Или пък не.



На Нейт леко му омръзваше просто да целува Джени. Не беше пил достатъчно и определено се нуждаеше от още една трева.

— Искаш ли да отидем да се разходим? — попита той.

Джени му се усмихна. Миглите му изглеждаха като потопени в злато, точно както и косата му. Единственото нещо, което можеше да направи вечерта по-незабравима, щеше да е, ако Нейт й кажеше „Обичам те!“. И може би точно това щеше да направи, затова тя се съгласи:

— Разбира се.

Те взеха палтата си от гардероба и Нейт задържа вратата, докато тя излизаше от претъпкания хотел.

Отвън беше паркирана огромна черна лимузина с тъмни стъкла. Нейт и Джени слязоха по мраморните стълби към тротоара и Нейт пусна ръката й, за да си запали джойнт. Джени се заигра с велурените си черни ръкавици — беше разочарована. Ако Нейт щеше да й казва, че я обича, по-добре щеше да е да не е надушен.

Изведнъж черният прозорец на колата се смъкна и оттам се показа русата глава на Серена.

— Хей, приятели, идвайте с нас. Правим си купон! Хайде, качвайте се!

Както винаги, Серена се беше оставила на течението. Изобщо не й дойде наум, че това е последната двойка на света, която Блеър ще иска да види.

Джени боготвореше Серена и возенето в лимузина с нея и други нейни приятели й се стори вълнуващо и декадентско. Доста по-вълнуващо от разходка в студа, докато Нейт се друса. Тя докосна ръката му и попита:

— Може ли?

Той само вдигна рамене. Беше му все тая, стига да можеше да вземе цигарата със себе си:

— Разбира се, защо не?

Вратата се отвори, а Джени се хилеше, докато се промъкваше между кръстосани крака в мрежести чорапогащници и колене в смокинги. Намери си място до едно момиче, което носеше най-разкошните и скъпо изглеждащи обувки, които беше виждала. Това момиче се оказа бившето гадже на Нейт — Блеър Уолдорф.

Лицето на Джени придоби доматеночервен цвят и тя се обърна на другата страна, само за да срещне погледа на Чък Бас, който я гледаше неприлично. Това беше същият тип, дето се опита да се възползва от нея на партито през октомври.

Ето това се случва, когато се качваш в лимузина, без да знаеш кой вече е вътре!

Д май ще се пази до брака

Даниел Хъмфри отхапа нокътя от малкото пръстче на Ванеса Абрамс и го изплю на кафявия килим в спалнята си. Нокътят беше по-дълъг от останалите, а и му беше писнало тя да го дере случайно с него.

— Хей, това си ми беше нокътят за свирене на китара — запротестира Ванеса, като издърпа ръката си от него и прецени повредата.

Дан се засмя, а бледото му лице едва-едва се показваше от рошавата му кафява коса. Той рядко се подстригваше, но тази прическа подхождаше повече на раздърпания и свръхкофеинизиран имидж на поет.

— Като че ли свириш.

Ванеса вдигна рамене и се почеса по почти голата глава. Тя имаше огромни кафяви очи, бледа кожа и тънки червени устни и може би щеше да бъде красива, ако спреше да си бръсне главата. Тя обаче не си падаше по това да бъде красива; тя предпочиташе тъмната страна на нещата и тяхната грозота.

— Как можеш да знаеш? През деня се размотавам с теб, но през нощта куфея — отвърна тя.

— Ти дори не харесваш силна музика — сгълча я той и я бутна на леглото, където започна да я гъделичка под мишниците. — Любимото ти CD е запис на буря.

— Престани! — кресна Ванеса и започна да мята крайници истерично. — Даниел Рандолф Хъмфри, престани веднага!

Е, не са ли сладки?

Дан престана да я гъделичка и се изправи:

— Ти каза думата с Р.

Ванеса издърпа черната си фланелка надолу, понеже се беше навила около пухкавото й коремче по време на борбата.

— Рандолф, Рандолф, Рандолф, кой би си кръстил детето така в наши дни? Звучи като име на порнозвезда или презерватив. Рандолф Овлажнителя! — викна тя.

Дан изведнъж се умълча и се намръщи, докато бъркаше с пръст в дупка от цигара върху старото зелено вълнено армейско одеяло, постлано на леглото му.

Ванеса се изправи:

— Съжалявам, обещах да не се смея на второто ти име, а ей ме на, забавлявам се като кретен.

Но не това притесняваше Дан.

— Кларк е на двадесет и две, нали? — попита той.

Кафявите очи на Ванеса се разшириха. Кларк беше по-големият от нея барман, с когото се срещаше, докато Дан си изясни ситуацията и разбере, че с Ванеса трябва да са повече от приятели.

— Да, и какво?

— И е барман, доста секси.

— Предполагам — все още не й беше ясно накъде бие Дан.

Дан се сви на леглото и запали милионната си цигара „Кемъл“ за деня. Той дръпна здраво и издиша сиво-синия пушек над главата на Ванеса. Ясно й беше, че той се опитва да изглежда сдържан, но очите му издаваха, че е нервен.

— Е, и вие двамата… такова… правихте ли секс?

Ванеса се опита да потисне усмивката си, това ли било. Тя обмисли отговора си:

— Нещо такова.

— Да или не?

— Правехме, но не много често — небрежно отговори Ванеса.

Бяха правили секс само два пъти. Първият път беше на дневна светлина и тя толкова се притесняваше от тялото си, че не обърна внимание на нищо друго. Вторият път беше по-отпусната, но пак не й беше много ясно защо на секса му се отдава такава почит. На нея й изглеждаше примитивно. Беше си същото нещо, което хиените и зебрите правят в оплодителния си период. И все пак беше гот вече да си го направил. Чувстваше се по-уверена и опитна.

— Разбирам — каза Дан и дръпна отново от цигарата си, след това пак. Той седеше, загледан в шева на възглавницата си и мислеше. Все още беше девствен, а Ванеса — не. Не знаеше как се чувства поради този факт.

Всъщност знаеше. Чувстваше се притеснен, глупав, дребен, кльощав, блед, странен и абсолютно неадекватен. За какво й е притрябвало да ходи и да прави секс с някой друг?

— Виж, знам, че си девствен — каза тя направо, — но това не значи, че такъв ще си останеш. — След което повдигна вежда многозначително.

Дан я погледна и се усмихна в отговор, а бузите му порозовяха:

— Наистина ли?

Ванеса кимна и се приближи към него:

— Наистина.

Тя постави ръцете си на слабичкия му кръст и го бутна на леглото. После дръпна цигарата от ръката му и я хвърли в полупълната кана със старо кафе.

— Не се притеснявай, знам какво правя — каза с най-дрезгавия си глас на опитна мадама.

Целуна го нежно по устата и започна да съблича дрехите им. Първо неговата сива тениска, след това своята черна. Под нея носеше черен потник. Всичко, което Ванеса обличаше, беше черно.

Дан пое дълбоко въздух и затвори очи. Не си го представяше точно така. За него сексът, заедно със смъртта и раждането, беше един от най-емоционално наситените моменти, които човек може да изпита. Не беше нещо, което правиш с приятелката си в събота вечер преди колоквиумите, понеже ви е скучно. За него сексът беше това, което правиш, чак след като си опознал другия по всички останали начини — интелектуално, духовно и философски. Дан дори обмисляше идеята да прави секс след като се ожени и е готов за деца. Искаше да има пет деца и да ги кръсти на любимите си автори — Кафка, Гьоте, Сартр, Камю и Кийтс. Но дори и да не изчакаше женитбата, първия път трябваше да е процес на откриване, сякаш се учиш да говориш на човека до теб на друг език.

Но Ванеса беше научила този език от едно друго момче.

— Имаш много тесни стъпала — отбеляза тя, когато коленичи да му свали чорапите.

Дан се изправи и дръпна краката си настрани:

— Чакай.

Ванеса пропълзя нагоре по матрака и седна до него, кръстоса крака, облечена само в черните си чорапогащи и потник:

— Какво има?

— Не искам да правя това, поне не сега — каза той и макар панталоните му да бяха на него, се почувства доста гол.

Ванеса се пресегна и го бутна игриво:

— И аз се притеснявах първия път, но не е кой знае какво. Обещавам.

Дан преглътна и се загледа в тавана. Беше фиксирал поглед върху една пукнатина в мазилката.

— Аз предпочитам да изчакам… до… докато стане по-емоционално.

— Доообре — бавно каза Ванеса, — но това е просто секс, не е стихотворение.

Явно не й беше ясно, че за Дан това си беше стихотворение. Може би най-важното стихотворение, което щеше да напише някога.

Той се пресегна за тениската си и я навлече:

— Просто искам да изчакам, това е всичко.

— Добре — каза Ванеса на границата да изгуби търпение. Дан винаги прекаляваше в преценката си за нещата. Пишеше за тях в малък черен тефтер, докато вече нямаше какво да се напише. Тя обожаваше това, че Дан бе романтичен и чувствителен, но поне веднъж можеше да престане да мисли за нещата като такива и да се пусне по течението. И все пак си падна по него още в деня, в който се запознаха, точно преди три години. Нямаше да прецака нещата сега, когато най-накрая бяха заедно.

Дан отново запали цигара. Ръцете му трепереха.

Ванеса го мушна отново:

— Хей, не се шашкай толкова, все ми е тая дали ще го правим.

Той кимна, а тя хвана ръката му и я обви около раменете си. Те полегнаха назад и Дан издиша дима към червената китайска лампа, която висеше над главите им. Той галеше с палец главата на Ванеса и беше щастлив, че не се наложи да обяснява в подробности. Това му беше плюсът да излизаш с най-добрия си приятел, та тя го познаваше по-добре от самия него.

Известно време лежаха така и гледаха как димът се носи из стаята. Това беше друг плюс, не се налагаше и да говориш много.

— Веднага след като започне ваканцията, искам да заснема още малко филм — наруши Ванеса тишината. — Притеснявам се, че „Война и мир“ е твърде мрачен за комисията в Нюйоркския университет.

Последният й филм беше адаптация на „Война и мир“ на Толстой и в него ролята на принц Андрей се изпълняваше от Дан. Ванеса си беше подала документите по-рано и вместо есе искаше да изпрати един от филмите си. Нямаше търпение да влезе да учи кинорежисура. Още един срок в „Констънс Билард“ — училището за кльощави и тъпи момиченца, където Ванеса не се вписваше, ама грам, и след това щеше да е свободна!

Дан отново издиша огромно количество пушек. Не знаеше защо Ванеса се стяга толкова. Филмите й бяха мрачни, но точно това ги отличаваше. Нямаше начин да не влезе в избрания от нея университет.

— Ако някой трябва да се тревожи, това съм аз — каза той, а ръцете му отново се разтрепериха.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Всяко училище с полусвястна програма по писане ще се избие за теб.

— Аха, и като говорим за мрачно, моите стихотворения са наистина… — Дан спря. Те бяха лични, да, такива бяха. Беше му странно как ще ги изпрати на някакъв си човечец в „Браун“, „Колумбия“ или „Васар“. Сякаш щеше да разкрие душата си пред напълно непознат, който може и да не беше чел творбите на Гьоте, Сартр, Камю и нямаше да разбере препратките към тях.

— А и няма да е лошо да се опиташ да публикуваш нещо, това определено ще ти даде шанс и предимство пред колежанската комисия — предложи Ванеса.

Дан изгаси угарката в празна кутия от кока-кола.

— Да бе, да — каза той. Обичаше да пише, но нямаше начин да прати нещо за публикуване. Та той още не беше намерил гласа си и го знаеше. Всяко ново стихотворение звучеше различно от останалите.

Ванеса се изправи:

— Какво? Ама аз сериозно. Трябва да го направиш.

Дан се мушна под завивките и каза:

— Все тая.

Той не беше готов за секс, нито пък за публикуване. В този момент се почувства дори по-неадекватен отпреди.

Ванеса знаеше кога да се оттегли. Тя пое дълбоко въздух и се настрои на друга вълна, онази, която се надигаше, когато Дан имаше нужда от груба целувка по сладкото си лице.