Поставям цветята на портиерското бюро.

– Ето, Клайв. Да разкрасим този черен мрамор! – Той поглежда за кратко нагоре, преди отново да започне да чеше главата си в израз на объркване. Оставям го и започвам моята обиколка, за да се уверя, че всичко е готово и е на място.

* * *

Виктория се появява в пет и половина безупречна – със своята руса коса и сини очи тя изглежда съвършена.

– Съжалявам, че закъснях. Трафикът е кошмарен, а и нямаше къде да паркирам. – Тя се оглежда наоколо. – Всички места са запазени за гости. С какво мога да помогна? Толкова се вълнувам! – пропява тя, докато влиза в панорамния апартамент.

– Приключих. Ти просто трябва да минеш навсякъде и да се увериш, че нищо не съм пропуснала. – Отвеждам я в основното помещение.

– Боже мой, Ава, изглежда удивително!

– Страхотно е, нали? Никога не съм имала такъв колосален бюджет. Беше забавно да харча толкова много чужди пари – кикотим се заедно. – Виждала ли си кухнята? – питам.

– Не съм я виждала завършена. Обзалагам се, че е невероятна.

– Така е. Иди и огледай! Аз ще се приготвя. Направих всичко необходимо в другите апартаменти, затова сега ще се съсредоточа тук, където ще бъде купонът. Погрижи се всички възглавници да са бухнали и на място! Ако има нещо, за което не си сигурна, си запиши! Става ли?

– Дадено – потвърждава тя и изчезва в кухнята.

Час по-късно, след като използвах всички глезотии в спа центъра на „Луссо“, съм готова. Роклята ми е без гънка и косата ми е добре оформена. Разхождам се наоколо, малко тъжна, че това е последното ми идване тук. Скоро мястото ще гъмжи от бизнесмени и от най-различни представители на висшето общество, затова използвам последната си възможност да се насладя на величието му. Все още не мога да повярвам, че е мое дело. Усмихвам се на себе си, докато стоя в огромното открито пространство. Френски прозорци водят към Г-образна тераса, облицована с варовикови плочи и с дърво, на която са разположени шезлонги и огромно джакузи. Има кабинет, трапезария, огромна арка към абсурдно голяма кухня и осветено отзад стълбище от оникс, което води към второто ниво, на което се намират четири спални за гости със собствени бани и огромна основна спалня. Спа комплексът, фитнес центърът и плувният басейн на приземния етаж на сградата са предвидени само за ползване от живеещите в „Луссо“, но панорамният апартамент има собствена фитнес зала. Зашеметяваща е. Който и да е купил апартамента, определено харесва красивите неща в живота и ги е получил за жалките десет милиона.

Връщам се в кухнята и откривам Виктория там.

– Готово – обявява тя, докато забърсва заблудена троха от мраморния плот.

– Е, да пием! – Хиля се самодоволно и вадя две чаши за шампанско, подавайки едната на Виктория.

– Наздраве за теб, Ава! Стилна телом и духом. – Тя се кикоти, вдига чашата за наздравица и двете отпиваме, а после въздишаме. – Еха! Добро е.

– Кювe’ Аннамария Клементи15 на Ка’ дел Боско16, реколта 1993 година. Италианско, разбира се. – Вдигам вежда и Виктория се кикоти отново.

15 Cuvée Annamaria Clementi – марка шампанизирано вино. Б.пр.

16 Ca’ del Bosco – известна италианска компания за производство на вина. Б.пр.

Чувам разговор, който идва от антрето, затова излизам от кухнята и намирам Том да зяпа като златна рибка, а Патрик да се усмихва гордо.

– Ава, това място е специално, скъпа! – Том изтичва към мен и мята ръце около тялото ми. Отдръпва се и ме оглежда от горе до долу. – Обожавам тази рокля. Много тясна.

Иска ми се да кажа същото за Том, който довежда сблъсъка на цветове до ексцентричност. Примигвам към съчетанието от яркосиня риза и червена вратовръзка.

– Остави момичето, Том! Ще я смачкаш – мърмори Патрик, нежно го избутва настрани и се навежда, за да докосне с устни бузата ми. – Много се гордея с теб, цветенце. Свършила си чудесна работа и между нас казано – той се навежда към ухото ми и шепне, – предприемачите намекнаха, че те искат на борда за следващия проект в Холанд парк. – Намигва ми и сбръчканото му лице се сбръчква още повече. – Така, къде е това шампанско?

– Насам! – повеждам ги към кухнята и чувам още гукане от Том. Мястото наистина е специално.

– Наздраве! – припявам, след като съм им дала чаши с шампанско.

– Наздраве! – всички ги вдигат.

През следващите няколко часа ме представят на висшето общество и обяснявам вдъхновението си за дизайна. Журналисти от архитектурни и интериорни списания се носят насам-натам, снимат и общо взето ръчкат наоколо и за моя най-голяма досада ме карат да се излегна на кадифената лежанка за снимка. Патрик ме влачи от място на място, разгласява своята гордост и настоява пред всеки, който е готов да слуша, че аз собственоръчно съм вкарала „Рококо Юниън“ в света на дизайна. Червя се обилно и многократно смекчавам хвалбите му.

Благодарна съм, когато се появява Кейт. Въвеждам я в кухнята, мушвам чаша шампанско в ръката ù и взимам друга за себе си.

– Доста шикозно, а? – размишлява тя и оглежда втренчено елегантната кухня. – В сравнение с това, домът ми изглежда като разхвърляна кочина.

Смея се на препратката към нейната сладка, уютна градска къща, която изглежда така, сякаш Кат Кидстън17 е повръщала, кихала и кашляла навсякъде из нея.

17 Кат Кидстън (Cath Kidston) е английска модна дизайнерка, бизнес дама и автор на книги, чиято компания продава домашни мебели и други стоки чрез магазини, онлайн и с поръчки по пощата, като повечето продукти са изработени с нейните флорални мотиви. Б.пр.

– Имаш предвид, че е впечатляващо, сигурна съм.

– Да, това също. Но не бих могла да живея тук – казва тя без никакъв срам.

Симулирам обидена физиономия и очаквам отговора ù, но тя не казва нищо. Вместо това гледа над рамото ми с огромна самодоволна усмивка на лицето. Обръщам се, за да видя какво е привлякло вниманието ù.

„О, не!“

– Той е като гербова марка, нали? – отбелязва Кейт хладно.

Тя няма ни най-малка представа.

Облечен в тъмносин костюм и бледосиня риза, с едната ръка в джоба и с папка в другата, Джеси, както винаги, прилича на бог. Той е заедно с агента по имотите, но не му обръща никакво внимание. Не, очите му са приковани в мен.

– Мамка му! – ругая и се обръщам отново към Кейт. Тя прехвърля поглед от Джеси към мен и очите ù танцуват доволно.

– Знаеш ли – отпива от питието си, усмихната, – това не е поведение на човек, който е безразличен към някого, Ава.

– Ходих в имението във вторник и едва не спах с него – избълвам.

– Какво?! – Кейт изплюва питието си, грабва салфетка и бърше шампанско, което се стича по брадичката ù.

– Той се извини за съобщението, което ми беше пратил. Така че аз се върнах в имението. Но накара Голямото момче да ме заключи в една стая. И Джеси ме чакаше там полугол.

– Стига! Боже мой! Кое е Голямото момче?

Неотложната потребност да разкажа на Кейт всичко ме кара да пренебрегна въпроса ù и да изплюя фактите набързо. – Беше катастрофа. Избягах, когато чух, че приятелката му го вика. Но Уорд се появи снощи у дома с искания.

– Мамка му! Какви искания?

– Не знам. Той е арогантен задник. Попита ме колко силно ще крещя, когато ме чука.

Кейт отново се задавя с шампанското.

– Той какво? Мамка му, Ава, той идва. Идва насам! – Тя се отмества, а очите ù все още се стрелкат между нас двамата развеселено.

Започвам да планирам бягството си, но преди мозъкът ми да успее да инструктира краката ми да се помръднат, усещам Джеси зад себе си. Мога да го подуша.

– Радвам се да те видя отново, Кейт – провлича той. – Ава!

Оставам с гръб към него, защото знам прекалено добре, че ако се обърна, ще бъда въвлечена в голяма опасност, каквато е царство на Джеси Уорд – място, на което се налага да се боря, за да запазя разума си.

Очите на Кейт се стрелкат между нас и тя чака някой да каже нещо. Определено няма да съм аз.

– Джеси! – кимва тя към него. – Извинете ме! Трябва да си напудря носа. – Поставя празната си чаша на масата и излиза, а аз умствено я пращам по дяволите.

Той ме обикаля, за да застане пред мен.

– Изглеждаш зашеметяващо – прошепва.

– Каза, че няма да се налага да те виждам отново. – Предизвиквам го и не обръщам внимание на комплимента му.

– Не знаех, че ще бъдеш тук.

Поглеждам го уморено.

– Изпрати ми цветя.

– О, да, така направих. – Усмивка размърдва крайчетата на устните му.

Нямам време за игрите му.

– Моля да ме извиниш! – Опитвам се да мина покрай него, но той се раздвижва заедно с мен и блокира пътя ми.

– Надявах се да ме разведеш наоколо.

– Ще повикам Виктория. Тя с радост ще ти покаже всичко.

– Предпочитам теб.

– Няма да получиш чукане с обиколката – сопвам се.

Той се намръщва.

– Би ли внимавала с езика?

– Съжалявам – прошепвам възмутено. – Връщай седалката, когато караш колата ми!

Той се ухилва хлапашки и аз се вбесявам още повече, когато сърцето ми ускорява ритъм. Не трябва да му позволявам да види какъв ефект има върху мен.

– И остави музиката ми на мира!

– Съжалявам. – Очите му проблясват пакостливо. Толкова е секси! – Добре ли си? Изглеждаш малко разтреперана. – Той протяга ръка и леко прокарва пръст по голата ми ръка. – Нещо вълнува ли те?

Дръпвам се рязко.

– Абсолютно нищо. – Трябва да променя насоката на разговора. – Искаш ли да разгледаме?

– С удоволствие. – Той изглежда доволен от себе си.

Намусена го повеждам извън кухнята към обширното жилищно пространство.

– Дневната. – Махвам с ръка към помещението около нас. – Вече видя кухнята – казвам през рамо, докато вървя към терасата. – Гледка – поддържам отегчен тон и чувам как Джеси се смее леко зад мен.

Повеждам го отново през дневната към фитнес залата, без да кажа и дума, докато вървим през апартамента. Джеси стиска ръце и поздравява различни хора, докато вървим, но аз не спирам, за да му дам време да поговори с тях. Марширувам напред бързо с намерението да приключа възможно най-скоро. Проклето да е това място, затова че е толкова голямо.

– Фитнес – обявявам, като влизам и веднага излизам, когато той тръгва след мен. Отправям се към стълбите и го чувам как се смее зад мен. Изкачвам осветеното отзад ониксово стълбище и продължавам, като отварям и затварям вратите една по една, докато обявявам какво има зад тях. Когато стигаме до pie`ce de re’sistance18 – основната спалня, – аз махвам с ръка към гардеробното и към свързаната баня. Мястото наистина заслужава повече страст и време, отколкото му посвещавам.

18 Pièce de résistance (фр.) – най-доброто, най-важното нещо или събитие. Б.пр.

– Ти си истински експерт екскурзовод, Ава – дразни ме той и наблюдава любимото ми произведение на изкуството. – Би ли ме осветлила кой е фотографът?

– Джузепе Кавали19 – подхвърлям към него името и скръствам ръце на гърдите си.

19 Giuseppe Cavalli (1904-1961) – италиански фотограф. Б.пр.

– Добър е. Има ли специална причина да избереш този фотограф? – безочливо се опитва да ме изкуши да започна разговор.

Взирам се в широкия му, покрит с костюм гръб. Ръцете му са в джобовете на панталоните, а стройните му крака са леко разкрачени. Това, което виждам, е много приятно, но мозъкът ми е миш-маш. Въздъхвам и решавам, мъдро или не, да му угодя. Джузепе Кавали определено заслужава моето време и ентусиазъм. Отпускам ръце и заставам до Джеси пред творбата.

– Познат е като майстор на светлината – казвам и той ме поглежда с искрен интерес. – За него предметът не е бил важен. Нямало значение какво снима. Обектът винаги била светлината. Концентрирал се е върху контролирането ù. Виждаш ли тук? – соча отраженията във водата. – Тези гребни лодки, колкото и прекрасни да са, са само лодки, но виждаш ли как манипулира светлината? Не му е пукало за лодките. Интересувал се е от светлината, която ги обгражда. Той прави неодушевените предмети интересни, кара ги да изглеждат в различна... ами, в различна светлина, предполагам. – Накланям глава и наблюдавам пейзажа. Никога не ми омръзва. Дори да изглежда обикновена, колкото повече я гледате, толкова повече я разбирате.

След няколко минути мълчание откъсвам поглед от картината и откривам, че Джеси ме гледа втренчено.

Погледите ни се срещат и той хапе долната си устна. Знам, че няма да мога отново да кажа „не“, ако ме притисне. След като използвах резервите си снощи, вече нямам воля. Никога не съм се чувствала по-желана, отколкото с него.

– Моля те, недей! – гласът ми е едва доловим.

– Какво?

– Знаеш какво. Каза, че няма да се налага повече да те виждам.