Беше идеално начало за стихотворение за Ванеса. Тя беше неговият мрак, а и беше истина, че Дан е влюбен донякъде в смъртта, както пушеше цигара от цигара, хранеше се рядко и пиеше твърде, твърде много кафе всеки ден. Така че Ванеса пазеше разсъдъка му, тя го поддържаше жив.

Дан взе химикалката и се замисли за по-сбит и поетичен начин да напише същото, което бе написал Кийтс, но все пак различно. Независимо колко се опитваше, не му идваха думи за нещо дори наполовина толкова добро. Вместо това прочете следващия въпрос.

В клас сме дискутирали многобройните значения на символиката във „Франкенщайн“ на Мери Шели. Какво е лично за вас Франкенщайн?

Дан се загледа в знака за изход на вратата на салона по физкултура. Винаги беше смятал, че Франкенщайн е страшен, но и красив по някакъв начин. Това същество не бе искало да нарани никого, но не по своя вина се беше родило чудовище. Той наподобяваше любовта: едновременно ужасна и прекрасна, вцепеняваща и освобождаваща, вълнуваща и тъжна.

Разтреперан от творческа енергия, Дан отново обърна на нова страница и написа За Ванеса. После той надраска първата строфа: „Ти си моят Франкенщайн.“

Олеле, дали искаме да знаем, каква е била втората строфа?



Ванеса седеше в дъното на аудиторията в „Констънс Билард“ на същия изпит, който полагаше Серена. Ванеса беше приключила с въпросите 45 минути по-рано и сега, докато обезумелите й съученички се трупаха край Серена, понеже по някаква случайност тя бе заснета с някакъв си бездарен позьор вокалист през уикенда, тя си чертаеше маршрут за снимките из града, които се надяваше да предаде заедно с документите за Нюйоркския университет. По дяволите шеста страница. Тя щеше да документира истината, всичко, което се случваше в града под носовете на хората, а те не го виждаха заради шеста страница.

Ванеса искаше да стане призори и първо да заснеме рибарите, които предават рибата си на пазара Фултън. Миризмата на риба я отвращаваше, но тя щеше да направи нещо страхотно. Щеше да проследи пътя на рибата от лодката до магазина, където я продават за тридесет и два цента половинката на ресторантите в града, които от своя страна ще я сервират с шамфъстък и гарнитура от червени картофи с масло от диви гъби за двадесет и девет долара порцията. Някоя анорексичка, развеждана два пъти и живееща на Парк авеню, ще си я поръча, а ще хапне само една-две хапки от нея, след което рибата ще бъде изхвърлена.

Ванеса живееше точно заради тази сладко-горчива ирония. Тя беше песимист, а Дан беше романтик, следователно тя не разбираше защо той толкова се стяга заради секса. Така както Ванеса виждаше нещата, колкото повече Дан изчакваше и преувеличаваше значението на секса, като вместо това само мислеше и пишеше, и се тревожеше, толкова по-сигурно щеше да се разочарова. На нея обаче й беше много трудно да измисли нежен начин, по който да му го каже, различен от това да го върже за леглото и да му разкъса дрехите. Което само по себе си май не беше много лоша идея.

Ванеса се усмихна на себе си и върна мислите си към филмовото си есе.

След рибната борса, тя искаше да се залепи за един ден за някое ченге на колело. Те обикновено караха по двойки в Сентръл Парк и хич не им пукаше, че всички хлапета се друсат и пият бира. Това, което тя се опитваше да разбере, бе дали те изобщо арестуват някого или просто работят за мускули на краката? Най-вероятно полицейското управление нямаше да й разреши да ги снима без разрешително, но си беше добра идея.

Последната й спирка щеше да е продавач на хотдог. Тя искаше да види къщата му, семейството му, кучето. Да разбере дали има редовни клиенти, да види дали, докато чака клиентите си, не чете някоя предизвикателна книга от типа на „Дъгата на гравитацията“ на Томас Пинчън, или си мечтае да стане лидер. Или може би си е щастлив да е продавач на хотдог и си яде безплатно по цял ден.

Някакво движение на катедрата прикова погледа на Ванеса. Лемингите се оттегляха от Серена.

— Благодаря, момичета, благодаря и на теб, Серена. Още десет минути — съобщи г-н Хансън.

Ванеса забеляза как Серена се върна към разделянето на заплетените краища на косата си.

Серена и Дан трябваше да играят във филма на Ванеса по „Война и мир“ през октомври. Тогава Дан се държеше като пълен идиот, когато беше покрай Серена, а Ванеса не можеше да понесе това и помоли някакво момиче, което изобщо не ставаше за ролята да я изиграе. Серена също се увлече по Дан, но за около пет секунди. И така, точно преди Серена да нанесе непоправими щети на Дан, Ванеса се намеси с остриганата си коса, черната си поло блуза и войнишки кубинки, за да сглоби разбитото му сърце.

Тя кръстоса краката си. Идеята, че е спасила сърцето на Дан я караше да жадува за секс с него дори още повече. Въздъхна нетърпеливо. През ваканцията двамата с Дан щяха да прекарат доста време заедно без почти никакъв родителски надзор. Готов или не, беше само въпрос на време да го направят.

Виждате ли? Въпреки грубия вид на Ванеса и презрението и към почти всеки друг представител на човешката раса, тя си е любопитно седемнадесетгодишно момиче. Ние всички сме еднакви.

Н не може да спре да мисли за задника на Б

В свободния час между математиката и химията Нейт и тримата му приятели Алтъни Авулдсен, Чарли Дърн и Джереми Скот Томпкинсън обядваха в „Джаксън Хоул“. Изпитът по математика беше супер гаден и те се зареждаха с хамбургери, картофки и кола, за да преживеят химията, която май щеше да е още по-зле. Нейт се беше замислил, че заведението трябва да инвестира във вентилатори на тавана, които да разкарват отвратителната смрад на препържено олио, носеща се из въздуха. Освен това мислеше за Джени и Блеър по онзи неконкретен начин, по който само той можеше да гледа на нещата.

Не беше се чувал с Дженифър от събота вечер, което си беше странно, понеже тя обикновено му изпращаше криптирани съобщения на мобилния телефон или сладки мейли на адреса му в „Сейнт Джуд“. Може би просто бе заета с изпитите.

Той бутна чинията настрана и извади телефона си от джоба. Нямаше да му навреди да й изпрати съобщение, просто за да поддържа настроението й по време на изпитите.

Леле, колко мило.

Спх!, написа той, четв, сл обд к пазар Н.

Джереми протегна кльощавите си ръце и изви врат, за да го изпука:

— На кого пишеш, пич?

Той беше малко и хилаво хлапе, толкова хилаво, че панталоните му едва се държаха на кръста, но пък компенсираше това с фешън прическа, тип английска рок звезда, и надрусан маниер на говорене.

Нейт вдигна рамене:

— Не ти влиза в работата.

Антъни натъпка цяла шепа студени, полети с кетчуп пържени картофи в устата си. Той играеше в почти всички спортни отбори в „Сейнт Джуд“ и можеше да си позволи да яде картофки колкото си иска и пак да изглежда страхотно.

— Хей, забелязах, че Блеър изглеждаше доста секси в събота — каза той.

Нейт кимна, когато образът на стегнатото от тенис дупе на Блеър в онази черна рокля изскочи в съзнанието му. Наистина изглеждаше добре.

— Разбира се, тя няма горния етаж на Дженифър — добави Антъни.

Момчетата бяха спрели да му се подиграват задето ходи с деветокласничка, но от време на време му напомняха за големите й гърди. Трудно беше да не ги забележиш.

Нейт се усмихна. След това се нацупи и се опита да си спомни как беше изглеждала Дженифър в събота вечер, но единственото, което се появи в съзнанието му, беше купчина кафяви къдри, огромно деколте и срамежлива усмивка.

Той отпи от колата си и замижа с красивите си зелени очи, дълбоко замислен.

Това се случваше доста рядко.

Беше странно, но досега той не беше сравнявал двете момичета. Наистина харесваше Дженифър и то много, понеже нямаше изискванията на Блеър и го оставяше насаме, когато имаше нужда от това, докато Блеър винаги настояваше да знае за какво си мисли той, къде отива и с кого. Джени никога не го напрягаше, както Блеър, като например с настояване да се запише в Йейл, за да могат да живеят заедно извън училище или да му подарява скъпи подаръци, за да се чувства длъжен да върне жеста. А и Джени имаше невероятен бюст, докато този на Блеър просто си беше там. Хубав беше, но нищо забележително.

Въпреки всичките кусури на Блеър, двамата се познаваха толкова добре — в крайна сметка бяха израснали заедно. През цялото време бяха гаджета и той чувстваше, че градят нещо. Имаха посока, като червената карфичка, която забиваше в картите си, когато акостираха в пристанище. Посоката им отчасти беше сексът — бяха правили всичко друго, освен него и той беше очевадната следваща крачка, макар и не толкова важна. Животът им се развиваше с еднаква скорост, поотделно, но някак заедно. И двамата бяха на седемнадесет. И двамата завършваха през юни, и двамата отиваха в колеж следващата година.

Той и Дженифър бяха на различни нива, и за нещастие сексът дори не беше на хоризонта. Тя беше само на четиринадесет, а следващата година, както и двете след това, щеше да облича училищната си униформа и да се връща в „Констънс Билард“, докато той е в колежа и прави съвсем различни неща. Повечето момчета биха се отказали заради разликата в годините, но не и той, за него това беше успокоение. Така че докато се носеше в открити води да търси бъдещето си, тя щеше да е закотвена вкъщи. Можеше да й пише съобщения и да й се обажда или дори да идва да я вижда, и нищо нямаше да се промени.

Чарли набоде неизядената си краставичка и я метна в чинията на Нейт, като умряла риба.

— Хей, май се унасяш? Ще изкараш ли химията?

Нейт вдигна поглед и стисна найлоновото пакетче с трева в джоба си. След това погледна часовника си.

— Да вземем да попушим преди влизане в час, а?

Другите три момчета кимнаха нетърпеливо, а Нейт се усмихна и се изправи. Той смяташе, че е измислил нещо, ама не беше сигурен какво:

— Хайде, да се захващаме.

Май мъжете са като дрехи

Докато учениците от двете последни години в „Констънс Билард“ се потяха над втория изпит, Джени седеше в часа за полова култура, където обсъждаха секс, любов, шампоан и физиогномиката на момчетата.

Единадесет момичета седяха в кръг на пода, под огряния от слънцето прозорец, в стая, специално измислена за такива часове. На пода имаше червен плюшен килим, а не гадният зелен, сложен навсякъде другаде в училището. Стените бяха боядисани в синьо, на слънчогледи с бели контури. Имаше малка дъска и множество цветни тебешири, за да може учителят да илюстрира отделни неща. Най-важното беше, че нямаше чинове, което позволяваше на момичетата да се отпуснат и да говорят спокойно.

Класът се водеше от г-ца Дохърти, учителката им, по танци — Ню Ейдж хипарка, която беше на двадесет и пет, с разкошно тяло, поддържано с йога, и кестенява коса, а лицето й, макар и бледо, никога не беше покрито с грим. Тя беше единствената от учителите по физическо, която не беше абсолютна мъжкарана, и момичетата биха я харесвали, ако не говореше за срамните части на човешкото тяло сякаш са семейното куче. Г-ца Дохърти оставяше момичетата да изберат темата, така че те прекарваха по-голямата част от часа в обсъждане на момчета.

— Честно казано, не знам как ще се срещаме с момчета, след като в деветдесет процента от времето си сме в изцяло момичешка среда — оплака се Ким Суонсън. Тя прокара пръсти през русата си, идеално изправена коса, която боядисваше всеки месец от четвърти клас насам в салона „Джин Барет“.

Джени седеше до Ким и се възхищаваше на външния й вид: френски маникюр, перфектен тен, превъзходно сложен грим на „Шанел“, сенки и блясък за устни, квадратни диамантени обици на „Картие“ на ушите и снежнобяла риза в оксфордски стил от „Агнес Б“. Тя се замисли, че ако Ким не прекарваше толкова време да се конти, щеше да има повече време за срещи с момчета.

Г-ца Дохърти им се усмихна по своя си начин.

— Знам, че е трудно, Ким, но единственото, което мога да те посъветвам, е да се занимаеш с някой от онези проекти, в които участват момчета и момичета — като драматичния или певческия клуб. И ако твои приятелки имат приятели момчета, можеш да ги помолиш да те запознаят!