- Светът на Фае кърви в твоя. Погледни улиците от северната страна на реката!

Извърнах очи от луната с кървавия u ореол и погледнах към мястото, което сочеше той. Мокрите павета блестяха в нежен лавандулов цвят с неонова наситеност, очертани от сребристи паяжини от светлина. Беше красиво.

Но беше грешно и дълбоко тревожно, сякаш в тези камъни имаше нещо повече от просто цвят. Сякаш някаква микроскопична, подобна на лишеи, форма на живот на Ънсийли растеше в нашия свят, опетняваше го и го преобразуваше толкова сигурно, колкото проклятието на Крус беше променило Сребрата.

- Трябва да спрем тази промяна - казах с неотложност в гласа. В какъв момент промените щяха да станат постоянни? Бяха ли вече?

- Това е причината някой да реши, че не би губил време, когато му предоставят най-ефикасния начин за пътуване - Баронс изглеждаше арогантно заядлив.

Погледнах надолу към моя „начин за пътуване“, към мастилената кожа в стиснатите ми юмруци.

Аз яздех Ънсийли Ловец! Някой шийте зрящ в историята на човечеството беше ли правил такова нещо? Дани нямаше да повярва. Гледах струйки мъгла да минават покрай сатироподобната му глава, увенчана със смъртоносно заострени абаносови рога. Усетих играта на напрежението в кожата му, докато пляскаше с огромните си крила. Загледах града под тях.

До долу имаше огромно разстояние.

- Нали знаеш, че инспектор Джейни стреля по тези неща? - казах притеснена.

- Джейни е зает другаде в момента.

- Не може да знаеш всичко - сега аз бях тази, която звучеше арогантно заядлива.

Той потупа леко кожата на Ловеца, както някой би потупал кон.

Ловецът зае нападателна поза, проточи врат назад, хвърли през рамото си пламтящ поглед, пълен със сдържана омраза, и изпръхтя тънка струя огън от едната си ноздра - несъмнено с укор.

Баронс се засмя.

Трябва да призная, че, независимо от студа и прекалената близост с Баронс, ездата ми хареса. Беше изживяване, което никога нямаше да забравя. Странно как, но когато нещата изглеждат най-мрачни, моментите, даряващи красота, настъпват на най-неочакваните места.

Дъблин беше все още без електричество, но така бе от месеци, а вятърът и времето бяха отнесли всичкия смог и замърсяването в морето. Никакви комини не пушеха, никакви коли не изхвърляха изгорели газове. Нямаше ореол от градски светлини, който да си съперничи с ярката лунна светлина. Градът беше прочистен. Светът беше такъв, какъвто е бил преди стотици години. Звездите примигваха така искрящо видими в нощното дъблинско небе, както и над провинциална Джорджия.

Река Лифи разцепва града по средата, многото u мостове разрязват дългата сребриста пътека чак до залива.

На север хората на Джейни наистина бяха заети другаде. Биеха се с орда Ънсийли, каквито не бях виждала преди, само на няколко преки от уличката, в която беше умряла сестра ми. Скръбта ми избликна неочаквано, но аз я натъпках толкова силно и бързо в заключената си кутия, че едва я усетих.

На юг преминавахме тихо над моите шийте зрящи сестри, отново и отново. С блеснали МакОреоли, водени от Кат и Дани, те разузнаваха из улиците и нанасяха колкото можеха повече щети.

Дани се разсърди, че ще излизам без нея тази вечер. Беше спорила разгорещено, че нейните суперсили може да са необходими. Беше засегната, а не успокоена, от напомнянето ми, че Баронс е по-бърз от нея.

Летяхме няколко часа, кръжахме и кръжахме. Беше почти четири сутринта, когато най-накрая усетих Шинсар Дъб.

В същия миг започна и главоболието - убийствено блъскане в слепоочията, което се разпростираше, за да обхване черепа ми, сякаш стегнат в менгеме.

- Усетих я - казах сковано и протегнах ръка в тази посока.

Ловецът ни свали надолу. Плъзгахме се над покривите, докато се опитвах да улуча точното u местонахождение. Върхове на църковни шпилове и комини минаваха на няколко метра под нас. Колкото повече се снижавахме, толкова по-наситена ставаше болката ми и толкова по-студено ми беше. С тракащи зъби и трепереща от нещастие го наставлявах: „Наляво! Не, надясно! Не, завий тук, да, там! Бързо, измъква се! Чакай! Не мога да я усетя! Ето я отново.“

Шинсар Дъб спря внезапно. Подминахме я с пет преки и трябваше да обиколим. Ловците не завиват като поршета.

- Какво прави тя? - попита Баронс.

- Освен че ме убива ли? Не знам - наистина не ми пукаше в момента. - Сигурен ли си, че трябва да го направим?

- Това е просто болка, госпожице Лейн, и тя има определена продължителност.

- Ти се опитай да функционираш с отворен череп, докато някой ти разбърква мозъка! Няма ли някаква друидска магия, която да направиш, за да ми помогнеш?

- Липсват ми прибори за татуиране и време. Освен това не съм сигурен, че ще свърши работа и въпреки че наскоро настоя да те обличам в червено и черно, нямам желание да те гледам да ги носиш постоянно.

- А напомнянията продължават да се леят - промърморих и завъртях очи. Това движение, съчетано с гаденето ми, едва не ме накара да повърна.

- Само защото ти, изглежда, все забравяш кой ти спаси задника.

За съжаление, не бях забравила нито това, нито нещата, които беше правил с него.

Ловецът прибра крилата си и се спусна на земята в тишина. Плъзнах се от гърба му и стъпих на паважа, повръщайки.

- Къде е? - настояваше Баронс, преди дори да съм се окопитила.

Избърсах уста с опакото на ръката си.

- Право напред. Три преки? - предположих.

- Можеш ли да вървиш?

Кимнах и се задавих при това движение, но не повърнах отново. Не бях яла от обяд, така че не беше останало какво да повръщам. Изпитвах перверзна утеха от болката. Очевидно не бях аз тази, която щеше да обрече на гибел света. Ако бях толкова лоша, Книгата щеше да ме харесва, щеше да иска да се приближа, а не да ме отблъсква. Риодан грешеше. Шинсар Дъб не искаше да има нищо общо с мен.

Приближихме - Барон,с дебнейки, аз, препъвайки се. Зад нас Ловецът се издигна и изчезна във внезапна буря от черен лед.

- И нашият транспорт си замина - казах горчиво. Нямаше начин да съм в състояние да измина дългия път до книжарницата, като знаех колко неизбежно ужасно ме кара да се чувствам Шинсар Дъб. Надявах се камъните да успеят да я заградят, дори без четвъртия, а може би и да намалят болката, която ми причиняваше.

- Ще се върне, когато Книгата се махне. Настоя да поддържа определена дистанция.

Не го обвинявах изобщо. Просто ми се искаше да мога да направя същото.

На две преки от мястото, с Книгата плътно на радара ми, болката изчезна внезапно без очевидна причина. Шинсар Дъб беше все ще пред нас.

Изправих се за първи път, откакто бяхме кацнали, и поех дълбоко дъх с благодарност. Баронс спря.

- Какво има?

- Вече не ме боли - обърнах се към него на средата на улицата.

- Защо не?

- Идея нямам.

- Предположи!

Хвърлих му поглед, който казваше: „Предположи ти!“

- Не ми харесва - изръмжа той.

И на мен. Но в същото време ми харесваше. Мразя болката. Винаги съм знаела, че ще бъда ужасна жертва на мъчения. Ако някой ми изтръгне един от ноктите, ще изплюя всичко като гейзер.

- Но все още я усещаш?

Кимнах.

- Да не си яла Ънсийли? - обвини ме той.

- Хей, тук имаш ОС детектор! Не мога да я проследя, ако ям.

- Не изпитваш никаква болка?

- Нито грам - всъщност, чувствах се страхотно. Изпълнена с енергия, заредена, готова на всичко. - Е? - напомних. - Тук ли ще стоим цяла нощ, или ще правим нещо? - освободена от агонията, бях готова да нападна с главата напред.

Той ме огледа преценяващо, изражението му беше сковано. След миг каза:

- Отменяме. Изтегляме се - той се обърна и тръгна.

- Шегуваш ли се? - сопнах се след него. - Тук сме. Намерихме я. Да видим какво могат да направят камъните!

- Не. Тръгвай! Сега!

- Баронс, добре съм...

- А не би трябвало - той спря и се обърна, за да ме изгледа свирепо.

- Може би съм станала по-силна. Сега съм имунизирана към обаянието на Фае и мога да преминавам през защити. Може би просто ме е изненадала и тялото ми се е пригодило след няколко минути.

- А може би си играе с нас.

- Може би това е първокласна възможност да научим нещо за нея.

- Може би те държи в плена си, а ти дори не го знаеш.

- Може би можем да стоим тук цяла нощ и да обсъждаме всички „може би“ или да приведем плана ти в действие и да видим какво ще стане. На първо място, ти си този, който го измисли. Не ми се измъквай сега! - обърнах гръб и започнах да марширувам в противоположната посока към Шинсар Дъб.

- Спри на мига, госпожице Лейн!

- Какво стана с: „Не се страхувай от нищо, не вземай затворници“, Бароне? Да идем и да се скрием някъде ли? - подхвърлих. Миг по-късно бяхме рамо до рамо, вървяхме към Книгата заедно.

- Невъзможна си - изръмжа той.

- Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака - казах сладко.

- Вземи това! - той ми подаде един от камъните, обвит в кадифе. Макар в дебела черна опаковка, камъкът засия в синьо-черно, когато го докоснах. Баронс ме изгледа сурово, погледът му беше непроницаем.

- Какво трябва да правя с него?

- Ще излезем на „О'Конъл". Аз ще обиколя от другата страна на пряката и ще мина зад Книгата. Искам да направим точна триангулация с камъните. Когато видиш и Книгата, и мен, постави камъка в източния ъгъл на пресечката! Аз ще поставя другите два, където трябва да бъдат.

- Какво очакваш да се случи?

- В най-добрия случай? Ще я хванем. В най-лошия? Ще бягаме като от дявола.


Двайсет и четири


Поех по улицата, след като Бароне тръгна, сигурна, че съм на правилния път. Хрумна ми, че може би камъните, които носехме, са причината вече да не усещам никаква болка. Може би, когато се бяхме приближили, те са излъчили нещо като защитна бариера. Били са създадени да обуздаят и задържат Книгата. Защо да не предпазват този, който ги носи, от вредните й ефекти?

Забързах към пряката, застанах на посочения ъгъл и зачаках. И чаках.

Книгата се движеше много бавно, сякаш беше на разходка за удоволствие.

- Хайде! Мърдай, проклета да си! - дали я носеше Фае, или човек? Градът бучеше от Фае статичен шум и беше невъзможно да хванеш който и да е канал.

Сякаш ме беше чула, Книгата започна да се движи по-бързо, право в посоката, в която я искахме.

После внезапно просто я... нямаше.

- Какво по... - завъртях се в кръг, радарът ми беше усилен докрай, и започнах да търся в нощта. Не можах да уловя нищо. Дори слаб гъдел.

Хвърлих поглед към улицата. Баронс никъде не се виждаше.

Това никак не ми харесваше. Не трябваше да се разделяме. Точно така се случваха лошите неща във филмите и точно така се чувствах в момента - наивното момиче, застанало на неправилното място. Без светлини, сама в град на чудовища; с древен, съзнателен контейнер от чисто зло някъде в непосредствена близост до мен, но вече без да мога да го засека и без идея какво да правя.

Завъртях се в кръг - камъкът в едната ръка, копието в другата.

- Баронс! - изсъсках тревожно. Нямаше отговор.

Точно така внезапно, както беше изчезнала, Книгата се появи отново на радара ми. Но вече беше зад мен!

Повиках отново Баронс. Когато пак не получих отговор, пъхнах копието под мишница, извадих телефона и натиснах неговия номер.

- Чакай ме! Веднага идвам.

- Но тя се движи! Ще я изпуснем. Тръгни на изток! - натиснах „край“ и тръгнах след Книгата.

Бързах към нея, опитвайки се да я настигна, когато Книгата внезапно спря и усетих, че е по-близо, отколкото бях мислила първоначално. Много по-близо. Изобщо, усетът ми за нещото беше объркан тази вечер.

Замръзнах.

Беше точно зад ъгъла, може би на шест метра от мен.

Ако отидех до края на сградата и мушнех глава покрай нея, щях да я видя.

Усещах я там, напълно неподвижна, пулсираща с тъмна енергия. Какво правеше? Това ли беше нейната представа за котка и мишка? Беше ли... развеселена?

Започна отново да се движи. Към мен.

Къде, по дяволите, беше Баронс?

Спря.

Да не се опитваше да ме изплаши? Ако беше така, успяваше.

Ами ако Риодан грешеше? Ами ако Звярът имаше материя и можеше да ме разкъса? Ами ако това, което я носеше, имаше пистолет и можеше да ми пръсне черепа? Боях се, че ако се оттегля, Книгата може да го приеме като признак на слабост, както лъвът може да подуши страха, и да тръгне след мен с всички сили?