Тя се засмя.

— А ти повярва ли му?

— Разбира се — отговори той. — Защо да не му вярвам?

— Вие мъжете винаги се държите един за друг — каза тя и шеговито бодна ръката му с пръст, а сетне продължи: — И така, разкажи ми какво се случи с теб, откакто се видяхме за последен път.

Сетне те започнаха да разговарят, сякаш опитвайки се да наваксат изгубеното време. Ной й разказа как е напуснал Ню Берн, за работата си в корабостроителницата, след това в склада за метални отпадъци в Ню Джърси. Говореше с топлота за Морис Голдман и рядко докосваше темата за войната, пропускайки подробностите. Сподели колко много му липсва баща му. Ели му разказа за колежа, за рисуването, за работата си като медицинска сестра в болницата, за семейството и приятелите си и за благотворителните инициативи, в които бе участвала. Нито един от тях не спомена с кого се беше срещал през тези четиринайсет години. Дори Лон беше пренебрегнат и макар и двамата да забелязаха този пропуск, всеки запази това за себе си.

По-късно Ели се опита да се спомни кога за последен път бе разговаряла така с Лон. Макар да бе добър слушател и двамата рядко да спореха, той не беше човек, пред когото можеш да разкриеш душата си. Също като баща й, Лон се чувстваше неловко, когато трябваше да сподели мислите и чувствата си. Неведнъж тя се опитваше да му обясни, че би искала да бъдат по-близки помежду си, но винаги като че ли без успех.

И сега, докато седеше тук, Ели най-накрая осъзна какво й липсваше в отношенията им.

Небето притъмня още повече и луната се издигна високо с напредването на вечерта. И без да го осъзнават, малко по малко те започнаха да изграждат отново онази предишна близост, онази невидима връзка, която някога бе имало помежду им.

* * *

С края на вечерята много от темите бяха изчерпани и те постепенно се умълчаха. Ной погледна часовника и видя, че става късно. Звездите сияеха ярко и щурците бяха станали по-тихи. Разговорът с Ели му беше доставил удоволствие, но се безпокоеше дали не е говорил прекалено много. Питаше се също какво си мисли тя сега за живота му, надявайки се, че не я е разочаровал.

Стана и напълни отново чайника. Двамата струпаха заедно съдовете в мивката, разчистиха масата и той наля две чаши с гореща вода, добавяйки пакетчета с чай във всяка от тях.

— Какво ще кажеш да излезем пак на верандата? — попита той, подавайки й чашата. Тя се съгласи и тръгна първа. Той грабна едно одеяло, в случай че й станеше студено и скоро те бяха отново на предишните си места, столовете се полюшваха, а краката на Ели бяха завити с одеялото. Ной я наблюдаваше с крайчеца на окото. „Господи, колко е красива“, мислеше си той, чувствайки някаква странна болка в гърдите си.

Защото по време на тази вечеря се беше случило нещо.

Той просто се беше влюбил отново. Знаеше това сега, докато седяха един до друг на верандата. Беше се влюбил в една нова Ели, а не просто в спомена си за нея.

Но от друга страна Ной никога не бе преставал да я обича и знаеше, че това е неговата съдба.

— Чудесна вечер — каза той тихо.

— Да, така е — отвърна тя. — Просто вълшебна.

Ной погледна към звездите и тяхното блещукане му напомни, че скоро тя ще си тръгне. В душата му се възцари страшна пустота. Той не искаше тази нощ да свършва никога. Как можеше да я спре? Какво трябваше да й каже, за да я накара да остане?

Нямаше представа. И затова взе решение да не казва нищо, приемайки поражението си.

Двата стола се полюшваха леко. Над реката отново се мярнаха прилепи. Нощните пеперуди целуваха светлината на верандата. Някъде в този момент имаше хора, които се любеха.

— Разкажи ми нещо — каза тя накрая и гласът и бе станал някак чувствен или може би просто въображението му си правеше шеги.

— Какво?

— Не знам. Почети ми стихове, както някога под дъба.

И Ной започна да й декламира отделни откъси, възхваляващи нощта. Уитман и Томас, защото обичаше тяхната образност. Тенисън и Браунинг, защото техните теми му бяха толкова близки.

Ели облегна глава назад и затвори очи, чувствайки как в тялото й се разлива приятна топлина. Причина за това бяха не само стиховете, но и гласът, който ги произнасяше. Едното не можеше да бъде откъснато от другото и само двете неща заедно можеха да имат такова въздействие върху нея. Тя не искаше да ги дели, защото така щеше да разруши цялата магия. Поезията, мислеше си Ели, не се пише, за да бъде анализирана. Нейното предназначение е да вдъхновява, без да бъде обяснявана, да докосва душата, без да бъде разбирана.

Заради него след раздялата им тя бе ходила на няколко литературни четения в колежа. Слуша различни хора и различни стихотворения, но скоро се отказа, защото никой не я вдъхновяваше достатъчно или не беше достатъчно вдъхновен, каквито трябваше да бъдат истинските ценители на поезията.

Още известно време те продължила да се люлеят на столовете си, пиейки чай, унесени в мислите си.

Безпокойството, което я беше довело тук, за нейна радост си беше отишло, но я тревожеха чувствата, които бяха дошли на негово място, трепетът, който се утаяваше в душата й като златен прах в корито. Тя се опита да ги пропъди, да се скрие от тях, но постепенно разбра, че не иска това да се случи. Бяха минали години, откакто за последен път бе изпитвала нещо подобно.

Лон никога не бе извиквал такива чувства в нея. Вероятно не би и могъл, дори и да искаше. Може би и затова никога не се бяха любили. Лон, разбира се, бе опитвал много пъти, използвайки всякакви средства — от цветя до нежни укори — но тя винаги бе отказвала с извинението, че би искала да изчака до сватбата. Лон обикновено неохотно отстъпваше и Ели понякога си мислеше колко много би го заболяло, ако научеше някога за Ной.

Но имаше и нещо друго, което я караше да чака и то бе свързано със самия Лон. Той беше твърде много погълнат от работата си и й посвещаваше цялото си внимание. Работата беше на първо място и Лон нямаше време за стихотворения, пропилени вечери, люлеещи се столове и веранди. Именно затова делата му вървяха успешно и в известна степен Ели го уважаваше заради неговата методичност. Но в същото време тя чувстваше, че нещо не й достига. Искаше нещо друго, нещо различно, нещо повече. Страст и романтика или може би тих разговор на запалени свещи, или просто да не бъде на второ място.

Ной също бе потънал в мислите си. За него тази вечер бе една от най-специалните в живота му. Докато се люлееше на стола си, той си припомняше всяка малка подробност отново и отново. Всяка нейна дума и жест му се струваха важни и заредени със смисъл.

И сега, докато стоеше до нея, той се питаше дали тя някога бе мечтала за същите неща, за които и той през годините на раздяла. Беше ли копняла някога отново да се държат ръка за ръка или да се целуват под меката лунна светлина? Беше ли си представяла някога досега на голите им тела, които толкова дълго бяха разделени…

Ной погледна звездите и си спомни за хилядите пусти нощи, които бе прекарал, откакто се бяха видели за последен път. Идването й бе събудило всички онези някогашни чувства и той не можеше повече да ги отблъсне. Знаеше, че отново искаше да й даде любовта си и да получи любовта й в замяна. Повече от всичко на света.

Но съзнаваше, че това е невъзможно. Тя беше сгодена.

Ели се досети по мълчанието му, че мисли за нея и това й достави удоволствие. Нямаше представа какво точно, не я беше и грижа — важното беше, че мислеше за нея.

Спомни си за разговора им по време на вечеря и за самотата му. По някаква причина тя не можеше да си представи как той чете поезия на някого другиго или как споделя мечтите си с друга жена. Просто не беше от този тип мъже или поне така й се искаше да вярва.

Тя отпи от чая си, затвори очи и прокара ръка през косите си.

— Уморена ли си? — попита той, откъсвайки се най-накрая от мислите си.

— Малко. И освен това е вече време да си тръгвам.

Но тя не стана веднага. Вместо това посегна към чашата си и изпи последната глътка чай, чувствайки топлината му в гърлото си. Искаше по някакъв начин да съхрани тази вечер в себе си — високата луна, вятъра в дърветата, нощната прохлада.

Сетне погледна към Ной. От този ъгъл белегът на лицето му се виждаше ясно. Запита се дали го беше получил във войната? Беше ли раняван някога? Той не говореше за това, а и тя не го разпитваше, просто защото не искаше да си представя страданието му.

— Трябва да вървя — каза тя накрая, подавайки му одеялото.

Ной кимна и се изправи, без да каже дума. Взе одеялото и докато вървяха към колата, опадалите листа шумяха под краката им. След като отвори вратата, тя понечи да съблече ризата, която й беше заел, но той я спря.

— Недей… Бих искал да не ми я връщаш.

Ели не попита защо, понеже също искаше да я задържи. Тя се загърна с нея и скръсти ръце пред гърдите си, за да се предпази от нощния хлад. По някаква причина си спомни една далечна вечер, като ученичка, когато стоеше на верандата пред дома си, очаквайки целувка.

— Прекарах прекрасна вечер — каза той. — Благодаря ти, че ме намери.

— Аз също — отвърна тя.

Ной събра кураж:

— Ще се видим ли утре?

Просто въпрос. Ели знаеше какъв трябва да е отговорът, особено ако не искаше да усложнява живота си. „Боя се, че не“, трябваше да каже само тя и всичко щеше да приключи още тук. Но въпреки това мълчеше.

Демонът-изкусител се изправи срещу нея, подтикваше, предизвикваше и тя така и не успя да произнесе нужните думи, макар да не знаеше защо. Когато надникна в очите му търсейки отговора. Ели видя мъжа, когото някога бе обичала и изведнъж всичко си дойде на мястото.

— С удоволствие.

Ной се изненада. Не бе очаквал този отговор. Тогава му се прииска да я докосне, да я вземе в прегръдките си, но не го направи.

— Може ли да дойдеш тук по обяд?

— Разбира се. А какво ще правим?

— Ще видиш — отговори той. — Знам едно място, където ще отидем.

— Била ли съм там някога?

— Не, но то е много специално.

— И къде е то?

— Изненада.

— А ще ми хареса ли?

— Направо ще се влюбиш в него.

Тя се обърна преди Ной да се опита да я целуне. Не беше сигурна дали щеше да го направи, но ако все пак се опиташе, знаеше, че ще й е много трудно да го спре. Нямаше да може да се справи с една такава ситуация с всички тези мисли в главата си. Когато седна зад волана, си отдъхна с облекчение. Той затвори вратата и тя запали двигателя. Докато колата бавно потегляше, прозорецът й се отвори съвсем малко.

— До утре — каза Ели с отражението на лунната светлина в очите й.

Ной помаха след отдалечаващия се автомобил. Сетне тя зави и пое по пътя, който водеше към града. Той остана там, докато светлините й се скриха зад дъбовата гора и звукът на мотора заглъхна в далечината. Клем се приближи към господаря си и клекна до него, за да може да я погали, отделяйки специално внимание на шията й, където вече не можеше да се почеше. След като хвърли последен поглед към пътя, човекът и кучето тръгнаха заедно към верандата.

Ной се настани пак на стола си, прехвърляйки отново в ума си събитията от тази вечер — звуци, движения, образи, думи. Като на забавен каданс. Не му се четеше поезия, нито му се свиреше на китара. И сам не знаеше какво му се прави.

— Тя е сгодена — прошепна той накрая и сетне се умълча, оставайки така часове. Чуваше се проскърцването на люлеещия се стол. Нощта беше тиха и нищо не помръдваше. Само Клем го навестяваше от време на време, сякаш за да се увери дали господарят й е добре.

И някъде след полунощ, в тази ясна октомврийска нощ, нещо в Ной се прекърши и душата му се изпълни с копнеж. И ако някой го беше зърнал в този час, щеше да види просто един старец, окаяник, който само за няколко часа бе остарял за цял един живот. Прегърбен на стола си мъж, заровил лице в ръцете си и със сълзи в очите си. И той не знаеше как да ги спре.

Телефонни обаждания

Лон остави слушалката.

Той звъня в седем, после в осем и половина и сега отново погледна часовника си. Десет без петнайсет.

Къде беше тя?

Знаеше, че е в този град, в който му беше казала, че ще бъде, защото по-рано бе разговарял със служителя на хотела, от когото бе научил, че такава дама наистина е отседнала при тях. Според него тя беше излязла на вечеря около шест и оттогава не я беше виждал.

Лон поклати глава и се облегна назад на стола си. Както обикновено, той беше последният останал в кантората, в която беше пусто и тихо. Това беше негова привичка — да се задържа до късно на работа по време на някое дело, дори и делото да вървеше добре. Законът беше неговата страст и късните часове в усамотение му даваха възможност да навакса пропуснатото, без никой да го прекъсва за дреболии.

Знаеше, че ще спечели делото, защото владееше положението и бе очаровал съдебните заседатели. Почти винаги сполучваше да го направи и загубите бяха станали изключително редки. Успехът му отчасти се дължеше на това, че умееше да избира делата, за които се чувстваше достатъчно подготвен. Подобна вещина идваше с опита и само малцина адвокати в града можеха да се похвалят с неговата репутация, което намираше отражение и в размера на хонорарите му.