Ной се усмихна широко.

— Радвам се, че го направи каза той и отстъпи леко назад. — Господи, изглеждаш фантастично. И сега си още по-красива от някога.

Тя почувства лицето си да пламва. Точно като преди четиринайсет години.

— Благодаря ти. Ти също изглеждаш великолепно. — И това беше самата истина. Годините го бяха пощадили.

— Е, къде беше през всички тези години. И защо дойде именно сега?

Въпросът му я върна към реалността и я накара да осъзнае какво можеше да се случи, ако не беше внимателна. „Не оставяй нещата да излязат от контрол помисли си тя. — Колкото по-дълго продължава това, толкова по-трудно ще става.“ А на нея и без това не й беше никак леко.

Но боже мой, тези очи! Тези кадифени тъмни очи.

Тя се извърна настрани и си пое дълбоко въздух, питайки се как да обясни всичко, и когато заговори, гласът й бе тих:

— Ной, не бих искала да те оставям с погрешно впечатление… Аз наистина исках да те видя, но има и нещо друго. — Пауза. — Дойдох тук с определена цел. Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Какво е то?

Тя погледна настрани и не отговори веднага, изненадана, че все още не може да намери правилните думи. Ной почувства някакъв хлад в гърдите си. Каквото и да имаше да му съобщи, то не беше хубаво.

— Не знам как да го кажа. Мислех, че ще е лесно, но вече не съм сигурна…

В този момент проехтя пронизителен вик на енот и Клем изскочи изпод верандата, лаейки сърдито. И двамата извърнаха глави по посока на суматохата и Ели се зарадва на това временно прекъсване.

— Твое е ли е кучето? — попита тя.

Ной кимна, чувствайки стомаха си свит.

— Всъщност това е дама. Казва се Клементин. И наистина е моя. — Клем тръсна глава, протегна се и се затича към мястото, откъдето беше дошъл вика на енота. Очите на Ели съвсем леко се разшириха, когато забеляза куцането й.

— Какво й е на лапата? — попита тя, печелейки още време.

— Била е ударена от кола преди няколко месеца. Доктор Харисън, ветеринарят, ми се обади, за да ме попита дали бих я взел, защото собственикът й вече не я искал. Когато я видях, веднага разбрах, че няма да ми даде сърце да оставя да я приспят.

— Винаги си бил такъв — каза тя, опитвайки се да се успокои. Сетне замълча за миг и погледна към къщата. — Свършил си чудесна работа по нея. Съвършена е, точно каквато знаех, че ще изглежда един ден.

— Благодаря ти, много мило от твоя страна. Но честно казано, не подозирах, че ще бъде толкова тежко. Ако знаех, едва ли щях да се захвана.

— Разбира се, че щеше да го направиш — рече Ели. Тя знаеше много добре колко е свързан с това място. Знаеше също колко много сърце влагаше във всяко свое начинание — или поне така беше някога.

В следващия миг разбра, че твърде много неща се бяха променили оттогава. Сега те бяха непознати. Виждаше го в очите му. Четиринайсет години бяха много време. Твърде много.

— Какво има, Ели? — Той се извърна към нея, търсейки погледа й, но тя продължи да се взира в къщата.

— Държа се глупаво, нали? — каза тя, опитвайки се да се усмихне.

— Какво имаш предвид?

— Всичко. Идването ми тук изневиделица, без да знам какво да кажа. Сигурно ти изглеждам като луда.

— Ти не си луда — каза Ной тихо. Сетне протегна ръка към нейната и тя му позволи да я улови, докато стояха един до друг. Той продължи: — Макар и да не знам причината, виждам, че ти е трудно. Защо не се поразходим малко?

— Както едно време?

— Защо не? Мисля, че и на двама ни ще се отрази добре.

Ели погледна неуверено към входната врата.

— Трябва ли да се обадиш на някого?

Ной поклати глава.

— Не е нужно да се обаждам на никого. Тук сме само аз и Клем.

Макар да бе попитала, тя бе очаквала този отговор и не беше сигурна какво точно почувства, когато го чу. Но при всяко положение сега стана още по-трудно да каже онова, което трябваше. Щеше да й бъде по-лесно, ако имаше някой друг.

Тръгнаха към реката и завиха по една пътечка близо до брега. За негова изненада Ели освободи ръката си и вървеше на достатъчно разстояние, за да не се докоснат случайно.

Той я погледна. Тя беше още красива, с гъсти коси и изразителни очи, а походката й беше толкова изящна, сякаш почти не докосваше земята. Беше виждал красиви жени и преди, жени, които бяха привличали погледа му. Но всички те бяха лишени от качествата, които бяха най-желани за него. Качества като ум, увереност, сила на духа и страст; качества, които вдъхновяваха към величие и такива, каквито той сам се бе опитвал да възпитава у себе си.

Ели притежаваше тези качества, знаеше това, и сега, докато вървяха заедно, той почувства, че тя не се е изменила. „Жива поема“, това бяха думите, които винаги изникваха в ума му, когато се опитваше да я опише на другите.

— От колко време си тук? — попита тя, докато се изкачваха по един обрасъл с трева хълм.

— От миналия декември. Работих известно време на север и след това бях три години в Европа.

Ели го погледна въпросително:

— Войната?

Той кимна и тя продължи:

— Предположих, че си бил там. И се радвам, че е свършила добре за теб.

— Аз също — каза той.

— Щастлив ли си, че си у дома?

— Да. Корените ми са тук. Тук съм си на мястото. — Той замълча. — А какво става с теб? — Въпросът бе зададен неуверено, сякаш очакваше да чуе нещо неприятно.

Настъпи дълга пауза преди тя да отговори:

— Сгодена съм.

Ной сведе поглед и изведнъж се почувства много по-слаб. Ето какво било. Ето какво е трябвало да му каже.

— Е поздравления — продума той накрая, питайки се доколко е прозвучал искрено. — Кога е големият ден?

— След три седмици. Лон иска годежът да е през ноември?

— Лон?

— Лон Хамънд Младши, моят годеник.

Ной кимна, без да е изненадан. Хамъндови бяха една от най-могъщите и влиятелни фамилии в щата. Бяха направили парите си от памук. За разлика от смъртта на баща му, тази на Лон Хамънд Старши се появи на първите страници на вестниците.

— Името ми е познато. Баща му беше истински магнат. А Лон пое ли семейния бизнес?

Тя поклати глава.

— Не, той е адвокат. Има своя кантора в центъра на града.

— С име като неговото сигурно е много зает.

— Да. Той работи много.

На Ной му се стори, че е доловил нещо в тона й и зададе следващия си въпрос механично:

— Държи ли се добре с теб?

Тя не му отговори веднага, сякаш се замисляше над този въпрос за първи път.

— Да. Той е добър човек, Ной. Ти би го харесал.

Гласът й прозвуча някак неискрено, когато отговори, или поне така му се стори. А може би просто така му се искаше.

— Как е баща ти? — попита тя.

Ной направи няколко крачки, преди да отговори.

— Почина по-рано тази година, скоро след като се върнах.

— Съжалявам — каза тя тихо, знаейки колко много означаваше той за Ной.

Той кимна и известно време двамата вървяха в мълчание.

На върха на хълма Ели спря и се загледа в стария дъб в далечината, зад който слънцето пламтеше в оранжево. С крайчеца на окото си тя усещаше погледа му върху себе си.

— Имаме много спомени там, а, Ели?

Тя се усмихна.

— Знам. Видях го, когато идвах. Помниш ли деня, който прекарахме под него?

— Да — отговори той кратко.

— Мислиш ли понякога за това?

— Понякога, да — отвърна той. — Обикновено, когато работя в близост до него. Сега той е в моето имение?

— Купил си този участък?

— Просто не можех да си представя, че някой ден ще направят от него кухненски шкафове.

Тя се засмя тихо, чувствайки се някак странно трогната от това, което бе научила.

— Още ли четеш поезия?

Той кимна.

— Да. Никога не съм преставал. Предполагам, че това е в кръвта ми.

— Знаеш ли, че ти си единственият поет, когото съм срещала?

— Аз не съм поет. Чета поезия, но не пиша стихове. Само съм опитвал.

— И въпреки това си поет, Ной Тейлър Калхун. — Гласът й стана нежен. — Аз често си спомням за тогава. Това беше първият път, когато някой ми е чел поезия. А всъщност, и последният.

Думите й извикаха в умовете им хиляди спомени, докато вървяха бавно към къщата по една друга пътечка, която минаваше близо до пристана. Слънцето се спусна още по-ниско и небето стана пурпурно, когато Ной попита:

— За колко време си тук?

— Не знам. Не за дълго. Може би до утре или до другиден.

— Годеникът ти по работа ли е тук?

Тя поклати глава.

— Не, той остана в Роли.

Ной повдигна вежди:

— А знае ли, че си тук?

Ели поклати глава отново и не отговори веднага:

— Не. Казах му, че отивам да обиколя антикварните магазини. Той не би разбрал идването ми тук.

Ной беше леко изненадан от отговора й. Едно беше да посетиш някой познат, а съвсем друго да скриеш истината от годеника си.

— Не беше нужно да идваш тук, за да ми кажеш, че си сгодена. Можеше да ми пишеш или дори да ми се обадиш по телефона.

— Знам. Но по някаква причина се чувствах длъжна да го направя лично.

— Защо?

Ели се поколеба.

— Не знам… — Гласът й постепенно заглъхна и начинът, по който беше произнесла думите, го накара да й повярва. Чакълът хрущеше под краката им, докато вървяха в мълчание. Сетне той попита:

— Ели, ти обичаш ли го?

— Да, обичам го — отговори тя бързо.

От думите й го заболя, но отново му се стори, че в тона й имаше нещо особено, сякаш сама се опитваше да се убеди в това. Ной спря и нежно хвана раменете й, за да я накара да го погледне. Гаснещата слънчева светлина се отразяваше в очите й, когато заговори:

— Ако си щастлива, Ели, и го обичаш, няма да се опитвам да те спирам да се върнеш при него. Но ако имаш и най-малки съмнения, тогава не го прави. Това не е нещо, което човек прави, ако не го иска с цялото си сърце.

— Вече съм взела решение, Ной.

Той се вгледа в нея за кратко, питайки се дали да й вярва. Сетне кимна и двамата продължиха да вървят. Малко по-късно Ной каза:

— Не правя нещата лесни за теб, нали?

Тя се усмихна едва-едва.

— Всичко е наред. Не мога да те виня за нищо.

— И все пак ми прости.

— Няма защо. Няма какво да ти прощавам. Аз съм тази, която трябва да се извини. Може би трябваше да ти пиша.

Той поклати глава.

— Ако трябва да бъда честен, радвам се, че дойде. Въпреки всичко. Толкова е хубаво да те видя отново.

— Благодаря ти, Ной.

— Мислиш ли, че е възможно да започнем отново?

Тя го погледна в недоумение.

— Ти беше най-добрият приятел, който съм имал, Ели. Аз все още бих искал да бъдем приятели, въпреки че си сгодена, пък било то и само за няколко дни. Какво ще кажеш да опитаме?

Ели се замисли над думите му. Да замине или да остане? И реши, че щом той знае за годежа й, вероятно всичко е наред. Или поне няма нищо неприлично. Тя се усмихна леко и кимна.

— Да опитаме.

— Добре. Искаш ли да обядваме заедно? Знам едно място, където сервират най-вкусните раци в града.

— Звучи чудесно. И къде е то?

— В моята къща. Заложил съм капани още преди седмица и преди няколко дни видях, че са се хванали няколко добри екземпляра. Имаш ли някакви възражения?

— Никакви.

Ной се усмихна и посочи с палец през рамото си.

— Чудесно. Те са при пристана. Ще отнеме само няколко минути.

Ели изведнъж почувства, че неловкостта, която я измъчваше, когато трябваше да му съобщи новината за годежа си, постепенно изчезваше. Затвори очи, прокара пръсти през косата си и остави лекият бриз да погали лицето й. Пое си дълбоко въздух и го задържа за момент, усещайки как мускулите на раменете й се отпускат, докато издишаше. Най-накрая отвори очи и се загледа в красотата, която я обграждаше.

Винаги бе обичала вечерите тук, вечери, в които меките южни ветрове разнасяха тънкото ухание на есенни листа. Обичаше дърветата и тяхното шумолене, което я успокояваше още повече. Малко по-късно се извърна към Ной и го погледна с нови очи, сякаш беше непознат.

Господи, той изглеждаше толкова добре. Дори след всичките тези години.

Гледаше го, докато протягаше ръка към въжето, което потъваше във водата. Започна да го тегли и въпреки падащия мрак, Ели видя мускулите, които играеха на ръката му, докато издърпваше клетката от реката. Сетне я задържа във въздуха за момент, за да може водата да се оттече. Накрая остави капана на пристана, отвори вратичката му и започна да вади раците един по един, пускайки ги в една кофа.

Ели тръгна към него, заслушана в песента на щурците и си спомни един урок от детството. Преброи броя на щурците в минута и прибави двайсет и девет. „Шейсет и седем градуса“5, помисли си тя усмихната. Не знаеше доколко този метод за определяне на температурата беше точен, но й се струваше добър.

Докато вървеше, тя се огледа и разбра, че е забравила колко красиво и свежо изглеждаше всичко тук. В далечината се виждаше дома на Ной. Той бе оставил няколко лампи да светят и се създаваше илюзията, че това е единствената къща наоколо. Или поне единствената с електричество. Което не беше далече от истината тук, извън пределите на града. Хиляди провинциални домове все още не се радваха на лукса на електрическото осветление.