– Добре съм. Нито дума на Патрик! – Това излиза по-сурово, отколкото възнамерявах.

– Разбира се, няма да кажа нищо повече. – Вдига ръце в защита той.

„Мамка му!“ Остава само Патрик да открие, че имам връзка с клиент. Трябваше да съм по-силна и да устоя на опитите за сближаване на Джеси. Не се чувствам много удобно от това, което изпитвам точно сега. Мисля... Мисля, че съм... изоставена.

Буквално изпълзявам през входната врата и се сривам изтощена. Кейт е в кухнята, виси през прозореца и пуши нагло цигара.

– Трябва да престанеш – мъмря я. Тя не пуши много, само от време на време, но въпреки всичко това е лош навик.

Тя дръпва за последно и хвърля фаса през прозореца, преди да слезе бързо от плота.

– Помага ми да мисля – защитава се. – Къде е виното? – Грабва чантата ми от мен, отваря я и ме поглежда с възмущение. Извършила съм смъртен грях – забравила съм виното.

Свивам рамене. Имах други неща в главата.

– Съжалявам.

Тя ме поглежда със съчувствие.

– Ще отида до магазина, а ти се преоблечи! Риба и картофки? – Взима чантата си от масата, докато нахлузва джапанките на краката си.

– Само картофки. – Тръгвам по коридора към стаята си с чувството, че съм празна.

Седя с Кейт на дивана и побутвам картофките в чинията си. Нямам никакъв апетит и почти не обръщам внимание на „Приятели“. Умът ми е на сто места и съм бясна на себе си, че съм го позволила.

– Хайде, изплюй камъчето! – настоява Кейт.

Обръщам се към сприхавата си приятелка с парче картоф, поднесен към устата ми. Била съм идиотка, ако съм мислела, че тихото цупене ще ми се размине. Свивам рамене уклончиво, пъхам картофа в устата си и дъвча мързеливо. Говоренето само ще подчертае факта, че съм потисната от това. А „това“ е мъж.

– Харесваш го.

Да, харесвам го. Не искам да е така, но го харесвам.

– Той е проблем. Видя го днес – оплаквам се.

Тя драматично извърта очи и се хвърля обратно на дивана.

– Ава, това, което видях, беше мъж, луд по жена. – Тя оставя чинията си на масичката пред дивана.

Мръщя се.

– Тогава защо ме изостави?

Светлото ù чело се смръщва.

– Изостави ли те?

Осъзнавам грешката си веднага.

– Нямах това предвид. Последва ме до офиса, каза ми, че няма да ми даде никакво време, после си отиде.

– Ти обади ли му се?

– Не – отговарям тихо. Това е времето, което исках и от което се нуждая. Но не мислех, че ще се чувствам толкова празна. Опитвам се да сменя темата. – Трябва да знаеш, че Дан се връща.

Стенанието, което изпълва стаята, е точно каквото очак­вах.

– Добре, стига да не трябва да го виждам.

– Заминава първо при мама и татко, така че си в безопасност за известно време.

– Добре – изстрелва тя бързо и се отнася в мисли.

Трябва да я върна в реалността, и то бързо.

– Сам? – питам с вдигната вежда. Върши работа. Кейт веднага се оживява.

– Не е ли сладък? Взе телефонния номера ми.

– Ти си лека жена, Кейт Матюс – смея се аз.

– Знам! – изписква тя и отново става сериозна. – Хей, ти си лукава кучка!

– Какво?

– Говорехме за теб.

– Предпочитам да не говорим. – Облягам се назад и се настанявам удобно. – Да гледаме това!

Кейт бавно се обръща към телевизора.

– Харесвам Джеси – казва тихо, сякаш се бои да го признае, сякаш е грешно да го харесва. – Просто казвам. Той е богат, страшно готин и очевидно много си е паднал по теб. Един мъж не се държи така, когато става въпрос само за чукане, Ава.

Е, може и така да е, но това не променя факта, че изчезна и телефонът ми не е звънял оттогава. Това несъмнено е добре. Трябва да продължа да си го повтарям.

– Какво ще кажеш за едно подобаващо излизане в събота вечер? – питам. Въпросът е тъп и вече знам отговора му.

Погледът, който ми хвърля, е дяволит. Аз ù се ухилвам.


Тринадесета глава

На следващия ден влизам в хотел „Роял парк“ в дванайсет и петнайсет, готова за среща с Микаел ван дер Хаус. Упътена съм към уютен кът с плюшени дивани, позлатени рамки по стените и богато украсена камина, която властва над цялото помещение. Типично великолепие. Предлагат ми чай, пред който предпочитам вода (ужасно е горещо и черната ми тясна рокля е полепнала по мен) и двайсет минути по-късно господин Ван дер Хаус влиза с безупречен вид. Наистина е много красив. Усмихва ми се весело и разкрива един перфектен ред бели зъби. Какво ми става, че започвам да се вглеждам в по-стари мъже? Прибързано избивам неволните си мисли.

– Ава, моля те, приеми извиненията ми! Не е в стила ми да карам дамите да ме чака – мекият му датски акцент е едва забележим, но много секси.

Вдигам се от мястото си, когато приближава, и протягам ръка с усмивка. Той я поема, но ме шокира, когато се навежда напред и ме целува по бузата. Добре, това е леко неуместно, но ще го преживея. Може да е нещо датско.

– Няма проблем, господин Ван дер Хаус. Самата аз пристигнах неотдавна – успокоявам го.

– Ава, това е вторият ни проект заедно. Знам, че в „Луссо“ работеше предимно с моя партньор, но „Лайф Билдинг“ е проект, с който съм ангажиран лично, така че ще се виждаме доста често и те моля да ме наричаш Микаел! Мразя официалностите. – Той сяда на стола срещу мен и кръстосва дългите си крака. – И така, нямам търпение да чуя какви идеи имаш за интериора.

– Да, а аз нямам търпение да започна да работя по този проект.

– Аз също. – Той се смее. – Много е грубо от моя страна да те домъкна тук толкова скоро, но летя за Дания в петък. Имам имейла ти. Ще ти изпратя специфичните изисквания. Ти свърши толкова добра работа в „Луссо“. Напрежението наистина намалява, когато работиш с опит­ни хора. – Той се усмихва.

Няма ли да ми даде изискванията сега? Нали затова съм тук?

– Можем да поговорим набързо сега – казвам и размахвам бележника си към него.

Той седи известно време и ме изучава мълчаливо, след което се навежда напред в стола си.

– Ава, дано не мислиш, че съм безочлив, но... Ами, как да го кажа? – Той барабани с пръсти по брадичката си. Малко съм притеснена. – Боя се, че те доведох тук под фалшив предлог. – Той се засмива нервно и се размърдва в стола си.

– О? Така ли? – питам и изкарвам насила собствения си неудобен смях.

– Бих искал да те поканя на вечеря. – Той ме гледа объркано и съм сигурна, че лицето ми е отразило пълния ми ужас. Пламтя. – Утре вечер, ако ти е удобно, разбира се – добавя.

„Мамка му!“ Какво да кажа? Ако откажа, той може да оттегли поръчките си за „Рококо Юниън“ и тогава Патрик ще побеснее.

– Господин Ван дер Хаус...

– Микаел, моля те! – прекъсва ме той с усмивка.

– Микаел, не съм сигурна, че смесването на бизнес с удоволствие е добра идея. Това е нещо като правило за мен. Наистина съм поласкана. – Засмивам се на собствената си наглост. Откога това е проблем? И защо казвам „удоволствие“? Допуснах, че ще бъде удоволствие да вечерям с него. Може да не е или може да е. О, Боже! Мислено се хвърлям в камината.

– Колко жалко, Ава! – Той въздъхва.

– Да, така е – съгласявам се и отново се хвърлям в огнището, когато той ме поглежда изненадан.

Навежда се напред.

– Възхищавам се на професионализма ти.

– Благодаря. – Отново се червя, мамка му.

– Надявам се това да не повлияе на деловите ни отношения, Ава. Очаквам с голямо нетърпение да работя с теб.

– Аз също очаквам с нетърпение да работя с теб, Микаел.

Той става от стола и ме доближава с протегната ръка. Наистина ли ме е домъкнал тук, само за да ме покани на вечеря?

– Щом се върна от Дания, бих искал да ти покажа сградата. Дотогава може да направиш някои скици. Ще поръчам да пратят чертежите в офиса ти и ще ти пратя изискванията на имейл.

– Благодаря, Микаел. Приятно пътуване!

– Довиждане, Ава! – С големи крачки излиза от сепарето, а аз оставам да допия водата си.

В два и половина се връщам в офиса. Не споменавам на Патрик за странната ми среща с Ван дер Хаус, главно защото съм разтревожена, че в името на бизнеса той ще настоява да отида на вечеря с Микаел. Патрик ще допусне, че това е делова вечеря, но Микаел даде ясно да се разбере, че има предвид нещо различно. Вместо това просто споменавам за уговорката ни да ми изпрати изискванията си по имейл, аз да нахвърлям някои идеи и той да ми покаже сградата, когато се върне от Дания. Това изглежда прави Патрик щастлив.

Залавям се за работа и правя някои бележки за скандинавския дизайн. Знам, че ще базирам плановете си върху чистота, белота и удобство, но смятам мястото да изглежда спокойно и тихо, а не разпръснато и студено.

Телефонът ми звъни и го грабвам прекалено прибързано. Кейт.

– Здрасти! – поздравявам с прекалено чуруликащ глас. Не знам защо си правя труда. Тя веднага ме разгадава.

– Имитираме незаинтересованост, така ли?

– Да.

– Така си и мислех. Чувала ли си го?

– Не.

– И явно си падаме по едносрични отговори?

– Да.

Тя въздъхва тежко в телефона.

– Все едно. Пита ли Виктория и Том дали са навити за събота вечер?

– Не. Но ще ги питам. Тъкмо се връщам от много странна среща. – Отварям горното чекмедже, за да взема кламер и забелязвам калата, смачкана от телбода ми.

– В какъв смисъл странна? – разпитва Кейт.

– Отидох да се видя с предприемача от „Луссо“. Тоест, с един от всичките. И той ме покани на вечеря. Беше много неловко. – Хващам лилията и я натъпквам в кошчето, като устоявам на порива да я помириша отново.

Кейт ми се смее по телефона.

– На колко години е?

– В средата на четирийсетте, предполагам, но е изключително красив по типичния за скандинавците начин. – Свивам рамене, докато местя мишката безцелно по монитора.

– Ти си като магнит за зрели мъже в момента. Ще отидеш ли?

– Не! – изписквам. – Защо да ходя?

– Защо не? – Не мога да я видя, но знам, че е вдигнала вежда въпросително. – Може да ти помогне да превъзмогнеш друг определен клиент. Ако искаш да го превъзмогнеш, имам предвид.

– Не, не мога, защото имам ново правило... да не смесвам бизнеса с удоволствията.

– МЪРДАЙ! – изкрещява тя и ме кара да подскоча на бюрото си. – Извинявай, някакъв задник ме засече. Не смесваш бизнеса с удоволствията, значи?

– Да. Да не говориш по телефона, докато шофираш, госпожице Матюс? – предизвиквам я. Знам, че в „Марго“ няма хендсфри21 устройство.

21 Hands free – от англ. – буквално означава свободни ръце. Допълнително устройство към телефон, което се прикрепва към ухото и позволява да се говори, докато в същото време и двете ръце са свободни. Б.пр.

– Да, по-добре да карам. Ще се видим у дома. И не забравяй да кажеш на Том и Виктория за плана за събота.

– Какъв е планът? – изстрелвам, преди тя да затвори.

– Да се напием в „Барок“, осем вечерта.

Да се напием. Да, това е много добър план.

– Добро утро! – Знам, че звуча като нещастна гимна­зистка, но се опитвам много усилено да не съм.

Том вдига поглед от списанието си по интериорен дизайн и смъква очилата до върха на носа си.

– Скъпа, каква е причината за тази тъжна физиономия? – пита. Дори не мога да събера нужната енергия, за да залепя фалшива усмивка. Сривам се в стола си, а Том се увива около бюрото ми като възрастен бръшлян за секунди. – Ето, това ще те развесели.

Представя ми статия в списанието, което чете, а там, седнала небрежно на кадифената лежанка в „Луссо“, съм аз.

– Чудесно – въздъхвам. Дори не си правя труда да я прочета. Трябва да изкореня всички мисли, свързани с „Луссо“, от ума си.

– Проблеми с мъж? – Той ме поглежда съчувствено.

Не, няма проблеми с мъж... няма мъж, с когото да има проблем. Намръщвам се и неохотно признавам... наистина ми липсва.

– Добре съм. – Намирам сили да лепна усмивка на лицето си. – Петък е. Нямам търпение да се размажем утре вечер. Трябва ми една хубава вечер навън.

– Наистина ли ще се размажем? Прекрасно!

Патрик нахълтва в офиса.

– Хора, имаме ли някаква работа, или това е един празен петък? – Подминава ни бързо и влиза в офиса си, като затваря вратата зад себе си.

– Да свършим малко работа, а? – Отпъждам Том от бюрото си.

– О, забравих. – Том се извърта. – Ван дер Хаус се обади, за да каже, че се връща в Лондон в понеделник. Ще ти се обади, щом пристигне. Ще ти изпрати изискванията по имейла, а това са чертежите. Секси ли е? – Веждите му скачат в намек, докато ми подава един плик.

Той е голяма гей-курва, но ще му угодя.

– Много. – В зимам чертежите и отварям широко очи, за по-голям ефект.

Бебешкото му лице се изкривява от възмущение.

– Как така все ти получаваш привлекателните клиенти? – пита той, докато върви към бюрото си. – Какво ли не бих дал, за да влезе тук един Адонис и да метне мен на рамото си.