хубавите години от живота ни.

— Ной… — шепне тя. — Милият ми Ной…

И аз — човекът, отхвърлил диагнозата на лекарите — отново тържествувам, макар и за един кратък миг. Отказвам да търся обяснение за чудото, което се случва, и вместо това целувам ръката, приближавам я до бузата си и шепна в ухото й:

— Ти си най-прекрасното нещо в живота ми.

— О… Ной — казва тя със сълзи в очите си. — Аз също те обичам.

Ако всичко можеше да свърши така, щях да бъда най-щастливият човек на света, но това няма да се сбъдне, защото вече виждам, че погледът на Ели става все по-тревожен.

— Какво има? — питам аз.

— Толкова се страхувам — отвръща тя тихо. — Толкова се страхувам, че отново ще те забравя. Това не е честно… Просто не мога да преживея това отново.

Гласът й е задавен от вълнение, но аз не намирам какво да й кажа. Знам, че вечерта е към края си, и че не мога да направя нищо, за да спра неизбежното. В това съм безпомощен. Най-накрая й казвам:

— Никога няма да те изоставя. Онова, което имаме, е завинаги.

Ели знае, че това е всичко, което мога да сторя, защото никой от нас не иска празни обещания. Но от начина, по който ме гледа, разбирам, че тя не иска още чудото да свърши и умът й отново да потъне в тъмната бездна на забравата.

Щурците пеят в нощта и ние започваме да се храним. И двамата не сме гладни, но аз се старая да ям с апетит, за да й дам добър пример. Ели си взима малки хапки и дъвче дълго, но и това все пак е нещо. Тя изгуби много от теглото си през последните три месеца.

След вечеря ме обзема страх. Знам, че трябва да съм щастлив, защото тази вечер е доказателство, че любовта ни е още жива, но в същото време съзнавам, че всичко скоро ще свърши. Слънцето отдавна е залязло и онзи враг, който крадеше паметта на Ели, всеки миг щеше да се появи и аз нямаше как да го спра. Затова се взирам в нея и се наслаждавам на последните секунди, през които сме заедно.

Засега всичко е нормално.

Часовникът тиктака.

Все още не се случва нищо.

Аз взимам ръката й и я задържам.

Нищо.

Чувствам я как трепери и шепна утешителни думи в ухото й. Нищо.

Казвам й за последен път тази вечер, че я обичам. И крадецът идва.

Винаги се изненадвам колко бързо се случва. Дори сега, след всичкото това време. Докато ме държи за ръката, тя започва бързо да премигва и да поклаща глава. После се извръща към ъгъла на стаята и дълго време се взира в нещо. На лицето й е изписана тревога.

„Не — крещя безмълвно аз. — Още не! Не и сега… когато сме толкова близо! Не и тази вечер! Когато и да е, но не и тази вечер. Моля те, Господи! Не мога да понеса това отново! Не е честно… не е честно…“

Но всичко отново е напразно.

— Тези човечета — казва тя накрая, сочейки с ръка. — Те ме гледат. Моля те, накарай ги да спрат.

Гномовете.

Светът се завърта около мен и ми прималява. Дишането ми спира за миг и сетне започва отново, този път по-учестено. Устата ми пресъхва и чувствам как сърцето ми се блъска в гърдите ми. „Това е краят!“, казвам си аз и наистина е така. Мракът вече е дошъл. Това е вечерната дезориентация, един от симптомите на болестта на Алцхаймер, от която страда жена ми, и моят най-голям кошмар. Когато дойде той, си отива тя, и в такива случаи се питам дали изобщо някога ще се върне при мен.

— Там няма никой, Ели — казвам аз, опитвайки се да предотвратя неизбежното. Тя не ми вярва.

— Те се взират в мен.

— Не — шепна аз, поклащайки глава.

— Не ги ли виждате?

— Не — казвам аз и тя се замисля за момент.

— Но те са ето там — настоява Ели, отблъсквайки ме. — И се взират в мен!

Сетне започва да си мърмори нещо под нос и когато се опитвам да я успокоя, тя трепва и ме поглежда с широко отворени очи.

— Кой сте вие? — изкрещява Ели, изплашена и пребледняла. — Какво правите тук? — Страхът в нея расте, но аз мълча, защото не мога да направя нищо. Тя отстъпва назад, вдигнала ръце, сякаш за да се защити от мен, и сетне изрича думите, които се забиват най-дълбоко в сърцето ми: — Махайте се! Стойте далеч от мен! — След това започва да отблъсква гномовете, ужасена и вече забравила за присъствието ми.

Ставам и тръгвам към леглото. Чувствам се отслабнал, едва влача краката си и усещам някаква странна болка встрани над хълбока си. Не знам откъде идва. Известно време се опитвам да натисна копчето, за да повикам сестрите, пръстите ми са като вкочанени и пулсират, но най-накрая успявам. Знам, че скоро ще бъдат тук. И докато ги чакам, аз наблюдавам моята съпруга.

Минават десет… двайсет… трийсет секунди. Продължавам да се взирам в нея, припомняйки си миговете, които току-що споделихме. Но тя не отвръща на погледа ми и в ума ми изплува картината как се бори с невидимите си врагове.

Сядам на леглото, измъчван от остра болка в гърба, посягам към тетрадката и се разплаквам. Ели не забелязва това. Когато е така, тя не забелязва нищо.

Няколко страници падат на пода и аз се навеждам да ги взема. Толкова съм уморен! И сякаш изведнъж съм останал сам. А когато сестрите идват, те виждат двама души, които трябва да успокоят. Една жена, която трепери от страх заради демоните в ума си, и един старец, който я обича повече от всичко на света, и плаче тихо от безсилие в ъгъла, закрил лицето си с ръце.



Прекарвам остатъка от вечерта сам в стаята. Вратата ми е леко отворена и виждам как хората вървят по коридора — някои познати, други непознати. Ако се заслушам, успявам да чуя, че говорят за своите семейства, работа, разходки в парка. Съвсем обикновени разговори, нищо повече, но аз осъзнавам, че им завиждам за лекотата, с която общуват помежду си. Знам, че завистта е смъртен грях, но понякога не успявам да се преборя с него.

Д-р Барнуел също е тук и говори с една от сестрите, а аз се питам кой ли е толкова зле, че докторът още да не си е отишъл. Той работи прекалено много. „Прекарвай повече време със семейството си — посъветвах го аз веднъж. — Те няма да бъдат винаги около теб.“ Но като че ли не ме слуша. Лекарят бил длъжен да се грижи за пациентите си, обясни ми той, и да се отзовава всеки път, когато бъде повикан. Просто нямал избор. Но това го поставя в много сложно положение, защото д-р Барнуел иска да бъде изцяло отдаден на пациентите си и едновременно с това изцяло отдаден на семейството си. Очевидно е, че това не е по силите му, просто защото няма на разположение достатъчно часове, но той още не е разбрал това. Докато гласът му заглъхва по коридора, аз се питам кое все пак ще избере накрая — семейството или работата си. Или може би, за съжаление, ще дочака момента, когато някой друг ще направи този избор вместо него.



Сядам до прозореца на един удобен стол и си мисля за днешния ден. Той беше и прекрасен, и мъчителен, и щастлив, и тъжен. Противоположните чувства, които се борят в душата ми, не ми дават да заспя до късно. Тази вечер не чета на никого. Просто не бих могъл, защото ще се разплача над книгата. Хората започват да се прибират по стаите си и коридорите постепенно опустяват. Към единайсет чувам познати стъпки, които по някаква причина очаквах.

Д-р Барнуел надниква в стаята ми.

— Забелязах, че в стаята ви свети. Имате ли нещо против да вляза.

— Не — отвръщам аз, поклащайки глава.

Той влиза и оглежда стаята, преди да седне на няколко стъпки от мен.

— Чух, че сте прекарали хубав ден с Ели — казва докторът, усмихнат. Той е заинтригуван от отношенията между нас. Не знам дали интересът му е чисто професионален.

— Може да се каже — съгласявам се аз.

Той накланя леко глава и се взира в мен, озадачен от отговора ми.

— Добре ли сте, Ной? Изглеждате малко потиснат.

— Добре съм. Просто съм уморен.

— Как беше Ели днес?

— Добре. Разговаряхме почти четири часа.

— Четири часа. Ной, това е… невероятно. Успявам само да кимна, а той продължава да говори, поклащайки в недоумение глава:

— Никога не съм виждал подобно нещо. Нито пък съм чувал. Предполагам, че обяснението трябва да се търси в любовта. Вие двамата просто сте били създадени един за друг. Тя сигурно ви е обичала ужасно много. Знаете това, нали?

— Да — отвръщам аз, но не мога да кажа нищо повече.

— Какво ви измъчва, Ной? Да не би Ели да е казала или направила нещо, което е наранило чувствата ви?

— Не. Тя беше безкрайно мила. Просто сега се чувствам… малко самотен.

— Самотен?

— Да.

— Никой не може да се чувства самотен, когато е с други хора.

— Аз мога — казвам аз и поглеждам часовника си, мислейки си за семейството му, което спи в притихналия му дом. — А също и вие.



Следващите няколко дни минаха, без да се случи нищо особено. Ели не ме позна нито веднъж, пък и аз бях малко разсеян, защото мислите ми непрекъснато се връщаха към онзи ден, който бяхме прекарали заедно. Макар краят винаги да идва прекалено скоро, това не хвърли сянка върху щастието ми и аз благодарях на съдбата за онова, което бях преживял.

През следващата седмица животът ми се върна към привичното си русло. Доколкото това изобщо е възможно. Четях на Ели, четях на съседите си, бродех по коридорите. Нощем лежа буден в леглото си, а сутрин седя близо до радиатора. Започнах да намирам някаква странна утеха в тази предвидимост на живота си.