- Така е - отстъпих.

Бях отегчена, неспокойна и нетърпелива да стигна до къщурката на старата жена. А ето ни тук, движим се с хамъра тежко и сякаш цяла вечност.

Огледах вътрешността на колата и видях кутия от компактдиск на задната седалка. Чудех се какво слуша Баронс, когато е сам. Пуснах уредбата. Роб Зомби изрева:

„Адът не ги обича. Те са отхвърлени от дявола, отхвърлени от дявола..."

Той спря музиката.

Вдигнах вежда.

- Не може да си по-банален, Баронс.

- „Банален“ е просто друга дума за преситен от медиите до точката, в която обикновените маси са лишени от чувствителност към пресищане, най-често в тяхна собствена вреда, защото са станали неспособни да разпознаят опасността, която се взира в тях през очите на диво животно или през дулото на заредена пушка - такава си ти, госпожице Лейн - обикновена.

- Не съм обикновена и ти го знаеш - никога нямаше да призная, че той има право. Огледалните неврони ни причиняват странни неща, карат ни умствено да изживяваме неща, които наблюдаваме, пламвайки, независимо дали ние сами извършваме действието, или просто наблюдаваме някой друг да го върши, карайки ни да претръпваме малко по малко. Но кой се нуждаеше от медии, за да загуби чувствителността си? Каква щях да бъда след още няколко месеца от своя собствен живот? Претръпнала за всичко.

- Виж себе си! Дебнещ и лош.

- Дебнещ. Мислиш ли, че това е думата, госпожице Лейн?

- Кое беше детето? - попитах.

За момент той не каза нищо. После:

- Задаваш абсурдни въпроси. Какво изпитвах?

- Мъка.

- Какво значение има нещо толкова тривиално като името на детето или връзката му с моето съществуване?

- Може би ще ми помогне да те разбера.

- Той умря. Аз изпитвах мъка. Край на историята.

- Но изобщо не е толкова просто, нали, Баронс? - присвих очи. -Това не е краят на историята.

- Опитай, госпожице Лейн! Само опитай!

Наклоних глава преценяващо. Дори не се бях пресегнала наистина, за да опипам краищата на ума му, но той все пак го беше усетил.

- Аз те допуснах снощи, а ти се заби в главата ми.

- Ти ме покани. Започна да се отриваш в ума ми.

- Поканих те на клане. Не там, където отиде после. Това си има цена. Не мисли, че си избягала. Аз просто отложих изпълнението на присъдата.

Потреперих на клетъчно ниво, отказах да определя емоцията зад този трепет.

- Опитай, Баронс! - присмях се. - Само опитай!

Той не каза нищо. Погледнах към него. Имаше странно напрежение в горната му устна. Отне ми секунда да осъзная, че Бароне се опитва да не се засмее.

- Ти ми се смееш! - казах негодуващо.

- Погледни се! Как само си се възгордяла от себе си. Проправила си си път в ума ми снощи и сега мислиш, че си Върхът? - той ме изгледа сурово. Погледът му казваше: „Влез в кожата ми толкова дълбоко, колкото съм аз, тогава можеш да се възгордяваш от нещо. Дотогава ти си хилава, госпожице Лейн." - И за протокола, можех да те спра.

Можеше ли? Той не беше фукльо. Джерико Баронс ме беше допуснал да видя мъката му? Защо? Какво, по дяволите, значеше това?

Видяхме плаващата МПД едновременно.

Той кривна волана. Едва я избегнахме.

- Тези неща са опасни! Откъде идват? Нови ли са, или са стационарните, които някой пуска на свобода?

Той задържа погледа си върху пътя.

- Изглежда някой ги освобождава. Вероятно Ънсийли - само за да добавят към общия хаос.

Продължихме в мълчание, заети със собствените си мисли. Подозирах, че все още размишлява върху плаващите МПД, но аз вече се тревожех, а същевременно се и вълнувах ,за старата жена, която отивахме да посетим.

След снощните изтощителни събития се бях свлякла в леглото чак в осем сутринта, а после спах, докато Баронс не започна да тропа на вратата ми в пет следобед.

Долу ме чакала шийте зряща, каза ми.

Навлякох едни дънки и пуловер и забързах надолу, като очаквах да намеря Дани.

Беше Кат, с изобилна информация. Бяха намерили жена, която можело да говори с нас, жена, която можела да ни каже за „нечестивите дела в манастира", които се случили преди двайсет и няколко години. Попаднали на нея случайно, докато тършували из провинцията за оцелели. Отказала да напусне къщурката си. Нямало да припари до онова „осквернено парче земя" и настоявала да не продумват и дума за нея пред Великата повелителка, инак щяла да запечата устата си завинаги. Размахвала бастун, изкован от най-чисто желязо, в чворестия си юмрук и казала, че знае едно-две неща за Древните и била „харно тъдява, затуй са мащайте!"

- Какво ви каза тя? - настоях.

- Нищичко. Каза, че трябва да u донесем нещо, за да докажем, че не сме в заговор с онези дийнъ шийтещ], които вилнеят.

- Като?

Кат сви рамене.

- Имах чувството, че говори за нещо като Сийли. Мислехме за Дани и меча, но... - тя замлъкна и разбрах безпокойството u. От двете ни, аз вдъхвах малко повече доверие отколкото импулсивната тийнейджърка. - Изглеждаше уплашена, че работим с Ънсийли. Явно знаеше доста за Фае.

Бях готова да отида на мига.

Трудната част беше да убедя Баронс.

Той бе решен да остане близо до добре защитената книжарница, вкоренен в своята територия, докато не се справехме с Лорд Господар.

- Но аз трябва да знам пророчеството! - настоях. - И всичко, което тя може да каже за времето, когато е избягала Книгата. Кой знае какво би могла да ни каже тази стара жена?

- Знаем всичко, което трябва да се знае - каза той равно. - Имаме три от четирите камъка и четири от петте друида.

Зяпнах.

- Петте, които ни трябват, са друиди? Петте са хора? По дяволите! Всички ли знаят за това пророчество, освен мен?

- Така изглежда - каза той сухо. - Келтърови, арогантните копелета, вярват, че те са петимата друиди: Дагиъс, Дръстан, Киън, Кристофър и Крисчън. Но Крисчън изчезна, а В'лане притежава четвъртия камък. Честно казано, госпожице Лейн, мисля, че ти си жокерът, който може да направи всичко останало ненужно. Поставям залозите си на теб.

За жалост, не бях сигурна точно какъв жокер бях. Боях се, че в пророчеството има нещо за мен и то не е добро. Но нямаше да му го кажа. Вместо това изтъкнах, че би било грешка да подминем възможността да научим, каквото можем за Книгата. И ако тази жена знаеше как е избягала, кой знае какво още би могла да ни каже?

Доведи жената тук, беше казал.

Никакъв шанс да я преместим, ни беше информирала Кат. Възрастта u се равняваше единствено на ината u, на нейната заядливост и явната u склонност да задрямва без предупреждение.

И ето ни тук, на път към далечните краища на Каунти Клеърцв].

Където ни чакаше деветдесет и седем годишната Нана О'Райли.

Бях виждала къщурки на дребни земеделци и преди, но тази, така както беше осветена от фаровете на хамъра, обираше овациите. Неравна купчина от камък, тръстика и мъх, натрупана в двор от етажирани градини, които през лятото щяха да потънат в изобилие от цветове, гарнирана с чудати статуи и каменни фонтани. Зад нея Атлантическият океан блестеше, сребърен на лунната светлина, и осоляваше бриза.

Тук нямаше Сенки. Периметърът на двора беше силно защитен.

Когато минахме през демаркационната линия, аз трепнах. От страна на Баронс нямаше никаква реакция. Наблюдавах го внимателно от мига, в който във фаровете ни попадна слабият сребрист блясък, любопитна да видя дали защитите го тревожат.

Той беше образец на съвършено спокойствие.

- Почувства ли ги изобщо? - попитах вбесена.

- Знам, че са там - типичен неотговор от Баронс.

- Татуировките ти предпазват ли те?

- От много неща. От други не - още един неотговор.

Излезнахме и тръгнахме по почти занемарената пътека до вратата

на къщурката. Беше зелена, изрисувана с много символи. Безформената детелина не можеше да се сбърка. Нана О'Райли знаеше за нашия орден? Как?

Кат отвори вратата, когато почуках. Беше избързала напред, надявайки се да изглади впечатлението ни от пътуването с чай, прясна вода и сандъци с провизии от града за старицата.

Надзърнах в къщата. Вътре горяха свещи и припукваше буен огън.

- Аз ще отварям моите двери, да. Ни съм умрела още! - Нана О'Райли избута Кат настрана. Носеше сивата си коса на дълга плитка през едното рамо. Имаше бръчките на стар морски капитан, живял почти век на брега. Нямаше зъби. Хвърли на Баронс сълзящ поглед и каза: - Таквиз кат теб нема да са намиргат тука!

После ме издърпа вътре и тръшна вратата в лицето на Баронс.

- Какви таквиз? - казах в мига, в който вратата се затвори.

Нана ме изгледа с поглед, който казваше, че предполага, че може да съм твърде глупава, за да живея.

Кат настани старата жена на стол до огъня и уви около раменете u избелял юрган, съшит от различни материи и с много шарки. Изглеждаше, сякаш е направен преди десетилетия от парчета от дрехите на порасналите u деца.

- Аз също ще попитам - каза Кат любопитно. - Какви са тези таквиз?

- Гламави ли сте, моми? Не нашийот вид.

- Ние разбираме това, но какво е той? - казах.

Нана сви рамене.

- Защо ви интересува? Има бело и има не бело. Кво още да знайте вий е нужно?

- Но аз съм бяла - казах бързо. Кат ме изгледа странно. - Имам предвид, можеш да видиш, че Кат и аз сме като теб, нали? Не сме като него - ако можеше да различи истинската природа на хората, исках да знам своята.

Сълзящите u кафяви очи се спряха на мен като пиявици.

- Вапцваш си косата, да. Къв е истинскийо цвет?

- Руса.

Тя затвори очи и беше толкова неподвижна, че за момент се уплаших, че е заспала.

После очите u рязко се отвориха и устата u зяпна от изненада.

- За любовта на Мери! - въздъхна тя. - Нивгъш не забуварям лице. Ти си черката на Айла! Не сом и помислувала, дека че те видим, преди да умрам.

- Черка?

Кат изглеждаше шокирана.

- Дъщеря - каза тя.

Името на майка ми беше Айла О'Конър.

Имах очевидна прилика с нея, ми каза Нана, във формата на лицето, гъстата коса, очите, но най-много - осанката. В начина, по който гърбът преминава в раменете, в начина, по който се движа, дори в ъгъла, под който килвам глава понякога, когато говоря.

Приличах на майка си.

Името на майка ми беше Айла О'Конър.

Можех да повтарям тези две неща отново и отново с часове.

- Сигурна ли си? - в гърлото имах буца и едва преглъщах.

Тя кимна.

- Безбройни са дните га она и моята Кейли играеха в градините ми. Ако беха руси къдрите ти, моме, щех да та сбъркам за призрака u.

- Разкажи ми всичко!

Очите на Нана се присвиха.

- Она носеше нещо, нивгаш ни го оставяше - погледът u се замъгли. - Ама после се изгуби. Знаиш ли що беше?

- От Сийли?

Нана кимна и очите ми се разшириха. Бавно бръкнах под палтото си и извадих копието.

- Майка ми е носила това?

Очите на Нана изчезнаха в гнезда от бръчки, когато се усмихна.

- Страх ма беши, чи нема да го вида веке. Чух дума, че паднало в нечестиви ръце. Блести с величието на Небесата, нали? Ай, майка ти носеше Копието на Съдбата, моята Кейли носеше меча.

- Всичко! - казах, отпускайки се до коленете на Нана край огъня. -Искам да знам всичко!

Айла О'Конър била най-младата шийте зряща, достигнала някога в историята на манастира позицията Повелителка на Убежището (делегат във Висшия съвет). Толкова надарена шийте зряща не била раждана по-дълго, до колкото някой можел да си спомни. Великата повелителка се бояла, че древните кръвни линии са били твърде разводнени от безразсъдни и ненадзиравани съюзи, за да създадат отново такова поколение. Само виж как тези галоглаи МакРори и МакСуини се чифтосват с норвежци и пикти!

- Галоугласцц - поясни Кат. - Един вид наемни войници.

Никой не знаел кой бил бащата на Айла. Баба ми - Патрона О'Конър (лицето на Нана се нагъна в усмивка на беззъбо удоволствие, когато каза името u - били са съвременнички и приятелки, по-скъпи от сестри) - никога не се е омъжвала и отказала да разкрие името му. Родила Айла на късни години и отнесла знанието за това кой е бащата на детето в гроба, който, между другото, бил на няколко километра южно, в случай че съм имала интерес да изкажа почитанията си.

Патрона! Това беше името, което Роуина спомена в деня, когато претърсвах музея за ОС и когато ме беше открила на улицата. Настоя, че съм приличала на нея, но не беше в състояние да разбере как е възможно това. Каза, че щяла да узнае. Разбирах защо - Роуина беше познавала баба ми!