Но главното беше упорит труд и методичност. Той винаги бе обръщал внимание на подробностите, особено в началото на своята адвокатска практика. Бе открил, че малките и на вид незначителни детайли често гарантират успеха му. Независимо дали ставаше дума за буквата на закона или за излагане на факти, Лон всеки път старателно проучваше нещата и по този начин спечели няколко важни дела още в началото на кариерата си, които всички очакваха да загуби.

И сега го безпокоеше една такава малка подробност.

Тя не беше свързана с делото. Там всичко беше наред. Ставаше дума за нещо друго. Нещо свързано с Ели.

Но по дяволите, то непрекъснато му се изплъзваше. Всичко беше наред тази сутрин, когато тя замина. Или поне така си мислеше. Но около час след обаждането й нещо като че ли щракна в ума му. Онази малка подробност.

Подробност.

Нещо незначително? Или нещо важно.

Мисли… мисли… По дяволите, какво беше това?

Умът му работеше на пълни обороти.

Нещо… нещо… нещо казано?

Нещо беше казано? Да, точно така. Сигурен беше в това. Но какво именно? Ели ли беше казала нещо по телефона? В началото на разговора им? Или в края? Не, не се сещаше за нищо необичайно.

И въпреки това беше сигурен, че го тревожеше някаква дума.

Какво беше казала тя?

Пътуването й бе минало добре, беше се регистрирала в хотел и след това бе обикаляла магазините. Не беше забравила да му каже телефонния номер на хотела си. И това като че ли беше всичко.

Сетне се замисли за нея. Знаеше, че я обича, беше сигурен в това. И не само защото беше красива и очарователна. Това момиче бе станало главната опора в живота му и най-добрият му приятел. След края на тежък ден, Ели беше първият човек, на когото се обаждаше. Тя го изслушваше внимателно, смееше се на шегите му и винаги знаеше прекрасно точно какво да му отговори, сякаш притежаваше някакво шесто чувство.

Но най-много от всичко му харесваше открития начин, по който изразяваше мислите си. Спомняше си добре как след първите им няколко срещи й каза онова, което говореше на всички останали жени — че още не е готов за сериозна връзка. „Добре — беше отвърнала простичко тя, кимвайки с глава, но сетне се обърна и продължи: — Но проблемът ти не съм нито аз, нито твоята работа, нито свободата ти. Твоят проблем е самотата ти. Баща ти е направил името Хамънд прочуто и ти вероятно през целия си живот си бил сравняван с него. Никога не си имал нещо свое. Животът ти по този начин се е изпразнил от съдържание и ти търсиш някой, който да запълни тази пустота с магическа пръчка. Но никой не може да направи това, освен самия теб.“

Думите й останаха да звучат в главата му през целия ден и на сутринта той й се обади, за да я помоли да му даде втори шанс, и макар и неохотно тя се съгласи. През следващите четири години Ели стана най-важното нещо в живота му и той знаеше, че трябва да прекарва повече време с нея, но адвокатската му практика правеше това невъзможно. Но веднага щом се оженеха, щеше да ограничи ангажиментите си, обещаваше си Лон. Щеше да нареди на секретарката си да направи регистър на всичките му текущи дела и по този начин… Регистър?…

И в този момент в ума му нещо отново прищрака.

Регистър… регистрация… регистрация?

Да, точно така. Той затвори очи и се опита да се съсредоточи. Защо тази дума беше важна? Какво се криеше зад нея?

Хайде, не изпускай момента! Мисли, по дяволите, мисли!

Ню Берн.

Ели се беше регистрирала в хотел в Ню Берн. Да, точно така. Това беше малката подробност, която му убягваше. Но имаше и нещо друго. Какво?

Ню Берн, замисли се той отново. На няколко пъти се бе отбивал в този град по работа или на път към крайбрежието. Нищо повече. Той и Ели никога не бяха ходили там заедно.

Но Ели бе живяла там някога.

Лон почувства някаква хладна ръка да се стяга около сърцето му, още едно късче от загадката всеки момент щеше да си дойде на мястото.

Каква беше онази малка подробност, която се губеше?

Ели, Ню Берн… и… и някаква забава. Случаен коментар. Направен от майката на Ели. Той почти не му беше обърнал внимание. Но какво беше казала тя?

И сетне Лон пребледня. Спомняйки си нещо, които беше казано толкова отдавна.

Тя беше споменала, че Ели някога е била влюбена в някакъв младеж от Ню Берн. Нарече го младежко увлечение. И какво толкова, беше си помислил той, обръщайки се усмихнат към Ели.

Но тя не се усмихваше. На лицето й беше изписан гняв. И тогава Лон разбра, че Ели бе обичала този човек много по-силно, отколкото бе загатнала майка й. Може би дори по-силно, отколкото обичаше него.

И сега тя беше там. Интересно.

Лон сложи дланите си една в друга като за молитва и ги приближи до устните си. Съвпадение? Може би. Възможно беше Ели действително да е обикаляла магазините, както бе казала. Напрежението навярно наистина й бе дошло в повече и бе имала нужда да се разтовари. Възможно. Дори вероятно.

И все пак… все пак… Ами ако…?

Лон претегли другата възможност и за първи път от много време почувства страх.

Ами ако сега тя беше с него?

Той прокле съдебното дело, което не му позволяваше да потегли веднага към нея. Колко хубаво щеше да бъде, ако бе тръгнал с нея! Замисли се дали му беше казала истината. Дано!

И сетне взе решение за нищо на света да не я губи. Щеше да направи всичко възможно, за да я задържи. Тя беше всичко онова, от което имаше нужда, и никога нямаше да намери друга като нея.

С треперещи ръце Лон набра номера й за четвърти и последен път тази вечер.

И отново никой не отговори.

Каяци и забравени мечти

Ели се събуди рано на следващата сутрин от радостното чуруликане на скорците и разтърка очи, усещайки сковаността на тялото си. Не бе спала добре, събуждайки се след всеки сън, и си спомняше, че бе видяла стрелките на часовника в различни положения през нощта, сякаш потвърждавайки хода на времето.

Беше спала с меката риза, която й беше дал, и сега отново почувства уханието му, мислейки си за вечерта, която бяха прекарали заедно. Спомни си непринудения им смях, разговора им и най-вече онзи момент, когато бе говорил за таланта й — беше толкова неочаквано и приятно. Думите му отново прозвучаха в ума й и тя разбра колко много щеше да съжалява, ако беше решила да не го види отново.

Завъртя глава към прозореца и се загледа в цвърчащите птици, които търсеха храна под ранните слънчеви лъчи. Знаеше, че Ной също беше ранобудник, който посрещаше изгрева по свой начин. Той обичаше да поплава с кануто или каяка си на разсъмване и тя никога нямаше да забрави онази сутрин, която бяха прекарали заедно в кануто му, очаквайки изгрева на слънцето. Беше се наложило да се измъкне през прозореца, защото родителите й нямаше да й позволят да отиде, но за щастие не я хванаха и си спомняше как Ной бе обгърнал рамото й с ръка, притегляйки я към себе си, докато зората се сипваше пред очите им. „Погледни“, бе прошепнал той и тя видя първите лъчи на слънцето, положила глава на рамото му, питайки се дали би могло да има нещо по-прекрасно на света от този момент.

Когато тръгна към банята, усещайки студения под под краката си, Ели се замисли дали Ной и в този момент не беше някъде по реката, наблюдавайки началото на новия ден.



И наистина беше така. Ной бе станал преди изгрев-слънце, обличайки се набързо, джинсите от миналата вечер, тениска, чиста фланелена риза, синьо яке и боти. Изми си зъбите, преди да слезе долу, изпи чаша мляко и грабна две бисквити на път към вратата. След като Клем го поздрави с две мокри близвания, той тръгна към пристана, където беше каякът. Обичаше тези вълшебни мигове по реката — разходката с лодка отпускаше мускулите му, сгряваше тялото му и изчистваше ума му.

Старият каят, поочукан и олющен, висеше на две ръждясали куки, прикрепени към пристана, така че да бъде над водата и да не полепват по дъното му ракообразни. Откачи го от куките и го сложи в краката си. Огледа го набързо и го понесе към брега. С ловки и отработени движения Ной го пусна във водата и скоро се носеше по течението, изпълнявайки ролята едновременно на щурман и на мотор.

Въздухът беше хладен и свеж, а небето бе мъгла от различни цветове — точно над него то бе черно като планински връх, сетне синьо, което постепенно избледняваше, спускайки се към хоризонта, където го изместваше сивото. Пое си дълбоко въздух на няколко пъти, вдишвайки миризмата на боровете и водата, и започна да размишлява. Ето какво му липсваше най-много, докато бе живял на север — водата! Въпреки многото работа, той понякога намираше време да обикаля околностите на Ню Джърси, но нито веднъж в продължение на четиринайсет години не бе успял да излезе на разходка с кану. Ето защо това бе едно от първите неща, които направи, когато се завърна.

Имаше нещо особено, почти мистично, в усещането да се плъзгаш над водата, мислеше си той, и почти нямаше ден, в който да не поеме по реката. Нямаше значение дали е слънчево и ясно или студено и облачно, докато гребеше в ритъм с музиката в душата си, носейки се по вълните с цвят на желязо. Видя семейство костенурки да си почива на един полузалят пън и сетне една чапла, която размаха криле и полетя ниско над водата, преди да изчезне в сребърната здрачевина, която предхождаше изгрева. Пое към средата на реката, където оранжевото сияние на слънцето вече се разливаше върху водната повърхност. Спря да гребе, задържайки кануто на едно място с леки движения и се загледа в лъчите, които си пробиваха път през върхарите на дърветата. Обичаше миговете преди зората, когато светът като че ли се раждаше отново. После отново започна да гребе ритмично, прогонвайки напрежението, подготвяйки се за деня.

В това време въпросите танцуваха в ума му като капки вода в нагорещен тиган. Що за човек бе Лон? Какви бяха отношенията им? И защо все пак Ели бе дошла?

Когато се върна на пристана, беше много освежен. Погледна часовника си и се изненада, че бяха минали цели два часа. Времето във водата си имаше собствен ход и винаги отлиташе незабелязано.

Окачи каяка да изсъхне, разкърши се няколко пъти и се отправи към бараката, където държеше кануто си. Понесе го към брега, остави го на няколко крачки от водата и докато отиваше към къщата, забеляза, че краката му все още са леко схванати.

Сутрешната мараня още не се беше вдигнала и Ной знаеше, че сковаността в краката му обикновено означаваше, че ще вали. Погледна на запад, където видя тежки буреносни облаци, които бяха далече, но несъмнено се приближаваха, носени от все още леките ветрове. Съдейки по вида им, никак не му се искаше да е навън, когато дойдеха тук. По дяволите! С колко време разполагаше? Няколко часа? Може би повече, може би по-малко.

Изкъпа се, облече си червена риза, нови джинси и черни каубойски ботуши, вчеса се и слезе долу в кухнята. Изми чиниите от миналата вечер, поразтреби малко къщата, направи си кафе и излезе на верандата. Небето беше притъмняло и погледна барометъра. Стрелката стоеше неподвижно, но скоро щеше да запълзи надолу.

Отдавна се беше научил да не подценява времето и се замисли дали идеята за излет беше добра. Дъждът не го плашеше, но светкавиците бяха друго нещо. Особено, когато беше във водата. Кануто беше лошо укритие, когато във влажния въздух свистеше електричество.

Доизпи кафето си, отлагайки решението за по-късно. Тръгна към бараката за инструменти и намери брадвата си. Прокара палец по острието й и започна да я точи с бруса си, докато сметна, че е готова. „Тъпата брадва е по-опасна от острата“, казваше някога баща му.

През следващите двайсет минути цепи дърва, които след това трупаше на купчина. Движенията му бяха леки и умели и по челото му не изби нито капка пот. Сетне задели няколко цепеници настрани и ги пренесе в къщата, слагайки ги до камината.

Погледна картината на Ели и протегна ръка, за да я докосне, все още не можейки да повярва, че я беше видял отново. Господи, каква беше тази нейна магия, която го караше да се чувства така? Дори след всичките тези години? Каква беше тази власт, която имаше над него?

Накрая той се извърна, поклащайки глава и тръгна обратно към верандата. Провери барометъра отново. Нямаше промяна. После погледна часовника си.

Тя скоро щеше да бъде тук.



Ели беше вече изкъпана и облечена. Малко по-рано бе отворила прозореца, за да види какво е времето. Не беше студено и затова се спря на една кремава пролетна рокля с дълги ръкави и висока яка. Беше мека и удобна, може би малко прилепнала по тялото й, но й стоеше добре. Накрая си избра бели сандали в тон.

Сутринта се разходи из центъра на града. Голямата депресия бе оставила своите следи тук, но се виждаха и първите признаци на съвземане. „Масонският театър“ — най-старото кино в окръга — беше малко запуснат, но въпреки това работеше и приканваше зрителите с няколко нови филма. Паркът, „Форт-Тотън“ си беше същият като преди четиринайсет години и Ели си помисли, че и децата, които се люлееха на люлките след училище, сякаш бяха същите. Тя се усмихна, припомняйки си времето, когато нещата бяха много по-прости. Или поне бяха изглеждали такива.