Карън Монинг - Търсенето на скритата истина

Тази книга се посвещава на Ейми Бъркоуър

Мак: Първи ноември, 11,18 ч. сутринта

Смърт. Мор. Глад.

Те ме обграждат, моите любовници, ужасяващите Ънсийли принцове.

Кой да помисли, че разрушението може да е толкова красиво? Прелъстително. Всепоглъщащо.

Четвъртият ми любовник... Война? Той ме обсипва с нежност. Има ирония, като си помислиш, че той е носителят на Хаос, създател на Бедствие, творец на Лудост... Ако това е той. Не мога да видя лицето му, независимо колко се старая. Защо се крие?

Той гали кожата ми с ръце от огън. Аз горя, кожата ми става на мехури, костите ми се топят от сексуална жега, която никой човек не може да издържи. Похотта ме поглъща. Извивам гръб и моля за още с пресъхнал език и напукани устни. Той гаси жаждата ми с питие, докато изпълва тялото ми. Течност се разлива по езика ми, капе по гърлото ми. Разтърсвам се. Той се движи в мен. Зървам кожа, мускул, проблясва татуировка. Все още е без лице. Ужасява ме този, който се прикрива.

Чувам как някой лае команди в далечината. Чувам много неща, но не разбирам нищо. Знам, че съм попаднала във вражески ръце. Знам също, че скоро вече дори това няма да знам. Ще бъда При-я -пристрастена към секс с Фае, ще повярвам, че няма друго място, където бих предпочела да бъда.

Ако мислите ми бяха достатъчно последователни, за да се оформят изречения, щях да ви кажа, че преди смятах, че животът се развива линеарно. Че хората се раждат и отиват... каква беше онази човешка дума? Обличах се за него всеки ден. Имаше момчета. Много, сладки момчета. Мислех, че светът се върти около тях.

Езикът му е в устата ми и разкъсва душата ми на парчета. Помогнетеминякойдамипомогне молявипомогнетеминакарайтегодаспре накарайтегидасемахнат.

Училище. Това е думата, която търсех. След него си намираш работа. Съпруг. Имаш... какво бяха те? Фае не могат да ги имат. Не ги разбират. Безценни малки животи. Бебета! Ако имаш късмет, водиш пълноценен живот и остаряваш с някого, когото обичаш. После ковчези. Дървото блести. Плача. Сестра? Лошо! Споменът боли! Махни го!

Те са в утробата ми. Искат сърцето ми. Разкъсват го. Тъпчат се със страстта, която не могат да почувстват. Студ. Как може огънят да е толкова студен?

Фокусирай се, Мак! Важно е. Намери думи! Дишай дълбоко! Не мисли за това, което се случва с теб! Виждам. Служа. Закрилям. Други в риск. Толкова много умряха. Не може да е за нищо. Мисли за Дани! Тя е като теб отвътре, под това наперено юношеско поведение и зад този поглед, който казва, че е преживяла твърде много.

Изпитвам оргазъм след оргазъм, без да спирам. Аз съм оргазъм. Удоволствие-болка. Остро! Стопяващо ума, разкъсващо душата. Колкото повече ме изпълват, толкова по-празна се чувствам. То се изплъзва, всичко се изплъзва, но преди да си отиде, преди да изчезне напълно, спохожда ме един омразен миг на яснота и виждам, че...

Повечето от това, което съм вярвала за себе си и за живота, съм го извлякла от съвременните медии, без да поставям нищо под въпрос. Ако не бях сигурна как да се държа в даден момент, търсех в ума си филм или телевизионен сериал, който съм гледала и в който има подобна ситуация, и правех това, което правеха героите там. Като гъба попивах от обкръжението си и се превръщах в негов вторичен продукт.

Не мисля, че изобщо някога съм поглеждала нагоре към небето, чудейки се дали има други разумни същества във Вселената освен човешката раса. Знам, че никога не съм поглеждала към земята под краката си и не съм размишлявала за моята собствена смъртност. Вървях невиждаща през напоените с аромат на магнолия дни, сляпа като къртица за всичко, освен за момчета, мода, сила, секс и каквото там би ме накарало да се чувствам добре в съответния момент.

Но това са признания, които бих направила, ако можех да говоря, а не мога. Срамувам се. Толкова се срамувам.

Коя си ти, мамка му? Някой ми изкрещя този въпрос наскоро... името му ми се изплъзва. Някой, който ме плаши. Вълнува ме.

Животът изобщо не е линеарен.

Случва се в проблясъците на мълнията. Толкова бързо, че не виждаш да идват към теб моментите, които те оставят да лежиш студена, докато не заприличаш на Уили Койота, размазан като палачинка от Бързоходеца, жертва на собствените ти сложни схеми.

Мъртва сестра. Завещание от лъжи. Нежелано наследство на древна кръв. Невъзможна мисия. Книга, която е звяр, която е абсолютната мощ и който пръв сложи ръце на нея, решава съдбата на света. Може би на всички светове.

Глупава шийте зряща! Толкова сигурна, че си се насочила в правилната посока.

Тук и сега... не на някаква магистрала от анимационен филм, от която мога да се изчегъртам, да се изправя и магически да се напомпам отново, а на студения каменен под на църква, гола, изгубена, обградена от Секс-до-смърт-Фае... усещам, че най-могъщото ми оръжие, това, от което се заклех никога повече да не се отказвам -надеждата, - се изплъзва. Копието ми отдавна го няма. Волята ми е...

Воля? Какво е воля? Познавам ли тази дума? Знаела ли съм я някога?

Той. Той е тук. Този, който уби Алина. Моля те, моля те, моля те, не му позволявай да ме докосва!

Докосва ли ме? Той ли е четвъртият? Защо се прикрива?

Когато стените се сгромолясват, това е въпросът, който има значение. Кой си ти?

Воня на секс и на тяхната миризма - тъмни, опияняващи подправки. Нямам усещане за време или за място. Те са вътре в мен и не мога да ги извадя. И как можах да съм такава глупачка, за да повярвам, че в критичния момент, когато светът ми се разпада, някакъв рицар в блестящи доспехи ще дойде с гръм на бял жребец, ще пристигне гладко и мрачно на зловещо тих харли или ще се появи в проблясък на златно избавление, призован от име, поставено на езика ми, и ще ме спаси? С какво бях отгледана? С приказки ли?

Не от този вид. Това са приказки, на които ние трябваше да учим дъщерите си. Преди няколко хиляди години сме го правили. Но сме станали небрежни и самодоволни и когато Древните изглежда са си отишли тихо, сме си позволили да забравим Старите начини. Наслаждавали сме се на лудостта по модерните технологии и сме забравили най-важния от всички въпроси.

Коя си ти, мамка му?

Тук на пода, в последните ми мигове... последното велико ура на МакКайла Лейн... виждам, че отговорът е във всичко, което някога съм била.

Аз съм никоя.

Дани: Първи ноември, 2,58 ч. следобед

Хей, това съм аз - Дани! Ще поема за малко. И е шебано добре, 'щот Мак е загазила сериозно. Всички сме. Снощи всичко се промени. Краят на света дойде. Такива ми ти работи. Ъ-хъ, толкова е лошо. Световете на Фае и на хора се сблъскаха в най-големия бум от Сътворението насам и всичко се обърка.

Шебаните Сенки са на свобода в шебания манастир. Ро щеше да избие покрива, крещеше, че Мак ни е предала. Нареди ни да я намерим. Да я доведем жива или мъртва. Да я застреляме, ако трябва, каза тя. Да я държим далеч от врага, защото е твърде могъщо оръжие, за да бъде използвано срещу нас. Тя е единствената, която може да проследи Шинсар Дъб. Не можем да позволим да попадне в грешни ръце, а Ро казва, че всички ръце, освен нейните, са грешни.

Научих някои неща за Мак и ако тя разбере това, би ме убила. Добре е, че не знае. Не искам да се бия с Мак.

Но ето че я търся.

Не вярвам тя да е заредила Кълбото със Сенки. Но почти всички останали вярват. Те не познават Мак като мен. Аз познавам Мак, сякаш сме сестри. Няма начин тя да ни е предала.

Седемстотин и тринайсет от нас бяха живи в манастира в пет часа миналата вечер. Петстотин двайсет и две шийте зрящи бяха останали при последното преброяване. Вземаме си Дъблин обратно. Търсим Мак. Сритваме всеки Фае задник, който видим по пътя.

Още няма и следа от нея. Но сме поели във вярната посока. В града има епицентър на сила, смърдящ гадно на Фае, толкова убийствен, колкото гъба от ядрена експлозия. Всички го усещаме. Вкусваме го. На практика виждаме как виси във въздуха. Дори не говорим една с друга. Няма нужда. Ако Мак е още в Дъблин, това е мястото, където вероятно се намира - право напред. Няма начин някой шийте зрящ да се отвърне от такова придърпване. Надявам се тя да им рендосва задниците с копието. Ще се бием гръб до гръб, както преди няколко нощи.

Но имам едно гадно чувство в стомаха си...

Глупости, мамка му! Не ми се гади. Никога не ми се гади. Гаденето ******ebook converter DEMO - www.ebook-converter.com*******

е за слабачки и позьорки. Мак може да се грижи за себе си. Тя е най-силна от всички ни.

- Не и от мен - промърморвам наперено и се ухилвам.

- Какво? - казва Джо зад мен.

Не си правя труда да отговоря. И без това мислят, че съм доста наперена. Имам причини да съм наперена. Ъ-хъ, толкова съм добра.

Петстотин двайсет и две от нас приближават. Бием се като банши и сме способни да причиним сериозни щети, но имаме само едно оръжие - Меча на Светлината, който може да убива Фае.

- И е мой - ухилвам се отново. Не мога да спра. Това да си супергерой е най-якият шебан номер на света. Супербърза, суперсилна, с няколко допълнителни „супер“ в мен, за които Батман би разменил всичките си играчки. Аз мога да правя нещо, за което всички мечтаят. Зад мен Джо отново пита: „Какво?", но аз вече не се хиля. Отново съм хищник и съм ядосана. Да съм на четиринайсет... е, аз съм почти на толкова... е скапано. В един миг съм на гребена на вълната, в следващия съм бясна на всички. Джо казва, че е от хормоните. Казва, че ще стане по-добре. Ако по-добре означава, че ще стана възрастна, благодаря, но не. На мен ми дайте блясъка на славата! Кой иска да остарее и да се сбръчка?

Ако Ънсийли не бяха изключили електрическото захранване снощи, превръщайки целия град в Мрачна зона, щях да тръгна след Мак по-скоро, но Кат ни накара да се крием до зори.

„Няма достатъчно фенерчета" - каза тя.

„Уф, аз съм супербърза" - рекох.

„Супер! - отвърна тя. - Значи ще ни накараш да гледаме как профучаваш супербързо право през някоя Сянка и умираш? Умно, Дани. Наистина умно."

Ядоса ме, но имаше право. Когато се движа така, наистина е трудно да видя какво идва към мен. След като захранването е спряно, никой не би спорил, че Сенките владеят мрака, падне ли нощта.

„Кой те назначи да командваш?" - попитах, но въпросът беше риторичен. Знаехме го и двете и тя си тръгна. Ро я назначи. Ро винаги назначава нея, въпреки че аз съм по-добра, по-бърза, по-умна. Кат е покорна, послушна, предпазлива. Иде ми да си бръкна в гърлото с лъжица.

Смачкани и изгорели коли навсякъде, накъдето се обърнем. Мислех, че ще има повече тела. Сенките не ядат мъртва плът. Сигурно

други Ънсийли го правят. Градът е зловещо тих.

- По-бавно, Дани! - крещи ми Кат. - Отново бързаш. Знаеш, че не можем да те стигнем.

- Съжалявам! - измърморвам и намалявам темпото. С това, което усещам напред, и с глупавото гадене в стомаха ми...

- Не гадене! - зъбите ми скръцват от лъжата. Кого заблуждавам? Изпитвам гадене, гадене, гадене. Дланите и подмишниците ми са хлъзгави от ужас. Изтривам в дънките си ръката, с която държа меча. Тялото ми проумява някои неща, преди ума ми. Винаги е било така дори когато бях дете. Побърквах мама. Затова се бия толкова добре. Знам, че това, което предстои да открием, ще бъде едно от нещата, които ще ме будят посред нощ и заради които ще ми се иска да изстържа очните си ябълки само за да не виждам повече запечатаните в ума ми картини.

Накъдето и да сме се отправили, каквото и да праща тази радиоактивна гъба в небето, то е повече Фае сила, отколкото съм усещала някога преди. И цялата тази сила е събрана заедно, на едно място. Тактиката, която сме избрали в момента, е другите шийте зрящи да обграждат и да ритат задници, докато аз правя това, което правя най-добре, откакто Ро ме прибра, след като майка ми загина.