– Ти си заплаха – сгълчавам го, щом спирам пред него.

– Уплаших ли те? – Окачва каската на кормилото на мотоциклета.

– Да. Това нещо трябва да се облага с данък за шум – оплаквам се.

– Това нещо е „Дукати 1098“. – Той плъзва ръце около кръста ми и ме притегля в скута си. – Целуни ме! – диша тежко, докато пленява устните ми така, че всички да ни виждат. Чувам подсмихвания и упреци от пешеходците, но не ми пука. Обвивам ръце около врата му и му позволявам да ме прегърне. Минали са само няколко часа, но той вече ми липсва.

Внезапно ми хрумва, че сме на сто метра от офиса и че Патрик може да излезе всеки момент. Ако ме види как лудувам с господин Уорд, ще стигне до очевидното заключение, че обръщам специално внимание на клиент за сметка на неговата печалба.

Извивам се, за да се освободя, но той ме стиска още по-силно и залепва още по-плътно устните си към моите, докато опитът ми да се отдръпна не става отчаян. Поставям ръце на гърдите му, бутам го и той най-накрая освобождава устните ми, но не и тялото.

Присвива гневно очи към мен.

– Какво мислиш, че правиш?

– Пусни ме! – опъвам се.

– Хей! Нека изясним нещо, жено! Не ти определяш кога и къде ще те целувам, нито пък колко дълго. – Той е невероятно сериозен.

– Джеси, ако Патрик ме види с теб, ще затъна до шия в лайна. Пусни ме! – За най-голяма моя изненада той ме пуска и аз се качвам на тротоара, за да се оправя. Когато поглеждам нагоре, срещам най-гадното мръщене, което някога съм виждала.

– За какво говориш, мамка му? – крещи ми той. – И внимавай с езика!

– Ти – започвам обвинително – не си платил сметката и се предполага, че трябва да те подсетя учтиво. Бях принудена да съчиня някакво глупаво обяснение, че се е наложило да заминеш. – Може ли една такава целувка да се смята за учтиво напомняне? Джеси вероятно би решил така.

– Считай, че си ми напомнила? А сега си качвай задника тук!

– Не! – казвам недоверчиво. Няма да рискувам работата си, само за да не разстроя господин Властен маниак.

Той се взира в мен и в погледа му явно личи, че не може да повярва на ставащото. После отпуска мотора по най-демонстративен начин, а дънките се опъват върху прекрасните му бедра. Пристъпвам от крак на крак. Този мъж ми въздейства невероятно силно.

Джеси ме гледа гневно.

– Три...

Въздишам. Не би го направил. Не и насред площад „Бъркли“. Би изглеждало все едно ме отвлича, изнасилва и убива едновременно.

Устните му недоволно се опъват в права линия.

– Две...

„Мисли, мисли, мисли!“

– Няма да се впускам в скандал с теб насред площад „Бъркли“. Такова си дете понякога. – Завъртам се и тръгвам. Не знам защо правя това. Той е като невзривена бомба, но в случая трябва да отстоявам позицията си. Той е глупаво неразумен и аз трябва да му го покажа.

Разбирам, че е зад мен в момента, в който се отправям към Бонд Стрийт, но продължавам. Наблизо има симпатичен бутик. Ще се скрия там.

– Едно – вика той.

Не спирам да вървя.

– Майната ти! Държиш се неразумно и нечестно. – Знам, че подлагам на изпитание късмета си с грубите си думи и с неподчинението.

– ЕЗИКЪТ! Какво му е неразумното на това, че искам да те целуна?

– Знаеш много добре какво му е неразумното. А не е честно, защото се опитваш да ме накараш да се почувствам зле за това, че ти отказвам. – Влизам в магазина и го оставям да крачи нагоре-надолу по тротоара и да поглежда през витрината от време на време. Знам, че няма да влезе, но не съм сляпа за факта, че той е ужасно ядосан и че в някакъв момент ще се наложи да напусна магазина. Обаче ми трябват няколко минути, за да дойда на себе си, така че започвам да се шляя наоколо.

Едно прекалено наконтено и прекалено гримирано момиче се приближава към мен.

– Да ви помогна с нещо?

– Просто гледам, благодаря.

– Тази секция е за новата стока. – Тя прокарва ръка по висящите на стойката рокли. – Имаме някои много хубави рокли. Моля, кажете ми, ако имате нужда от различен номер! – Усмихва се тя.

– Благодаря.

Започвам да обикалям стойките и виждам някои наистина великолепни рокли – на невероятни цени, но все пак великолепни. Избирам една удобна рокля без ръкави от кремава коприна. Тя е по-къса от това, което нося обикновено, но е прекрасна.

– Няма да носиш това!

Рязко извъртам глава и виждам, че Джеси седи при вратата и гледа роклята така, все едно тя може да изплюе отрова. О, колко неудобно! Продавачката го поглежда с ококорени очи, след това поглежда и мен и аз се усмихвам с половинчо. Ужасена съм. За кого се мисли той? Хвърлям му най-мръсния си поглед, произнасям беззвучно „майната ти!“ и гледам как пословичната пара се понася от ушите му.

Обръщам се към продавачката.

– Имате ли нещо по-късо? – питам сладко.

– Ава! – излайва той. – Не ме предизвиквай!

Не му обръщам внимание и поглеждам продавачката в очакване. Бедното момиче изглежда все едно ще изпадне в пристъп на паника всеки момент, погледът ù прескача много нервно от мен към Джеси и обратно.

– Не – казва тя тихо.

Вече изпитвам съжаление към нея. Не би трябвало да я въвличам в нашия жалък спор.

– Добре, ще взема тази – усмихвам се и ù подавам роклята.

Тя гледа към мен, след това към Джеси.

– Ъъъ... Това ли е точният номер за вас?

– Десет ли е? – питам. Буквално чувствам как магазинът се тресе от неговия гняв.

– Десет е, но ви препоръчвам да я пробвате, тъй като не връщаме пари – съветва ме тя.

Смятах да поема риска да не ми е по мярка, но при тази цена не би било разумно. Тя ми показва съблекалнята и окачва роклята на някаква луксозна закачалка.

– Извикайте ме, ако имате нужда от помощ. – Тя се усмихва, дръпва кадифената завеса и ме оставя сама с роклята.

Аз съм не по-малко жалка от Джеси в този случай. Предизвиквам го умишлено. Говорим за човека, който ме накара да спя със зимен пуловер в разгара на пролет­та само защото има друг мъж в къщата. Това нужно ли е? Решавам че е нужно – той не може да се държи по този начин.

Успявам да се напъхам в роклята и се мъча с ципа на линията на гърдите, но не се предавам. Знам, че ако мога да го дръпна съвсем малко по-нагоре от тази линия, всичко ще е наред. Приглаждам роклята отпред. Изглежда прелестно.

Дърпам завесата и заставам с гръб към високото огледало, за да се огледам добре. Усмихвам се, когато успявам да се видя в цял ръст.

– За Бога!

Извъртам се и виждам как Джеси буквално скубе косата си, докато се разхожда напред-назад. Спира, гледа ме, отваря уста, затваря я и отново започва да крачи. Аз се забавлявам изключително много.

Той спира и ме зяпва с широко отворени очи и очевидно засегнат.

– Ти не си... ти... ти не можеш... Ава... бебче... о, не мога да те гледам. – Той излиза, като намества пакета си и мърмори някакви глупости за нетърпими жени и инфаркт. А аз оставам насаме с роклята.

Продавачката се приближава внимателно.

– Роклята ви стои невероятно – казва тя тихо, като следи през рамо местонахождението на Джеси.

– Благодаря. Ще я взема.

Когато излизам от пробната, Джеси гледа някакви обувки на много високи токчета. Загадъчното изражение на красивото му лице ме кара да се топя, но той ме вижда, мята ги обратно и ми се намръщва. Тогава си спомням, че съм му бясна. Вадя портмонето от чантата си и подавам кредитната си карта, трепвайки при мисълта за петстотинте паунда, които струва роклята. Покупката ми е прекалено екстравагантна, но аз съм непокорна.

Продавачката увива роклята с някакви красиви опаковъчни хартии. Искам да ù кажа да я напъха в торбичката и да се свършва, преди Джеси да е решил да я разкъса, но се страхувам, че горкото момиче може да загуби работата си, ако направи нещо толкова обикновено, така че решавам да замълча и да изчакам търпеливо, докато тя си свърши работата.

След цял век опаковане, сгъване и подпъхване и след като въвеждам ПИН-а си, продавачката ми подава торбичката.

– Прекрасна рокля, мадам. И наистина ви стои превъзходно. – Тя хвърля предпазлив поглед към Джеси.

– Благодаря! – Усмихвам се. Ами сега! Как да изляза от магазина? Обръщам се и виждам, че Джеси е изпълнил входа. Все още се мръщи и все още е умислен. Тръгвам с увереност, каквато не изпитвам, но няма да му позволя да го разбере.

– Извини ме!

Той ме поглежда, а после поглежда и торбичката.

– Просто хвърли на вятъра няколкостотин лири. Няма да носиш тази рокля – заявява той категорично.

– Би ли ме извинил, моля! – натъртвам върху „моля“ и устните му се опъват в права линия, но той все пак отмества високото си стройно тяло настрани, така че ми оставя малко място да мина.

Излизам на улицата и се отправям към офиса. Имах само четиридесет минути, но няма да прекарам остатъка от обедната си почивка в спор за докосването на публично място и за избора ми на дрехи. Денят беше толкова хубав... докато се съгласявах с него.

Чувствам топлия му дъх във врата си.

– Нула.

Изпищявам, когато ме издърпва в някаква алея и ме притиска до стената. Устните му мачкат моите, бедрата му се трият в корема ми, а силната му възбуда личи дори под копчетата на дънките. Дали е възбуден от спора за роклята? Опитвам се да устоя на нападението на езика му... замалко.

По дяволите, това не е добре! Аз съм напълно погълната от този мъж и от нуждата да получа всяка част от него. Сплитам ръце зад врата му и го приемам доброволно, попивам атаките му и посрещам всяко нахлуване на езика му.

– Няма да ти позволя да носиш тази рокля – ръмжи той.

– Не може да ми заповядваш какво да нося.

– Опитай се да ме спреш – предизвиква ме той.

– Това е просто една рокля.

– Не е просто рокля, когато е върху теб, Ава. Няма да я носиш. – Той притиска слабините си към корема ми в явна демонстрация на това, което му е причинила рок­лята, и аз разбирам тревогата му, че и други мъже ще реагират по същия начин.

Луд човек.

Издишам уморено. Купуването на роклята е едно. Друго е да я облека и да отида с нея на клуб. Аз съм на двайсет и шест, а той самият казва, че имам невероятни крака. Решавам, че няма да постигна нищо с това. Нито сега, нито когато и да било. Възнамерявам обаче да обсъдим в пълни подробности заблудата му, че може да ми диктува какво да обличам. Всъщност трябва да поговорим за неговата постоянна неразумност – но не сега. Имам само още двайсет минути от обедната почивка, а очаквам, че този разговор ще отнеме много повече време.

– Благодаря за еклера – казвам, докато той целува всеки сантиметър от лицето ми.

– За нищо. Изяде ли го?

– Да, беше много вкусен. – Целувам ъгълчетата на устните му и потривам буза в поникналата му брада. Той ръмжи грубо, когато въздишам в ухото му и се сгушвам във врата му, поемайки неговия типичен свеж аромат. Искам просто да се докосвам до него.

– Не се предполага да се виждам с теб, докато не платиш сметката си. – Държа се за него и стисвам малко по-силно, когато той захапва ухото ми.

– Ще прегазя всеки, който се опита да ме спре.

Нямам съмнение, че ще го направи. Мъжът е луд отвъд пределите на лудостта.

– Защо си толкова неразумен?

Той се отдръпва и ме поглежда, явно изненадан от въпроса ми. Смайването е изписано по неговото поразително красиво, брадясало лице.

– Бих искал да ти задам същия въпрос.

Ченето ми увисва. На мен? Този мъж заблуждава себе си до лудост. Списъкът му с моите прегрешения няма край. Разтърсвам глава и се мръщя.

– По-добре да се връщам на работа.

Той въздиша.

– Ще повървя с теб.

– Донякъде. Не искам да рискувам да ме видят, че забавлявам клиент по време на обяд, без Патрик да знае, и особено такъв, който ни дължи пари – мрънкам аз. – Плати сметката!

Той извърта очи.

– Да пази Бог Патрик да разбере, че клиент, който не плаща, те чука до забрава. – Лека усмивка изкривява края на устните му, когато въздъхвам, шокирана от грубото описание на отношенията ни. За втори път го прави.

Вървим към офиса ми, а между нас е надвиснала неудобна тишина – или поне на мен така ми се струва. Това ли съм аз за него? Нещо дребно, което да чука и което да контролира? Клюмвам вътрешно и се замислям за агонията, която ми предстои. Дори самата мисъл за това ми причинява болка.

Ръката му забърсва моята и аз автоматично я дръпвам настрани, но той изръмжава леко и опитва отново. Не казвам нищо, но се дърпам... отново. Не съм в настроение и искам той да го знае. И тъкмо когато решавам, че е разбрал, той сграбчва ръката ми и я стиска здраво почти до болка. Би трябвало да очаквам нещо подобно. Започвам да опознавам този мъж доста добре. Размърдвам пръсти и виждам как намръщването му се превръща в задоволство в момента, в който преставам да се боря и му позволявам да задържи ръката ми. Позволявам ли? Просто нямам друга възможност.