Ти и мен научи да ценя прекрасното, вдъхновяваше ме и единствено благодарение на твоята подкрепа станах художник. Ако знаеше колко много означаваш за мен. Картините ми сега украсяват стените на музеи и частни колекции и макар понякога да се чувствах изтощена и угнетена от безкрайните изложби и нападките на критиците, ти винаги беше до мен, за да ме успокоиш и окуражиш. Ти разбра, че се нуждая от мое жизнено пространство, от мое студио, и никога не обръщаше внимание на петната от боя по дрехите ми, по косата ми, а в някои случаи и по мебелите. Знам, че не ти е било леко. Само един благороден мъж, Ной, може да има търпението да понесе това. И ти беше този мъж. В продължение на четирийсет години. Прекрасни години.

Ти си най-добрият ми приятел, а също и моят любим и аз не знам кое от двете неща ценя повече. Всъщност едва ли е и нужно да ги деля, както не е нужно да деля и живота ни на мой и на твой. Ти имаш нещо в себе си, Ной, нещо красиво и силно. Доброта — това е, което виждам в теб, както и всички останали. Доброта. Ти си най-великодушният и благороден човек, когото познавам. Бог е в теб, уверена съм това, защото през целия си живот си постъпвал като негов пратеник.

Знам, че ти се изненада, когато те помолих всеки от нас да напише нашата история, преди да напуснем дома си, но аз си имах своите причини и ти благодаря за търпението. И макар да очакваше обяснение, аз не ти го дадох, но мисля, че сега е вече време да го получиш.

Ние имахме прекрасен живот, какъвто се случва на малцина, и когато те погледна, аз се изпълвам със страх, защото знам, че всичко това скоро ще свърши. И двамата сме наясно каква е прогнозата на лекарите, а също и какво означава тя за нас. Когато виждам сълзите в очите ти, аз се безпокоя повече за теб, отколкото за мен, защото знам, че твоето страдание ще бъде по-голямо. Не мога да изразя мъката си с думи и едва ли има подходящи думи за това.

Но аз те обичам толкова силно и толкова невероятно много, че ще намеря начин да се върна при теб въпреки болестта си. Обещавам. И с това ще завърша писмото си. Когато забравя теб и нашата любов, когато съм изгубена и сама, прочети това писмо, разкажи ми нашата история, както я разказа на децата ни, и бъди сигурен, че дълбоко в себе си аз ще знам, че това е нашата история. И може би, да, може би, ние ще намерим начин отново да бъдем заедно.

Моля те, не ми се сърди в дните, когато няма да си спомням за теб, а те неизбежно ще дойдат. Знай, че те обичам, винаги ще те обичам и каквото и да се случи, помни, че живях най-прекрасния живот, който можех да си пожелая. Моят живот с теб.

И ако запазиш това писмо и го прочетеш някога отново, вярвай в онова, което ти пиша сега. Ной, където и да си и каквото и да се случи с нас, аз те обичам. Обичам те сега, когато пиша това писмо. И те обичам сега, когато го четеш. И ужасно съжалявам, ако не мога да ти го кажа. Обичам те с цялото си сърце, съпруже мой. Ти си, и винаги ще бъдеш, моята единствена любов.

Ели

Дочитам писмото и го слагам настрани. Ставам от бюрото и намирам чехлите си. Те са близо до леглото ми и трябва да седна, за да ги обуя. Сетне се изправям отново, прекосявам стаята и отварям вратата. Поглеждам надолу към дъното на коридора и виждам Джанис да седи на рецепцията. Или поне си мисля, че е Джанис. За да стигна до стаята на Ели, трябва да мина покрай бюрото й, но в този час не ми е позволено да излизам, а Джанис е известна с това, че не обича да нарушава правилата. Съпругът й е юрист.

Чакам, за да видя дали ще си тръгне, но като че ли няма никакви такива изгледи и започвам да губя търпение. Най-накрая излизам от стаята и тръгвам със своеобразната си странна походка. Отнема ми цяла вечност, за да скъся разстоянието до нея, но тя като че ли не забелязва приближаването ми. Аз съм безшумна пантера, която се прокрадва тихо в джунглата, невръстно птиче, невидимо за враговете си в гнездото.

Най-накрая бивам разкрит, което не ме изненадва. Стоя мълчаливо пред нея.

— Ной — казва тя, какво правите?

— Разхождам се — отвръщам аз. — Не мога да заспя.

— Знаете, че това не е позволено в този час.

— Знам.

Въпреки това не помръдвам от мястото си, изпълнен с мрачна решимост.

— Вие всъщност не сте тръгнал на разходка, нали? По-скоро искате да видите Ели.

— Да — отговарям аз.

— Ной, нали помните какво се случи последния път, когато я видяхте през нощта.

— Помня.

— Тогава знаете, че не трябва да правите това.

— Тя много ми липсва — отговарям уклончиво аз.

— Знам, но не мога да ви позволя да я видите.

— Днес имаме годишнина — казвам аз и това наистина е така. Остава ни една година до златната ни сватба. На днешния ден се навършват четирийсет и девет години, откакто се оженихме.

— Разбирам.

— Мога ли да отида при нея тогава?

Тя поглежда настрани за момент и когато отговаря, гласът й е станал много по-мек, което ме изненадва, защото никога не съм подозирал Джанис в сантименталност.

— Ной, от пет години работя тук, а преди това съм работила в друг дом. Виждала съм стотици двойки да се борят с мъката и скръбта си, но никога не съм виждала нищо подобно на това, което правите вие. Всъщност никой тук не е виждал такова нещо, нито докторите, нито сестрите.

Тя замълчава за момент и колкото и да е странно, очите й започват да се пълнят със сълзи. Избърсва ги с пръст и сетне продължава:

— Опитвам се да си представя как издържате всичко това, откъде намирате сили да правите едно и също нещо отново и отново, ден след ден… и не мога! Не знам как го постигате. Понякога успявате да победите дори болестта й. И макар докторите да нямат обяснение, ние сестрите разбираме всичко. Това е просто любов. Най-невероятно нещо, което някога съм виждала.

В гърлото ми е заседнала буца и не успявам да кажа нищо.

— Но въпреки това нямате право да ходите по коридорите и аз не мога да ви го позволя. Затова се върнете в стаята си. — Сетне Джанис се усмихва леко, подсмърча, намества някакви книжа на бюрото си и добавя: — А сега аз отивам да изпия едно кафе и няма да мога да проверя дали сте ме послушали. Затова не правете нищо глупаво.

Тя се изправя бързо, докосва ръката ми и тръгва към стълбите. Не поглежда назад и аз изведнъж оставам сам. Не знам какво да мисля. Поглеждам към бюрото й, виждам пълната й чаша с кафе, от която все още се вдига пара, и за пореден път се убеждавам, че на света има добри хора.

За първи път от години ми е топло, докато напредвам бавно към стаята на Ели. И макар да се влача едва-едва, скоро се уморявам и се налага да се опра на стената, за да не падна. Халогенните лампи тихо жужат над главата ми и аз примижавам леко, защото флуоресцентното им сияние причинява болка в очите ми. Минавам покрай десетина тъмни стаи, в които съм чел, и осъзнавам, че всеки един от хората в тях ми е липсвал по някакъв начин. Те са моите приятели, чиито лица познавам толкова добре, и които ще видя утре сутринта. Но не и тази вечер, защото пътят е дълъг и нямам достатъчно време. Продължавам нататък и сърцето ми с усилие изтласква кръв към уморените артерии. Но въпреки това се чувствам по-силен с всяка следваща стъпка. Чувам някъде зад мен да се отваря врата, но не поглеждам назад. Сега съм просто един непознат. Никой не може да ме спре. Звъни телефон в сестринската стая, но аз продължавам напред, за да не бъда хванат. Аз съм среднощен бандит с черна маска, който препуска на кон през сънната пустош под сиянието на жълта луна, а торбата, която е привързана към седлото ми, е пълна със златен прах. Аз съм млад и силен и с огън в гърдите си. Ще разбия вратата и ще взема моята любима на ръце, и ще я отнеса в рая. Кого заблуждавам?

Аз водя жалко съществуване. Аз съм глупав влюбен старец, мечтател, на който е останала една-единствена радост — да чете на любимата си жена и да я държи в прегръдките си всеки път, когато може. Аз съм грешник с твърде много недостатъци и човек, който вярва в чудеса, но съм твърде стар, за да се променя и да ме е грижа.

Най-накрая се добирам до стаята й, изтощен. Краката ми треперят, очите ми са замъглени, а сърцето ми се блъска някак странно в гърдите ми. Боря се с овалната дръжка и най-накрая успявам да отворя вратата с две ръце. Светлината от коридора се разлива в стаята, осветявайки леглото, на което тя спи. Струва ми се, че виждам силуета й и изведнъж ме обзема чувството, че съм просто един случаен минувач по оживена улица, забравен завинаги.

В стаята й е тихо и Ели спи отметнала одеялото си наполовина. Миг по-късно я чувам да се обръща на другата страна и да въздъхва и тези звуци ме връщат към едни други по-щастливи времена. Тя изглежда малка в леглото си и докато я гледам, разбирам, че всичко е свършило. В стаята е задушно и аз потръпвам. Това място се превърна в нашата гробница.

Не помръдвам почти цяла минута. А как би ми се искало да й разкажа какво чувствам именно сега, на тази наша годишнина, но мълча, за да не я събудя. Освен това, каквото имам да кажа, съм го написал на едно листче хартия, което ще пъхна под възглавницата й. То гласи:

Любовта в тез последни нежни часове

е най-чувствена и най-чиста.

И с нощта мастилена тя няма да умре,

а ще събуди силна и лъчиста.

Като че ли някой идва по коридора, затова влизам в стаята й и затварям вратата след себе си. Налучквам в тъмното пътя до прозореца, дръпвам завесата и луната надниква вътре, пълна и огромна, пазителка на нощта. Обръщам се към Ели и се унасям в блянове. И макар да знам, че не е редно, сядам на леглото й и мушвам листчето хартия под възглавницата й. Сетне се пресягам и докосвам леко лицето й, което е нежно като коприна. Галя косите й и не ми достига дъх. Обзема ме почуда и благоговение, чувствам се като композитор, който за първи път открива творбите на Моцарт.

Ели трепва и отваря очи и аз вече се разкайвам за глупостта си, защото знам, че сега ще започне да плаче и да пищи, както прави винаги. Да, аз съм импулсивен и слабоволев, но въпреки това ми се иска да опитам невъзможното и приближавам лицето си към нейното…

Когато устните ни се допират, чувствам някакво странно непознато парене, но не се отдръпвам. И в следващия момент се случва чудо, защото устата й леко се отваря и аз откривам един забравен рай, който е останал непроменен през всичкото това време, неостаряващ като звездите. Усещам топлината на тялото й и когато езикът ми докосва нейния, аз се отдавам на чувството, както преди толкова много години. Затварям очи и вече съм стремителен кораб, който се носи в бурни води, дързък и безстрашен, а тя е моето платно. Пръстите ми нежно галят лицето й и после хващам ръката и. Целувам устните й, бузите й и чувам въздишката й. Сетне тя прошепва тихо:

— О, Ной… Толкова много ми липсваше.

И после още едно чудо — най-невероятното от всички! — и аз не мога да сдържа сълзите си, докато се издигаме към рая. Защото в същия този вълшебен миг, пръстите на Ели намират копчетата и започват бавно, много бавно, да ги разкопчават едно по едно.