Той спира пред мен и поглежда надолу с усмивка на лицето. Изглежда по-млад. Искам да му скоча, но с ръка, пълна с парчета стъкло и при положение че и двамата сме напълно облечени и закъсняваме, по-добре да устоя.

– Трябва да тръгвам – напомням и се опитвам да не обръщам внимание на тази мъжка красота, извисяваща се над мен.

– Дай тук! – Той протяга двете си ръце към мен, за да поеме стъклата. – Трябваше да го оставиш, Ава. Можеше да се порежеш. – Изсипва парчетата в мивката. – Ще оправя тук по-късно. – Слага слънчевите си очила, събира ключовете си и чантите ми, хваща ръката ми и ме повежда към вратата.

– Ще работиш ли днес? – питам.

– Не, почти нищо интересно не се случва в имението през деня. – Той намига и аз се разтапям. Дяволит е и ми харесва такъв.

Той отваря входната врата и буквално се сблъскваме с двама размъкнато изглеждащи мъже с папки, облечени в сини гащеризони. На избродираните емблеми на униформите им пише „Премествания Б&С“.

– Господин Уорд? – пита този, който прилича на шофьор на камион. Жълтеещите му зъби показват поне петдесет цигари и двайсет чаши кафе на ден.

– Първо кашоните от стаята за гости. Икономката ми ще дойде скоро и ще ви помогне с останалото. – Той ме дърпа по коридора и оставя шофьора и дългурестия му приятел да се заемат с нещата. – Внимавайте с екипировката за ски и с велосипеда! – вика той назад.

– Имаш икономка? – Не знам защо това ме изненадва. Мъжът е купил панорамния апартамент в „Луссо“ за десет милиона. Той е повече от богат.

– Тя е единствената жена, без която не бих могъл да живея – отговаря той насмешливо. – Но заминава за Ирландия следващата седмица на гости на семейството си. Тогава всичко ще се разпадне.

* * *

Стигам до колата си за рекордно време, след като Джеси се гмурка в сутрешния трафик. Другите шофьори изглежда стават по-сговорчиви към един „Астън Мартин“ и няколко жеста с ръка. Той слага чантите ми на задната седалка, докато аз проверявам телефона си. Осем и десет. Изстрелвам бързо съобщение на Кейт, за да ù кажа, че пътувам, после поглеждам нагоре и виждам, че той ме гледа. Дори през слънчевите му очила, с които изглежда страшно, усещам как този мощен зелен поглед прогаря кожата ми.

Отварям шофьорската врата на моето „Мини Купър“, скачам вътре и паля двигателя, а Джеси кляка до мен за едно тупване на сърцето.

– Ще те заведа на обяд.

– Казах ти, имам купища неща, които трябва да свърша. – Не позволявам на дяволития Джеси да ме отклони от пътя, въпреки че е много изкушаващо.

– Тогава на вечеря.

– Ще ти позвъня по-късно. – Прекарах цялата нощ с него, той ме чука до безпаметност и сега се нуждая от малко време за възстановяване.

Раменете му хлътват и той се мръщи силно.

– Отказваш ли ми?

– Не. Ще ти се обадя по-късно.

Той се навежда, поставя длан на бедрото ми и залепва на устните ми прогаряща целувка, която ме оставя без дъх.

– Погрижи се да го направиш! – казва, докато се отдалечава, а аз се наслаждавам на страхотната му походка. Целувката беше от типа „виж какво пропускаш“. И подейства.

– На колко години си, Джеси? – викам след него.

Обръща се и върви назад, а лека усмивка играе на устните му.

– На двадесет и четири.

Двигателят избуботва и той изчезва с рев като тийнейджър на рали. Може би е на двадесет и четири. Определено се държи така понякога.

Влитам през предната врата, тичам нагоре по стълбите и откривам Кейт да суши косата си на площадката. Изглежда нервна, което означава, че закъснява. Щом ме забелязва, изключва сешоара и се ухилва от ухо до ухо.

– Добре ли прекара? – пита тя с извита вежда. Вече изглежда не бърза толкова.

– Бива. – Свивам рамене и по рефлекс сграбчвам кичур коса. Не мога да спра усмивката, която се появява на лицето ми.

– Ха! – вика Кейт. – Разказвай!

– Да, той е бог. Не мога да те лъжа. Той е новият собственик на панорамния апартамент.

– Мамка му! Той е възхитителен и е супербогат?

Усмихвам се в знак на съгласие.

– Съжалявам, ако съм те разтревожила, като не се прибрах. Оставих съобщение на телефона ти.

– Не съм проверявала телефона. Все едно, така, както те гледаше, се тревожех само че няма да можеш да вървиш тази сутрин. – Започва да се смее, докато пуска сешоара на пода и влиза в супер подредената си стая. – И ако не бъркам, накуцваш.

Тръгвам след нея и се пльосвам върху перфектно оправеното ù легло.

– Господи, Кейт! Мъжът има опит. – Тази внезапна мисъл ми напомня за всички многобройни завоевания, които вероятно е имал преди мен. Изкривявам лице от отвращение.

– Искаше забавление без усложнения. Изглежда си го получила. Дай пет! – Тя плясва към мен във въздуха и излиза от стаята. – И няма приятелка, така ли?

Искала ли съм забавление без усложнения? Това дали ще бъде такова?

– Не, но тя го иска. Това поне е ясно.

– Ами, толкова по-зле за нея. Трябва да паля. Ще се върна утре следобед. Какво ще правиш, докато ме няма?

Изтъркулвам се от леглото ù и приглаждам завивките, после излизам от безупречната ù стая и затварям вратата след себе си.

– Ще си подредя нещата. Имаме ли чували за боклук?

– Ура! Под мивката са. – Тя грабва чантата си от върха на стълбището и тръгва надолу към вратата. – Благодаря за колата. Добре дошла си да използваш „Марго“. Довиждане!

* * *

Отново е понеделник сутрин, но необичайното е, че всички са тук. Винаги поне един от нас е извън офиса за посещение на обект или за среща.

След като Кейт се върна от Йоркшир късно снощи, се свихме на дивана и споделихме бутилка вино и голям шоколад, докато аз ù разказвах за моя Господар, а тя за нейната сенилна баба.

Сега съм в кухнята с Патрик и го осведомявам за новата къща на госпожа Кент.

– Може да се мести всяка година до края на живота си, доколкото зависи от мен, стига да наема теб да обзавеждаш новото място.

Мръщя се.

– Не знам. Мисля, че тя обича да има работници около себе си. – Вдигам вежди през смях.

Патрик се смее с мен.

– Старата коза е поне на седемдесет! Може би трябва да си намери мъж-играчка. Бог знае, че господин К. има купчина сладуранки, пръснати по целия свят. Това го знам от много достоверен източник. – Той ми намига и аз му се усмихвам наивно.

Знам, че Патрик говори за жена си като източник. Ако нещо се случва в този град, Айрин знае за него. Тя е призната интригантка, всезнайка и клюкарка. Ако не знае нещо, то явно не си струва да се знае.

– О, Ван дер Хаус иска да се срещнете в сряда – продължава Патрик. – Наистина искат теб, цветенце.

– Нима?

Той се смее.

– Ти си прекалено скромна, момичето ми. Проверих бележника ти и уредих срещата за дванайсет и половина. Той е отседнал в „Роял парк“. Това удобно ли е за теб?

– Абсолютно. – Избутвам се от кухненския плот и се отправям към бюрото си. – Ще довърша някои скици и ще пратя имейли на предприемачите.

– Добре, цветенце.

Приземявам се на бюрото си и откривам съобщение от Кейт, която ме моли да ù помогна с някаква доставка след работа. Отговарям бързо да ме вземе от офиса и се заемам със задачите.

Докато се приготвям да изтичам до магазина за някакъв обяд, Том идва на подскоци до бюрото ми.

– Доставка за Ава! – пищи и поставя кутия на бюрото ми.

Какво е това? Не очаквам никакви каталози.

– Благодаря, Том. Добре ли прекара вечерта в петък?

– Забрави моя уикенд! Кажи ми кой беше онзи мъж! – Той слага ръце на бюрото ми и се навежда към мен.

– Кой мъж? – изтърсвам прекалено бързо и оттеглям стола си, за да увелича разстоянието между себе си и любопитния ми приятел.

– Реакцията ти говори много. – Очите му се присвиват към мен, докато лицето ми пламва.

– Той е просто клиент. – Свивам рамене.

Изпитателният поглед на Том се премества към пръс­тите ми, които в момента си играят с кичур от косата ми. Пускам го и бързо хващам молив. Трябва да поработя върху начина, по който лъжа. Наистина не струвам. Езикът му се премества в бузата, докато се изправя и се отдалечава.

Какво ми има? Отварям кутията и намирам една единствена кала върху книга, опакована в мека хартия.

Джузепе Кавали, фотографии, 1936–1961

Отварям корицата и от книгата се изплъзва бележка.

Ава,

Ти си като книга, която не мога да оставя. Трябва да знам повече.

Дж х

Очите ми се местят бавно между цветето и бележката, докато обмислям какво би искал да знае. Би могъл да започне, като ми каже някои неща, например на колко години е. Замечтавам се и преживявам отново всеки ярък момент от петъчната нощ. Опитът да си намеря занимание, като подредя принадлежностите си през уикенда, не ми помогна да се разсея. Отчаяно исках да му се обадя, но миниатюрната част разум, на която разчитах да ме спре, ми казваше, че просто ще се разочаровам. Не искам да се оставя в милостта на мъж, а е прекалено лесно да се предам на Джеси Уорд. Неохотно потискам мислите си за Господаря и помирисвам набързо калата, а после я пускам в чекмеджето и продължавам да работя.

В шест Кейт идва да ме вземе, а „Марго“ съска и трещи на паважа. Преборвам се с ръждивата дръжка и се покатервам, избутвайки десетина списания за торти и празни чаши от „Старбъкс“ на пода, за да мога да се настаня на седалката.

– Трябва ти нов ван за доставки. – Като се има предвид колко откачено подредена е Кейт у дома, в „Марго“ е истински пъкъл.

– Шшшт! Ще засегнеш чувствата ù. – Кейт се хили. – Как мина денят ти? – Оглежда ме внимателно.

Раменете ми се смъкват. Вадя книгата и бележката от чантата и ù ги подавам. Несигурност разваля красивите ù бледи черти, докато отваря корицата и бележката изпада в скута ù. Тя я вдига, преглежда думите и зяпва към мен.

– Леле! Господарят е доста потаен. – Тя ми хвърля обратно книгата и се включва в движението.

– Така е. – Започвам да мисля за интимни разговори, зелени очи и твърда разгорещеност.

– За точно колко добър в леглото мъж говорим? – пита Кейт небрежно, без да откъсва поглед от пътя.

Обръщам рязко глава настрани, за да я погледна, но тя не ме поглежда.

– Много – отговарям. Най-добрият, удивителен и зашеметяващ. Искам да го правя отново и отново, и отново.

– Значи това ще бъде ракетно възстановяване?

Въздъхвам и не отговарям, защото съм уплашена да го призная на глас.

Кейт се пресяга, без да ме поглежда и стиска коляното ми, усмихната замислено. Тя знае какво се случва.


Единадесета глава

Забавяме на входа на една квартална улица и Кейт спира „Марго“.

– Така. Минавай отзад!

– Какво?

– Минавай отзад, Ава! – Тя подсилва инструкцията си с тупане по коляното ми.

– Защо? – мръщя се силно.

Тя сочи към улицата и ми просветва. Поглеждам я с ококорени очи.

Поне има приличието да изглежда малко извини­телно.

– Завързах, подплатих и сложих възглавници, но улицата е шибан кошмар. Тази торта ми отне две седмици, за да я завърша. Ако падне, край с мен.

Поглеждам към обградената с дървета улица. Има паркирали коли и от двете ù страни, а по средата има място само за една кола. Но не това ме тревожи. Вниманието ми е привлечено от злобните черни гумени легнали полицаи, подредени на всеки двайсет метра. Боже, ще бъда подхвърляна наоколо като монета в центрофуга.

– Не може ли да я отнесем? – питам отчаяна.

– Тортата е на пет етажа и тежи цял тон. Просто дръж кутията! Всичко ще бъде наред.

Въздъхвам и разкопчавам колана си.

– Не мога да повярвам, че ме караш да правя това – мърморя, докато се покатервам в багажното отделение на вана и обгръщам с ръце кутията на тортата. – Не можеше ли да я сглобиш на място?

– Не.

– Защо?

– Просто не може. Дръж шибаната торта! – крещи тя нетърпеливо.

Стисвам по-здраво, разкрачвам крака, за да пазя равновесие и подпирам с буза кутията. Застанали сме в началото на пътя, двигателят реве и приличаме на нещо, извадено от комедиен скеч.

– Готова ли си? – провиква се Кейт назад.

Чувам как превключва на скорост.

– Просто тръгвай, по дяволите! – сопвам се.

Кейт се кикоти, докато тръгва с пълзене напред и не след дълго зад нас нетърпеливо започва да бибипка клаксон.

– Наври си го, чекиджия такъв! – крещи Кейт, докато минаваме през първата гърбица.

Подхвърлена съм във въздуха, лицето ми се притиска към кутията, а обувките се изплъзват изпод мен.

– Кейт! – пищя и се приземявам по задник.

– Не пускай кутията!

Изправям се на крака и сграбчвам отново кутията точно когато задните колела минават през гърбицата.

– Карай по-леко, става ли?

– Трябва да я засиля, иначе няма да мине! – възкликва тя и връхлита върху друга гърбица.