Отивам до огледалото, за да се видя и всичко е така, както подозирам. Изглеждам ужасно. Очите ми плуват в непролети сълзи, устните ми са подути и червени, а бузите ми пламтят. Изглеждам измъчена. Аз съм измъчена. Напразно се опитвам да се оправя, за да мога да изляза поне с частица достойнство, но не мога да избягам от изтерзания си вид. Това ще бъде истински позорен път.

Трепвам, когато на вратата се чука.

– Ава!

Мълча. О, Боже, той звучи почти ядосано. Прокарвам пръсти през косата си и потупвам очи с кърпичка, за да попия сълзите. Не изглеждам по-добре, но знам, че ще се почувствам по-добре, когато изляза оттук, затова се стягам да се изправя срещу неприятната задача и внимателно отключвам вратата. Тя се отваря рязко, като едва не ме избутва. Джеси изпълва входа – той е ядосан – и блокира пътя ми.

Поглеждам покрай него в стаята и не откривам никого. Сигурно е страшно убедителен лъжец, защото все още е без риза, а Сара не ме чака, за да ми изскубе косата. Той няма право да ме гледа с неодобрение и да ме кара да се чувствам като разочарование. Избутвам го и минавам.

– Къде отиваш, по дяволите? – вика след мен.

Не отговарям. Забързвам крачка, грабвам чантата си и се измъквам във фоайето, като чувам как Джеси ругае, докато бягам.

– Ава!

Слизам бързо по стълбите и поглеждам нагоре. Забелязвам, че той излита от апартамента и се мъчи да надене тениската си. Отивам към бара, за да си взема телефона и откривам Марио да сервира на някакви господа. Добрите обноски ме спират да си го поискам моментално, затова заставам търпеливо и чакам, като се въртя смутено през цялото време.

– Получи ли това, за което дойде? – студеният глас на Сара се забива в плътта ми. О, Боже, дали тя знае? Има ли двусмислие в този въпрос?

Обръщам се, залепила фалшива усмивка.

– Мерките ли? Да.

Тя ме оглежда с лакът, подпрян на хълбока и с питие пред лицето. Знае.

Джеси нахлува в бара и спира пред нас. Поглеждам го с ужас. Може ли да е по-прозрачен? Хвърлям поглед към Сара, за да преценя реакцията ù на тази малка сцена и виждам, че гледа замислено към двама ни. Определено знае. Трябва да си тръгна.

Обръщам се отново към бара. Слава Богу, Марио ме забелязва.

– Госпожице О’Ший, ето! Трябва да опитате. – Той ми подава някакъв шот.

– Телефонът ми при теб ли е, Марио?

– Опитайте! – настоява той.

В отчаянието си да се измъкна оттук обръщам цялото нещо на една глътка и трепвам, когато то прогаря гърлото ми.

Устата ми оформя буквата „О“, докато стискам очи.

– Еха!

– Добро ли?

Изпускам дълга и гореща въздишка и му подавам обратно чашата.

– Да. Много е добро. – Той вдига чашата, намига и ми подава телефона.

Приглаждам роклята, поемам дълбоко въздух и се обръщам към двамата души, които не искам да видя никога повече.

– Остави това горе. – Уорд ми подава папката, но не пуска, когато я дръпвам леко.

– Благодаря. – Мръщя му се. Той ме гледа втренчено и хапе долната си устна, а челото му е напълно смръщено. Накрая пуска и аз пъхам папката в чантата. – Довиждане! – оставям и двамата в бара и тръгвам към колата. Той не може да ме преследва, когато Сара е там и това е огромно облекчение.

Качвам се в колата и паля, пренебрегвайки гласа в главата ми, който крещи, че съм пила повече от допустимото. Това е крайно безотговорно от моя страна, но отчаянието не ми оставя друг избор. Измъквам колата на заден и виждам как Джеси изскача на подскоци от вратата. Не може да е истина!

Неистово превключвам на първа, потеглям рязко и оставям облак прах зад себе си. Когато мъглата и прахът зад мен спадат, в задното огледало виждам Джеси да размахва ръце като разбеснял се лунатик.

Давам газ по оградената с дървета алея, главата ми се върти (смесица от алкохол и стрес) и се опитвам да се съсредоточа в пътя пред себе си. Поглеждам към таблото и забелязвам, че карам неразумно бързо и без фарове и колан. Не мога да си събера ума.

Портите се появяват пред мен и аз отпускам педала на газта.

– Отворете се, моля ви, отворете се! – умолявам, докато спирам. – Отворете се! – Тупвам волана от безсилие и клаксонът изсвирва, от което скачам стресната в седалката. Звукът от приближаваща кола притегля погледа ми в огледалото.

– О, по дяволите! – ругая, докато фаровете приближават.

Колата спира зад мен, вратата се отваря и Джеси излиза. Крачи напред с отмерена крачка и аз не се опитвам да се залъгвам, че не е вбесен. Само защото не е получил своето? Драматично стоварвам ръце и глава върху волана. Чувствам се напълно смазана. Целта ми да избягам, без да се налага да задавам въпроси или да давам обяснения, е напълно провалена. Не че му дължа някакви обяснения.

Шофьорската врата е изтръгната и той хваща ръката ми. Издърпва ме нежно от колата и взима ключовете от таблото.

– Ава – поглежда ме неодобрително. Искам да му се развикам, но той започва пръв. – Ти си почти пияна. Кълна се в Бога, ако се беше наранила...

Трепвам при думите му и се смъмрям наум, че съм толкова безразсъдна. Стоя пред него, поглъщам недоволството му и се чувствам унизена и жалка. Той хваща брадичката ми, за да ме огледа. Навежда се за целувка, виждам го в очите му. О, моля те! Наистина нямам нужда от това. Дръпвам лицето си от ръката му.

– Добре ли си? – пита той меко и отново посяга към мен.

Измъквам се.

– Странно, но не. Не съм. Защо направи това?

– Не е ли очевидно?

– Желаеш ме.

– Повече от всичко.

– Не съм срещала друг, толкова самодоволен, колкото си ти. Планирал ли го беше? Когато ми се обади вчера, беше ли планирал всичко това?

– Да – няма никакво извинение в тона му. – Желая те.

Нямам представа как да се справя с това. Той ме иска, следователно ме взима.

– Би ли отворил, моля те? – Тръгвам към портите, но те все още не са помръднали, когато достигам до тях. Завъртам се по най-заплашителния начин, който мога да докарам. – Отвори проклетите порти!

– Наистина ли мислиш, че ще те оставя да скиташ безцелно навън на километри от дома?

– Ще повикам такси.

– В никакъв случай. Ще те закарам.

Поглеждам към колата му. „Астън Мартин“ – черен, лъскав и красив. Разбира се.

– Просто отвори шибаните врати! – крещя му.

– Внимавай с шибания език!

„Да внимавам с шибания език?“ Искам да го ударя, да падна на колене и да рева от безсилие. Чувствам се като пълна глупачка – унизена и засрамена.

– Не съм готова да бъда поредната резка на явно отрупаната колона на леглото ти – изплювам. Имам малко повече самоуважение от това... така да се каже.

– Наистина ли вярваш в това?

Спорът ни е прекъснат, когато мобилният му телефон започва да звъни. Той бързо го вади от джоба си.

– Джон? – той се обръща и започва да крачи. – Да... добре – разговорът приключва бързо. – Ще те заведа у дома. – Протяга ръка.

– Не! Моля те, просто отвори портите! – умолявам и това не е тонът, който се опитвах да възпроизведа.

– Не, няма да те пусна навън сама, Ава. Точка. Идваш с мен.

Обръщам глава, щом чувам някаква кола да отбива от главния път.

– Мамка му! – реве Джеси, измъква телефона си от джоба и в същото време се опитва да ме хване.

Портите започват да се отварят, а аз изтичвам да грабна чантата си от колата.

– Джон, не отваряй шибаните порти! – крещи той в телефона, после замълчава. – Добре, кажи на Сара да не го прави!

Щом отворът е достатъчно голям, се промушвам през него, точно когато портите започват да се затварят отново. Виждам как Джеси тича към колата си, натиска нещо по таблото и те отново започват да се отварят. Вадя телефона си и набирам номера на такситата, докато вървя по алеята. Свързвам се и се опитвам да заговоря, но изведнъж оставам без въздух, когато той ме сграбчва през кръста.

Пищя, Джеси ме вдига, извърта ме и ме мята през рамото си.

– Няма да скиташ сама! – Тонът му е изключително властен и ме кара да се чувствам много по-млада. Или пък него по-стар, не съм сигурна кое от двете.

– Какво те интересува? – казвам бързо. Кипя от яд и подскачам нагоре-надолу, докато той крачи към колата си.

– Очевидно нищо, но имам съвест. Няма да си тръгнеш от тук, ако не си в моята кола. Разбираш ли ме? – Спуска ме на земята, стъпвам на крака, а после ме вкарва в колата си, след което тръшва вратата и се качва в моето „Мини Купър“, за да го премести встрани от алеята.

Хиля се самодоволно, като виждам как избутва седалката докрай назад, но дори така той с труд натъпква високото си мускулесто тяло вътре. Изглежда доста смешно.

Той е намусен на връщане, а когато се мята в колата си, ми се намръщва свирепо, след което пали двигателя и потегля.

Пътуването до дома е болезнено тихо и плашещо бързо. Мъжът е заплаха на пътя. Иска ми се поне да беше пуснал радиото, за да ни отърве от неловкото мълчание.

Завистливо се възхищавам на неговия DBS10. Сгушвам се в седалката, обшита с акри черна кожа и се взирам навън през прозореца по целия път до дома. Усещам как очите му се приковават в мен доста често, но не обръщам внимание, съсредоточена върху гърления рев на двигателя, който поглъща пътя пред нас. Какво стана току-що?

10 DBS – модел на английските автомобили „Астън Мартин”. Б.пр.

Той стига до Кейт, като следва моите кратки и резки напътствия, отбива и аз се измъквам.

– Ава! – чувам го как ме вика, но аз трясвам вратата на колата, тичам по пътеката към къщата и изругавам гласно, когато осъзнавам, че ключовете ми са у него. Обръщам се, за да се върна, но чувам рева на двигателя и виждам как той отпрашва обратно.

Кривя лице възмутена. Направил го е нарочно. Така ще трябва да му се обадя и да поискам мило да ми ги върне. Има да чака. По-скоро ще мина без колата. Връщам се и тропам на вратата.

– Къде са ти ключовете? – пита Кейт, когато отваря.

Мисля бързо.

– Поправят спирачките на колата ми. Забравих да сваля ключовете от вкъщи.

Тя приема извинението ми без повече въпроси.

– Има резервен ключ в гърнето до кухненския прозорец – тича обратно нагоре по стълбите и аз я следвам, като моментално отварям бутилка вино, след което преравям хладилника за нещо за ядене. Нищо не ми харесва. Виното ще свърши работа. – Вино?

– Да, моля! – Кейт се връща в кухнята. Вече е в пижамата си и аз нямам търпение да последвам нейния пример. Наливам ù чаша вино, като се опитвам да придам на лицето си каквото и да е изражение, различно от шока, който знам, че е изписан.

– Добър ли беше денят ти? – питам.

Тя се срива в един от различните столове около ниската чамова маса.

– През по-голямата част от деня събирах стойки за торти. Човек би решил, че хората са достатъчно мили, да ги връщат. – Тя отпива от виното и въздъхва благодарно.

Сядам при нея.

– Трябва да започнеш да взимаш депозит.

– Знам. Хей, имам среща утре вечер.

– С кого? – питам и се чудя дали тази среща ще бъде последвана от друга.

– С един много сладък клиент. Отби се, за да вземе тортата за рождения ден на племенницата си. С героите от джунглата. Колко мило, нали?

– Много мило – съгласявам се. – Как се случи това?

– Аз го поканих – свива рамене тя.

Смея се. Самоувереността ù е очарователна. Сигурно държи световния рекорд за първи срещи. Единствената дълготрайна връзка, която някога е имала, беше с брат ми, но ние обикновено не говорим за това. Откакто се разделиха и Дан се премести в Австралия, Кейт е на безкрайна поредица от срещи, никоя от които не прогресира след първата.

– Ще се преоблека и ще се обадя на мама. – Ставам и взимам виното със себе си. – Ще се срещнем скоро на дивана.

– Супер!

Наистина имам нужда да поговоря с мама. Дори най-добрата приятелка, каквато е Кейт, не може да бие майка ти, когато търсиш утеха. Не че мога да ù кажа защо се нуждая от утеха. Би била ужасена.

Вече преоблечена в торбести панталони и потник, се пльосвам на леглото и набирам мама. Телефонът звъни само веднъж, преди тя да вдигне.

– Ава? – гласът ù е писклив, но все пак успокояващ.

– Здрасти, мамо!

– Ава? Ава? Джоузеф, не я чувам. Както трябва ли го правя? Ава?

– Тук съм, мамо. Чуваш ли ме?

– Ава? Джоузеф, развален е. Не чувам нищо. Ава!

Чувам приглушеното оплакване на татко като фон, преди да дойде до апарата.

– Ало?

– Здрасти, татко! – крещя.

– Няма нужда да викаш, по дяволите!

– Тя не ме чуваше.

– Защото беше обърнала скапаното нещо обратно, глупава жена.

Чувам смеха на мама, последван от шляпване, без съмнение мама е тупнала татко по рамото.

– Тя там ли е? Искам да я чуя? Дай ми това! – чувам боричкане, преди тя да вземе слушалката. – Ава? Ава, там ли си?