- За жалост е трябвало да даде на кралицата връзката, която съдържала Залата на всички дни. Наложницата му получила само малка част от това, което направил за нея, изолирано от останалото. За да компенсира това, той изградил за наложницата си фантастичния Бял палат, високо на един хълм - къща с безброй стаи, тераси и градини. Той направил тази част от Сребрата достъпна само през огледалата, окачени в личните му покои.

- Значи има две отделни части от Сребрата - това беше много за възприемане. - Едната е колекция от вероятно безброй огледала, които се свързват с други измерения, светове и времена от главното „летище“ в Залата на всички дни. Другата е по-малка, изолирана мрежа, където е живяла наложницата му. Предполагам, че след като тя умряла, тази част никога не е била използвана отново - унесох се в мисли аз. Сребрата бяха нещо очарователно. Не можех да си представя да мога да стъпя в някое огледало и моментално да бъда пренесена до някой друг свят или време.

- В'лане ти е казал много - Баронс звучеше ядосан.

- Той ми казва повече от теб. Това ме кара да се чудя на кого да вярвам.

- Мото, с което да живееш: Никога не се доверявай на фея! Той каза ли ти как е умряла наложницата на краля?

- Каза, че толкова е намразила това, в което се превърнал кралят, че го напуснала по единствения начин, по който можела. Като сложила край на живота си.

- Направи ли си труда да посочи, че всичко, което извършил кралят, е било за нея? Тя помислила ли е за това, преди да реши да се самоубие? Хрумвало ли и е, че понякога готовността да се обърнеш към мрака заради някой друг може да е просто шибана добродетел?

- Не изглежда да го е направил заради нея. Изглежда, сякаш се е тормозил, че тя ще умре, и е имал желание да направи всичко, за да я задържи.

- Перспектива, госпожице Лейн! Намери перспективата!

Лорд Господар беше казал същото.

- Мислиш, че наложницата е трябвало да е благодарна, задето любовникът u се е превърнал във вманиачен задник, и да затвори очи за ужасяващите резултати от експериментите му? Може би, ако вместо да прекарва цялото си време - а не говорехме ли за десетки хиляди години, - за да чака той да я направи безсмъртна, просто я беше обичал в смъртния живот, какъвто тя е имала, е щяла да бъде щастлива.

Баронс ме изгледа остро.

- Сребрата сега са каша - продължи той отсечено. - Няма нищо предвидимо в тях.

- Защото Крус ги е проклел. Кой точно е Крус? - продължавах да чувам името му, но това беше всичко. Дори не знаех дали е бил Сийли, или Ънсийли. И какво е било проклятието?

- Няма значение. Той е мъртъв - Баронс постави камъните в черна кожена торбичка, покрита с нежно блестящи руни, и я завърза с кожен шнур. Щом запечата торбичката, звъненето престана и камъните замлъкнаха. - Но проклятието му никога няма да умре. То е покварило Сребрата безвъзвратно. Това, което някога е била лесно управляема мрежа, сега е място на пълен хаос. Сега някои Сребра те отнасят до Залата, но други не. Светове и измерения са натрошени и нацепени с МПД. Някои от основните огледала се пръснали, други се появили на места, където никога не е трябвало да бъдат. Много от двупосочните Сребра в Залата сега са еднопосочни билети до пустеещи земи. Самите огледала се променили, излъчвайки илюзорни отражения. Залата на всички дни се сблъскала със света на наложницата, с части от света на Фае, а някои дори се разбили във Фантазия.

- Фантазия? - възкликнах. - Наистина ли има свят на Фае с такова име?

- Той не принадлежи на Фае. Фантазия е много по-стар свят и не принадлежи на никого. Там се развиват всички надежди, фантазии, илюзии и кошмари на съзнателните същества или пък сънищата им, в което предпочиташ да вярваш. За да усложни нещата още повече, проклятието на Крус създало разкъсвания в стените на затвора на Ънсийли и сега Сребрата се свързват и със затвора.

- Е, тогава защо Ънсийли не са избягали преди?

- Някои са. Но затвора на Ънсийли е толкова огромен, че едва няколко са открили процепите в стените, а Сребрата са толкова невъзможни за управление, че едва шепа са успели да намерят пътя си към твоя свят. Някой може да остане вътре, в мрежата на Сребрата завинаги. Те вече не са част от настоящето, а съдържат остатък от миналото. Някои казват, че са проекции на всички възможности, че наистина са станали Залата на всички дни, които някога са били и някога ще бъдат. Няма гаранции. Фае напълно ги избягват.

- Но не и ти. Не и ЛГ.

- Има начини - друидски изкуства, които могат да изолират части от Сребрата, ако бъдат използвани мъдро, позволявайки известна степен на контрол върху временния транспорт в рамките на ограничено пространство. В зависимост от Среброто, с което работиш, има известни... неудобства. Студът в някои от тях е трудно поносим.

Знаех го. Бях видяла Баронс да излиза от него, покрит с кристали заледена кръв. Бях усетила повея на смразяващ душата вятър.

- И защо уби жената, която изнасяше от Среброто? - гласът ми беше захарен памук по ръба на нож.

- Защото така исках - отговори той със същата захаросана лекота на тона. - Не очакваше това, нали, госпожице Лейн? Не просто получаваш отговор, а дори аз сам се обвинявам. Хайде! - каза той и в тъмния му поглед блесна внезапно нетърпение. - Нощта няма да трае вечно.

- Как изглежда затворът на Ънсийли? - исках да знам дали не е студеното място, на което отивам понякога в сънищата си. Ако беше така, как бих могла да знам за него?

- Умножи студа в моето Сребро по безкрайност!

- Но как изглежда?

- Няма слънце. Няма трева. Няма живот. Само скали и скали от лед. Студ. Мрак. Отчаяние. Въздухът вони на него. Има три цвята там -бяло, черно и синьо. Тъканта на мястото не притежава нужните химически съставки, за да съществува някой от другите цветове. Кожата ти би била бяла като избелели кости. Очите ти матовочерни. Устните ти сини. Нищо не расте. Има само глад, без храна. Похот, без задоволяване. Болка, без край. Там има чудовища, които нямат желание да напускат, защото са такива чудовища.

- Откъде знаеш всичко това? - попитах, когато се отправихме навън, за да (допуснах) изберем някоя невероятна кола от невероятната колекция на Баронс.

- Достатъчно! Кажи ми, госпожице Лейн, ако можеше да се върнеш назад в деня, когато Алина заминаваше за Тринити, щеше ли да я спреш?

- Абсолютно - казах без колебание.

- Знаейки, че това би се разиграло, така или иначе? Книгата е била вече на свобода. Това е щяло да се случи, независимо дали тя е дошла в Дъблин. Просто различна вариация на същата разрушителна тема. Щеше ли да я задържиш в Ашфорд, за да я запазиш жива? Никога да не научите какво сте и най-вероятно да умрете в пълно невежество в ръцете на някое Фае?

- Няма ли трета възможност? - казах вбесено? - Какво има зад врата номер три? Никога ли не си гледал „Да сключим сделка"[10]?

Той ме погледна.

Очевидно не.

- На какво ще се возим тази вечер? - попитах, докато се пресягах към бравата.


Двайсет и три


Няма да се возя на това! - имаше моменти, когато трябваше да се опъна на Бароне. Това беше един от тези моменти.

- Млъквай и се качвай!

Ако бях поклатила глава малко по-яростно, вратът ми щеше да се счупи.

- Горе! Сега!

- В мечтите ти.

Нашият „превоз“ беше Кралски ловец.

Баронс някак беше накарал Ловец да кацне в уличката между КДБ и гаража - един от онези ужасяващи зверове, чиято основна цел беше да изкорени моя вид от лицето на земята. Естествено, беше един от малките (с размера на тясна двуетажна къща, вместо на пететажен блок с апартаменти) и не излъчваше онова огромно смъртоносно усещане като тези, по които Джейни стреляше. Но все пак беше Кралски ловец - кастата, отговорна за убиването на безброй шийте зрящи от хиляди години. И той очакваше да го докосна?

Не го бях усетила, защото беше някак... заглушен.

Клечеше там, по-черен от катран, и изглеждаше сатанински с кожестите си крила, с огнените очи, с рогата и раздвоената опашка. Тежкият му дъх бълваше кълба пушек по уличката, от която някога започваше най-голямата Мрачна зона в града. Мястото между книжарницата и гаража беше с двайсет градуса по-студено, отколкото останалата част от града.

Пресегнах се за копието в палтото си.

- Да не си посмяла! - каза Баронс. - Той е под мой контрол.

Загледахме се втренчено.

- Какво си могъл да предложиш на един Ловец, за да го накараш да прави това? Как един наемник плаща на друг?

- Ти трябва да знаеш. Как са безценните ти принципи напоследък?

Намръщих му се. След малко освободих копието.

- Той може да покрие града много по-бързо, отколкото ако сме с кола. Твоите МПД, както ги наричаш, не го притесняват и това го

прави най-мъдрия избор за транспорт.

- Аз съм шийте зрящ, Бароне. Той е Ловец. Познай какво ловуват Ловците? Шийте зрящи. Няма да се кача на него.

- Времето е малко, госпожице Лейн. Размърдай си задника!

Напъхах се умствено в Ловеца, за да зърна намеренията му,

очаквайки да се натъкна на мътна яма от убийствени мисли по адрес на шийте зрящи. Нямаше нищо, само стена от черен лед.

- Не мога да вляза в ума му - това никак не ми харесваше.

- А тази вечер и той не може да влезе в твоя, затова го остави на мира и прави каквото ти казвам!

Присвих очи.

- Не можеш да контролираш Ловец. Никой не може.

Тъмният му поглед ми се присмиваше.

- Страх те е.

- Не - сопнах се. Разбира се, че ме беше страх. Това нещо може да беше подозрително заглушено и привидно несъзнаващо присъствието ми, но страхът от него е в кръвта ми. Родена съм с дълбоко вкоренена подсъзнателна тревога. - Ами ако ни изтърси, щом се издигнем горе? -може да не кървях както преди, но бях съвсем сигурна, че костите ми се чупят така лесно, както на всеки човек.

Баронс заобиколи до предната част на Ловеца. Пламъци подскочиха в очите на звяра, когато го видя. Подуши Баронс и част от жегата изглежда изтля. Когато Баронс извади торбичката с камъните от палтото си, Ловецът притисна ноздрите си към нея и изглежда хареса миризмата.

- Знае, че ще бъде мъртъв, преди да го направи - каза Баронс тихо.

- Никога няма да ми позволи да се кача с копието ми, а аз няма да го оставя - опитах се да увъртам.

- Копието ти е най-малката ти грижа.

- Точно как се предполага да се държа? - попитах.

- Между крилата кожата е отпусната. Хвани я като конска грива! Но първо сложи тези! - той ми хвърли чифт ръкавици. Бяха от странна материя, плътни, но гъвкави. - Не искаш да го докоснеш с гола кожа -той ме огледа преценяващо. - Останалата част от теб трябва да е добре.

- Защо да не искам да го докосвам с гола кожа? - попитах предпазливо.

- Горе, госпожице Лейн! Сега! Или ще те вържа за проклетото нещо.

Костваше ми няколко опита, но минутки по-късно бях върху гърба на Ънсийли Ловец.

Разбрах защо ми беше дал ръкавиците. Той излъчваше толкова наситен студ, че ако го бях докоснала с голи ръце и по тях имаше някаква течност, щяха да замръзнат до кости. Потреперих, благодарна за слоевете кожено облекло. Баронс се качи зад мен, прекалено близо и прекалено наелектризиращ, за да остана спокойна.

- Защо му хареса миризмата на камъните?

- Те са изсечени от стените на крепостта на Ънсийли краля. Това е еквивалентът на твоя орехов пай, пържено пиле и лак за нокти - каза той сухо. - Мирише му на дома.

Ловецът избълва струя димящ въздух, изпълвайки уличката с парливата смрад на сяра. После разгъна крилете си и с едно внушително изпомпване на тези кожести платна се издигна и полетя в нощта, окъпвайки с кристали черен лед улиците отдолу.

Задържах дъха си и се загледах надолу, докато книжарницата се смаляваше.

Издигахме се все по-високо и по-високо в студеното, мрачно нощно небе.

Там бяха колежът „Тринити" и „Темпъл Бар“.

Там бяха управлението на Гарда и паркът. Там беше складът на Гинес, на чиято платформа бях стояла, бях гледала надолу в нощта и бях осъзнала, че съм се влюбила в този град.

Там бяха доковете, пристанището, протягащо се чак до хоризонта на океана.

Там беше омразната църква, където светът ми се беше разпаднал. Килнах глава назад и загледах звездите, отхвърляйки гледката и спомена. Луната светеше яркобяла, по-ярка отколкото би трябвало да бъде, и беше обрамчена от същата странна кървава аура, която бях видяла преди няколко нощи.

- Какво u е на луната? - попитах Баронс.