Човекът от ресторанта влиза с поднос и го поставя на масичката за кафе.

– Благодаря, Пит.

– Сър! – Той кимва на Джеси и ми отправя приятелска усмивка, преди да излезе.

– Яж си яйцата, бебче! – нарежда Джеси. Аз не губя време и започвам да ям, като му подавам по малко на вилицата, когато поиска.

Щом опразвам чинията, той се усмихва и ме дръпва към неговата част от дивана, като ме приковава с едрото си тяло.

– Искам да те погълна, но трябва да работя, мамка му. – Той ме целува продължително, изръмжава обезсърчено и вади бележник и молив от чекмеджето на бюрото си.

– Ще отида отново да видя стаите. – Ставам от дивана и се сборичкваме през смях, когато взимам молива и се опитвам да мина покрай него.

– Целуни ме!

– Току-що го направих.

– Не ме карай да повтарям, Ава!

Усмихвам се и правя това, което иска, преди да ми бъде позволено да напусна кабинета.

Отварям вратата и виждам, че Големият Джон ме чака, за да ме придружи горе.

– Знам къде отивам, Джон – казвам. Няма нужда да ме придружава през целия път.

– Всичко е наред, момиче. – Той продължава да крачи до мен.

Когато стигаме стъклописа в дъното на стълбите за третия етаж, поглеждам нагоре към широкото стълбище. На върха има няколко дървени врати с красиви кръгли символи, гравирани в дървото. Вратите са затворени и изглеждат доста заплашително, но мислите ми са отвлечени от тях, когато чувам, че се отваря врата. Поглеждам през площадката и виждам мъж да излиза от един апартамент за гости и да закопчава ципа си. Мъжът вдига поглед, вижда, че се взирам в него, и лицето ми пламва. Поглеждам към Джон, който оглежда мъжа и клати глава заплашително. Вълна от тревога преминава по лицето на госта и аз бързо изчезвам през арката, която води към разширението, в опит да избягам от неудобната ситуация.

Влизам в най-далечната стая и поради липсата на мебели се плъзгам по стената и сядам на пода.

Джон подава глава през вратата.

– Позвъни на Джеси, ако ти трябва нещо! – сумти той.

– Мога да отида и да го намеря.

– Не. Обади му се! – повтаря той, затваря вратата и ме оставя да се мръщя в нищото. Трябва ли да звъня на Джеси, ако искам да отида до тоалетна?

Няколко часа по-късно задникът ми е изтръпнал, но вече имам груба скица на поразителна спалня. Прокарвам молива по хартията, засенчвайки и сливайки линии тук-там. Джеси каза, че голямото легло е основно, а огромното легло с четири пилона в центъра на стаята, което съм скицирала, носи лукс и чувственост. Изучавам рисунката и се червя на собствената си работа. Боже, почти еротична е. Откъде се появи това?

Линията на мислите ми е прекъсната, когато вратата се отваря и пред мен се озовава нацупеното лице на Сара. Стена вътрешно. Тази жена е навсякъде... Навсякъде, където е и Джеси.

– Ава, каква приятна изненада! – Тя затваря леко вратата зад себе си, преди да влезе в средата на стаята. Грозно е, но ми се приисква тя да се прекатури на нелепите си токчета. Наистина не харесвам тази жена. Тя вади на показ кучката в мен повече от всеки друг. Приятна изненада? Да, бе.

– Сара. Радвам се да те видя. – Хващам кичур коса и започвам да си играя с него, като мисля, че червените ù устни изглеждат още по-подути днес. Определено е имало работа по тях.

Това, че седя, а тя стърчи изправена над мен, ме кара да се чувствам по-низшестояща. Бих се изправила, ако задникът ми не беше изтръпнал и ако бях сигурна, че няма да се срина отново на пода.

– Работиш в неделя – размишлява тя, докато оглежда празната стая. – На всичките си клиенти ли оказваш същото специално внимание, което предлагаш на Джеси.

– Не. – Усмихвам се. – Само на Джеси.

Тя скръства ръце под едрите си гърди. Сигурно и те са изкуствени.

– Е, какво в моя Джеси те кара да се откажеш от свободното си време в името на работата?

„Моят Джеси?“

– Не съм сигурна какво ти влиза в работата. – Космите на врата ми се наежват.

– Може би парите му?

– Не се интересувам от богатството на Джеси – отвръщам кратко.

– Разбира се. – Тя се отдалечава до прозореца, преди да се обърне отново към мен, а лицето ù е толкова студено, колкото и гласът ù. – Считай се за предупредена, Ава! Джеси не е от този тип мъже, около които да градиш мечтите си.

Гледам я право в очите и се опитвам да имитирам студените ù лице и тон. Не е трудно – получава се естествено с тази ужасна жена.

– Благодаря за предупреждението, но мисля, че съм достатъчно пораснала, за да решавам около кого да градя мечтите си.

Тя ми се присмива с леко съжаление и това ме кара да се чувствам ужасно.

– Момиченце, излез от приказката, в която живееш, и...

Вратата се отваря и Джеси влиза вътре, като поглежда към мен, отпусната на пода, след което обръща очи към Сара.

– Добре ли е? – пита.

Свивам се вътрешно. Защо пита нея, по дяволите? Мен трябва да пита. Още по-смаяна съм, когато тя залепва нелепо фалшива усмивка и отива при него, изправила гръб и изпъчила гърди.

– Да, миличък. Двете с Ава обсъждахме новите стаи. Тя има невероятни идеи – казва и потрива рамото му.

Искам да изтръгна изкуствените нокти от пръстите ù. Скапана лъжлива кучка! Той няма да се хване на това, нали? Доволната усмивка, която ù отправя, преди да се обърне към мен, ми казва, че се е хванал. Сляп идиот!

– Добра е – казва той гордо. Кара ме да се чувствам като някакво шибано дете.

– Да, много е талантлива – мърка Сара и ми се усмихва лукаво. – Ще ви оставя. – Тя се повдига и целува бузата му. Изгарям от яд. – Ава, радвам се, че те видях отново.

Полагам голямо усилие, за да се усмихна на звяра.

– И аз се радвам, Сара.

Тя напуска стаята и двамата с Джеси оставаме сами. Каква роля играе тази жена в живота му? Тук е всеки път, когато идвам, беше и на откриването на „Луссо“. Опитва се да ме разкара, а има само една причина да иска това... желае Джеси. Мисълта той да е с някоя друга, кара сърцето ми да се свие от болка, кара ме да искам да обидя жестоко някого. Никога не съм била ревнива, прилепчива и несигурна. Но усещам как сега всички тези нови чувства препускат в мислите ми и поглъщат цялото ми същество. Не се чувствам удобно. Озовала съм се в голяма беда – голяма, шибана беда. Тя каза, че Джеси не е от типа мъже, около които да градиш мечтите си. Мисля, че вече го знам.

– Да погледнем тогава! – Той се плъзга надолу по стената до мен и се пресяга за бележника ми. – Леле! Влюбен съм в това легло.

– Аз също – признавам начумерено. Целият ентусиазъм от идеята ми е изсмукан от мен.

– Какво е това? – той сочи навеса над леглото.

– Плетеница. Дървените греди се преплитат, за да създадат илюзия за решетка.

– За да може да окачваш разни неща на тях ли? – Той ме поглежда любопитно.

– Да, може би някакви тъкани или осветление. – Свивам рамене.

Устните му оформят буквата „О“, когато схваща идеята ми.

– В какви цветове?

– Черно и златно.

– Прекрасно! – Прокарва ръка по рисунката. – Кога можем да започнем?

Моля?

– Това е само скица. Трябва да направя по-подробни рисунки, чертежи, планове за осветлението, такива неща. – Не знам дали ще направя каквото и да било. Предупреждението на Сара ме е запратило в дълбока депресия. Трябва сериозно да премисля какво правя тук. – Ще ме откараш ли у дома?

Той повдига рязко глава и зелените му очи изглеждат разтревожени.

– Добре ли си?

Избутвам изтръпналия си задник от пода и използвам всяка частица сила, която имам, за да залепя на лицето си усмивка, фалшива, като на Сара.

– Добре съм. Има някои неща, които трябва да подготвя за утре. – Приглаждам роклята си надолу.

– Добре. – Той се изправя от пода леко и ми подава бележника. – Сигурна ли си, че си добре? – Притиска ме.

Запазвам фалшивата усмивка.

– Добре съм. Защо да не съм? – Искам ръката ми да остане отпусната до тялото ми, но не успявам и инстинктивно посягам да хвана кичур коса.

Джеси ме оглежда с подозрение.

– Ела тогава! – Взима чантата ми, хваща ръката ми и ме повежда навън от разширението към основната сграда.

Когато стигаме преддверието, се оглежда наоколо нервно.

– Чакай тук! Трябва да взема телефона и ключовете си. Всъщност отиди и влез в колата! Отворена е. – Мръщя се, докато ме води навън през вратата, преди да изтича към кабинета си.

Слизам надолу по стълбите на имението и пресичам чакъла към „Астън Мартин“-а, но преди да стигна до колата, чувам смеха на определен звяр с раздвоен език и нацупена уста. Напрягам се от глава до пети и се завъртам на чакъла, за да я видя как стои на най-горното стъпало с Джеси до нея.

– Добре, миличък. Ще се видим по-късно. – Тя се повдига и целува бузата му. Повдига ми се. – Надявам се да те видя отново, Ава – извиква към мен.

Леденият ù поглед ме пронизва, докато Джеси приближава и ми подава чантата, а после хваща отново ръката ми. Вкарана съм в колата и щом двигателят пали, в ушите ми нахлува песента на Рейдиохед Creep27. Усмих­вам се на себе си. Да, защо съм тук?

27 Creep (англ.) – в случая подлец, мръсник. Б.пр.


Седемнадесета глава

Целувам Джеси леко и го оставям с изписано безпокойство на зашеметяващото му лице.

– Ще ти се обадя. – Затварям вратата и бързам по пътеката към къщата на Кейт. Не поглеждам назад, когато влизам, затварям бързо вратата и се свличам по нея.

– Хей! – Кейт се появява на върха на стълбите с кърпа, увита около косата ù. – Добре ли си?

Не мога повече да поддържам фалшивата усмивка.

– Не.

Тя ме поглежда със смесица от объркване и съчувствие.

– Чай?

Кимвам и се отлепвам от вратата. Знаех, че това ще стане. Не толкова скоро, но тази гадна болка в сърцето беше неизбежна. Завличам се нагоре по стълбите и се сривам на един от различните столове, докато Кейт прави чай.

– Сам отиде ли си?

Слага три лъжички захар в чашата си и въпреки че е с гръб към мен знам, че се хили.

– Да – казва го прекалено небрежно.

– Добре ли прекара нощта?

Тя се обръща и присвива бляскавите си сини очи към мен, след което се ухилва.

– Този мъж е животно.

Смея се на описанието ù на Сам. Има един определен човек, който също би отговарял на това описание.

– Добър ли е?

Тя налива кипяща вода в чашите и добавя мляко.

– Става – свива рамене. – Стига за мен! Защо сутринта излезе и изглеждаше така, сякаш си имала не по-лоша нощ от моята, а се връщаш няколко часа по-късно и изглеждаш сякаш си била зашлевена? – Тя сяда и ми подава чая.

Въздъхвам.

– Няма да го виждам повече.

– Защо? – извиква тя.

– Защото, Кейт, без никакво съмнение ще се опаря много жестоко. Той е опасен.

– Откъде знаеш?

– Той е зрял бизнесмен и е много повече от богат и самоуверен. За него аз съм просто малка играчка. Ще му омръзна, ще ме захвърли и ще мине на следващата. – Въздъхвам обезсърчено. – Повярвай ми, няма да липсват жени, които да се хвърлят в краката му. Видях каква реакция предизвиква, преживях я. Той е невероятно свиреп в леглото и е дяволски добър, а това ми говори, че не му липсват сексуални завоевания. – Поемам глътка въздух, докато Кейт ме гледа зяпнала. – Той е магнит за жените, вероятно и сваляч. Вече имах сблъсък със Сара, жената, за която мислех, че му е приятелка. – Отпускам се в стола си и грабвам чашата чай.

– Сериозно ли скачаш от кораба, само заради няколко зли думи от отхвърлена жена? Кажи ù да си го начука!

– Не, не е само това, въпреки че нямам нужда от нокти, забити в гърба ми.

Кейт извърта очи.

– Приятелко, ти си сляпа.

– Не, не съм. Аз съм разумна – защитавам се. – И защо го харесваш толкова?

– Не знам – свива рамене. – Просто има нещо в него, нали?

– Да, и то е опасно.

– Не. Той те гледа така, сякаш си центърът на неговата вселена или нещо такова.

– Не бъди глупава! Аз съм центърът на неговия сексуален живот – поправям я и внезапно се замислям върху възможността да съм една от многото жени, които забавлява. Мисълта е болезнена и е още една причина да си тръгна, докато съм все още отчасти незасегната. Кого заблуждавам? Вече съм разкъсана на парчета, но колкото по-дълго позволя тази връзка да продължи, толкова по-лошо ще става.

– Ава, ти си майстор на отричането – присмива ми се тя леко.

– Не отричам нищо.

– Напротив – заявява твърдо Кейт. – Влюбила си се в него. Лесно е да видя защо.

Толкова ли е очевидно? Би трябвало да отрека, но няма да обиждам интелигентността на Кейт.

– Ще си полегна. – Избутвам стола си назад, той остъргва дървения под и ме кара да трепна от пронизващия звук. Махмурлукът се е върнал със страшна сила.

– Добре – въздъхва Кейт.