Впрегнах и аз всичките си сили и пристъпих напред.

Тя също се премести.

Трепнах. Сега беше точно зад ъгъла.

Какво я носеше? Какво правеше тя? Какво планираше? Незнанието ме убиваше. Аз бях шийте зрящ. Бях ОС детектор. Затова бях създадена.

Стиснах зъби, изпънах рамене, закрачих към ъгъла и се изправих лице в лице с чист психопат.

Той ми се усмихна, но на мен ми се прииска да не беше, защото зъбите му бяха остриета на моторна резачка, които се въртяха до безкрай зад тънките устни. Той ги оголи срещу мен и се изсмя. Очите му бяха черно върху черно, безкрайни езера. Висок и изпит, той миришеше на мъртви неща, на ковчези с гниещи покрови, на кръв и лудници. Ръцете му бяха бели и пърхаха като умиращи молци. На дланите му имаше усти, бръмчащи със сребърни остриета.

Под едната му ръка беше затъкната - напълно безвредно

изглеждаща - книга с твърди корици.

Но не Шинсар Дъб ме прикова.

Вгледах се в лицето на психопата.

Някога това беше лицето на Дерек О'Баниън.

Имах копието, а О'Баниън ядеше Ънсийли и ако го намушках, вероятно щях да го убия. Но ако го убиех, към какво щеше да обърне изцяло вниманието си след това Шинсар Дъб?

Към мен.

Внезапно той спря да се смее и измъкна Книгата изпод мишницата си. Задържа я напред с две ръце, възможно най-далеч от тялото си, и за миг помислих, че ми я предлага.

Бяхме толкова близо, че ако исках, можех да се пресегна и да я взема. Нямаше да се пресегна и да я взема за нищо на света.

После той я дръпна и я завъртя, сякаш текстът, ако имаше нещо вътре в нея, което дори бегло да прилича на текст, беше наобратно и не можеше да се чете.

От устата му излезе метален стон, стържещ върху метал. Той отвори и затвори устни, сякаш се опитваше да оформи думи, но нищо не излезе.

За миг зърнах бяло около зениците му. Имаше ли ужас в очите му? Беше ли издълбал току-що „Помощ!“ с тези метални зъби? Исках да побягна. Не можех да спра да гледам.

После очите му отново станаха чисто черни, а тялото му се тресеше конвулсивно, сякаш му заповядваха да изпълнява, а той се съпротивляваше на всяка стъпка.

Пръстите му се сключиха около краищата на Книгата и тя вече не беше безобидна книга с твърди корици. Пред очите ми се беше превърнала в масивния, древен, смъртоносно черен том със сложни ключалки. Всички те се отключваха и Книгата се отваряше в ръцете на О'Баниън, а аз знаех, че каквото беше останало от Дерек О'Баниън вътре, в този психопат, не искаше Книгата да се отвори. Искаше да умре, без да трябва да зърне дори една-единствена страница. Нито дори едно изречение.

Но беше принуден да я отвори.

Пръстите му започнаха да горят, после дланите му пламнаха и той закрещя.

Пламъците облизаха ръцете му и се разпростряха върху гърдите и краката му, поглъщайки лицето му. Внезапно Дерек О'Баниън лумна, нажежен до бяло, и изригна в пепел, която избухна на три метра във всички посоки. Започнах да се трия ожесточено, чегъртах с нокти пепел от косата си и я плюех от устата си. Леден повей пръсна всички остатъци от това, което някога беше О'Баниън. Шинсар Дъб тупна на паважа в краката ми. Отворена.


Двайсет и пет


Докато растях, познавах параметрите си. Беше ми достатъчно да знам, че все някой от атлетите в класа ще ме покани на бала, въпреки че никога нямаше да забия куотърбекалп.

Бях достатъчно умна, за да се вмъкна в колеж, но никога нямаше да стана мозъчен хирург.

Можех сама да вдигна велосипеда си с алуминиева рамка от стойката на тавана на гаража, но не можех да помръдна този на татко, който му беше останал от времето в университета по право.

Има утеха в това да познаваш границите си. Това е зона на сигурност. Повечето хора намират своята, пъхат се в нея и стоят там до края на живота си. Точно такъв живот мислех, че ще водя.

Има тънка линия между глупостта и знанието, че трябва да изпробваш границите си, ако искаш изобщо да живееш истински.

Беше линия, върху която балансирах много внимателно в момента.

Шинсар Дъб лежеше отворена в краката ми.

Бях избягвала да я поглеждам от мига, в който падна на улицата. „Не поглеждай надолу, не поглеждай надолу!“, беше моята мантра.

О'Баниън бе изпепелен само като я отвори.

Ако погледнех голите u страници, какво щеше да стори с мен?

Наполовина прошепнах, наполовина изсъсках името на Баронс, после бях шокирана от абсурдността на това, което бях направила. Може би мислех, че ако не вдигам много шум, Книгата няма да ме забележи?

Ехо! Тя ме беше забелязала. Всъщност, аз бях единственият u фокус. Беше си играла с мен от мига, в който се бях появила на радара u.

Защото бях аз? Или тя си играеше с всеки, който се окажеше наблизо?

- Баронс! - извиках - Къде си, по дяволите?

Отговори ми единствено ехото, което отскочи от тухлените сгради на зловещо тихата улица.

Задържах погледа си закован право напред и се опитах да намеря нещото в краката си с центъра на шиите зрящ в ума си.

Ето го!

Но беше... вяла.

Не получавах изобщо никакви данни от нея. Заради камъка в ръката ми? Защото си играеше с мен така, както си беше играла с всички? Като се маскираше на нещо маловажно?

Беше напълно възможно. Имаше твърде много неизвестни. Грешах. Не балансирах между глупостта и изпробването на границите си. Километри неизследвана глупост се простираха от двете страни на линията, на която стоях.

Трябваше да се оттегля назад по правия и тесен път на тази линия. Да се опитам с всички сили да не падна на някоя от страните.

Щях да чакам Баронс. Нямаше да рискувам.

Направих стъпка назад. После още една. После трета, петата ми се закачи в нещо твърдо и аз се препънах и започнах да падам.

Основен инстинкт е да се опитам да балансирам, като протегна напред и двете ръце и като погледна към земята.

- Мамка му! - извиках и дръпнах очи обратно.

Но беше твърде късно. Бях видяла страниците. И не можех да не погледна отново.

Паднах на колене и коленичих пред Шинсар Дъб.

* * *

Коленичих пред нея, защото на постоянно променящите u се страници зърнах русата жена с ледени очи, която по-рано стоеше на пост, забранявайки ми да вляза в една от най-важните библиотеки на Убежището. Бях я видяла да се мести от една сцена в Книгата към друга.

Трябваше да знам коя е и как да премина покрай нея. Трябваше да знам всичко, което Книгата знаеше за нея. Откъде знаеше за нея?

„Ти е трябвало да знаеш - щеше да ми се присмива Баронс по-късно. - Не е ли това, което вашата Ева е казала на Адам, когато е откъснала ябълката ти?“

„Не е моя ябълка - щях да контрирам. - Ти също се опита да я откъснеш. Не преследваме ли едно и също нещо, мислейки, че се нуждаем от нещо, което Книгата има между страниците си? Нямам представа какво изкушава теб, но нещо го прави. Кажи ми, Бароне, признай! Точно колко дълго я преследваш и защо?“

Той нямаше да отговори, разбира се.

Както казах, километри глупост от двете страни на тази линия.

Но коленичейки пред нея сега, бях напълно сигурна, че съм на прага на проникновение. Че едно истински полезно и освобождаващо знание беше на минути, не, само на секунди от мен. Знание, което щеше да ми даде контрол върху собствения ми живот и власт над враговете ми. Знание, което щеше да хвърли светлина върху тайните, които не бях в състояние да разгадая, да ми покаже как да водя и как да успея и да ми даде това, което желаех най-много.

Докато преглеждах тези две постоянно променящи се страници, бях измъчвана от бръмченето на насекомо в ухото ми.

Непрестанно замахвах към него, но то отказваше да се разкара. Бях заета. Тук имаше неща, които исках да разбера, само че отвъд разбирането ми. Трябваше само да се отпусна, да спра да се тревожа. Да уча, да попивам, да бъда. И всичко щеше да е наред.

След време бръмченето стана скимтене. Скимтенето стана викане. Викането стана крещене, докато не осъзнах, че изобщо не беше насекомо, а някой ревеше край мен.

Казваше ми неща за мен самата. Коя съм. Коя не съм. Какво искам.

Какво не искам.

- Махай се! - изгърмя гласът. - Стани, Мак! Измъкни си задника оттам сега! Или аз ще дойда лично да те убия.

Главата ми се отметна назад. Загледах се по улицата.

Присвих очи, примигнах. Баронс се появи на фокус.

На лицето му имаше изражение на ужас. Но не беше насочен към Книгата, отворена до коленете ми, а беше насочен към мен. Беше фокусиран върху това, което беше зад мен.

Тръпки вледениха гръбнака ми. Какво е накарало Джерико Баронс да изпита ужас?

Каквото и да беше, дишаше във врата ми. След като вече бях изтръгната от транса, в който се намирах, го усещах злонамерено, подигравателно, повече от развеселено, смеещо се точно зад ухото ми.

- Какво си ти? - прошепнах, без да се обръщам.

- Необятна. Вечна - чух звука от остриетата на моторна резачка, усетих дъх, който миришеше на масло, метал и гниеща буза. - Без параметри. Свободна.

- Покварена. Мерзост, която никога не е трябвало да бъде. Зло.

- Страни на една монета, Мак - каза с гласа на Риодан.

- Никога няма да се обърна.

- Може би има нещо сбъркано в теб, Джуниър - каза тя тихо и сладко с гласа на Алина.

Баронс се опитваше да стигне до мен, удряйки с юмрук невидима стена.

Обърнах глава.

О'Баниън клечеше до мен, съсухреното му тяло беше притиснато към моето, а миризмата на смърт ни обграждаше. Ужасните остриета на моторна резачка бяха на сантиметри от лицето ми.

Той скръцна със зъби към мен и се засмя.

- Изненада! Хвана се, нали?

Нямаше нужда да поглеждам назад, за да знам, че Книгата не лежеше на паважа.

Никога не беше лежала.

Не бях видяла нищо. Всичко беше илюзия, обаяние. Което значеше, че Шинсар Дъб някак беше прегледала ума ми, беше откъснала от него картини, които вярваше, че ще ме привлекат и ще ме държат заета. Някаква част от мозъка ми сигурно беше мислила за жената, чудейки се как да мина покрай нея.

Беше ми позволила да зърна това, което исках да видя, после ме беше държала заета да търся още изплъзващи се, непълни картини -само обещания без съдържание.

Докато всъщност беше клечала зад мен, правейки... какво? С какво се беше занимавала, докато се взирах в страници, които не бяха там?

- Изучавах те. Вкусвах те. Опознавах те, Мак - дланта с остриета на О'Баниън погали ръката ми.

Отърсих се от нея.

- Сладка. Толкова сладка - усещах дъха на О'Баниън до ухото си.

Събрах волята си, успях почти да се изправя и се изтеглих по паважа, далеч от нея.

- АЗ КАЗВАМ КОГА СМЕ ПРИКЛЮЧИЛИ!

Стоях размазана на улицата, повалена от болка. Осъзнах, че камъните не ме бяха предпазили, нито промяната в силата ми или в способностите ми. Шинсар Дъб ме беше освободила от болката ми и можеше да ми я върне по всяко време.

Избра да го направи сега.

Извиси се над мен, издигаше се, разтягаше се, преобразуваше се в Звяра и ми разказваше с живописни подробности какво мога да направя с моите хилави камъчета; че само глупак би повярвал, че те могат да задържат, че могат да заглушат, че могат изобщо да се надяват дори да се докоснат до величието на нещо толкова безгранично и толкова съвършено, колкото беше тя. Разкъса ме с нажежените до червено остриета на омразата и със студените черни остриета на отчаянието.

Под кожата ми пищеше агония.

Не можех да се боря. Не можех да избягам.

Можех само да лежа и да скимтя, парализирана от болка.

Когато се върнах в съзнание, ми отне малко време да разбера къде съм.

Примигнах на слабата светлина и останах неподвижна, докато извършвах бърз физически преглед на самата себе си.

С облекчение осъзнах, че по настоящем не изпитвах болка, като изключим остатъчната. Чувствах главата си тотално натъртена. Костите ми сякаш бяха натрошени, шинирани и едва бяха започнали да заздравяват.

След като завърших с проверката на състоянието си, насочих вниманието си към обстановката.

Бях в задната част на книжарницата, подпряна на любимия си диван пред огъня. Бях замръзнала до кости, увита в одеяла.

Баронс стоеше пред огъня с гръб към мен, висок, могъщ силует, обграден от пламъци.

Въздъхнах с облекчение - слаб звук в огромната стая, но Баронс се завъртя моментално, а дълбоко в гърдите му се чуваше тракащ гърлен звук, животински. Това накара кръвта ми да се смрази.