Човек с чувство за достойнство — такова впечатление внушаваше младият граф. Никак не съвпадаше с описанието, направено за него от предшественика му, който го бе описал като самодоволен глупак, недостоен за каквото и да е уважение. Думи, подхранвани от озлобление, ако не и от умствено разстройство, причинено от смъртта на майката на Херцогинята.

Отново и отново в ума му се разиграваше сцената на съобщаването на графа на новината, че ще трябва да се ожени за Херцогинята, за да запази положението си.

В никакъв случай не можеше да се каже, че тя дразни окото.

Но беше незаконородена. За някои хора това обстоятелство се равняваше на позорен печат.

Времето щеше да даде решението.



Същата вечер графът се появи точно в шест часа, облечен в черно от горе до долу. Лененото шалче беше единственото бяло петно по него. Облеклото му открояваше забележително красотата му. Проявяваше се и като добър ученик що се отнася до самообладанието. Нито с изражение, нито с дума към останалите той не даде да се разбере какво преживява от обстоятелството, че целият му досегашен живот беше придобил измеренията на срутила се въздушна кула. Граф Чейз — такъв, какъвто трябва да бъде — малко любезен, повече сдържан; благородник с една дума.

Господин Критакър също беше налице. Пет минути бяха достатъчни на господин Уикс да осъзнае, че човечецът е влюбен до уши в Херцогинята, въпреки че се опитваше да го скрие. Очите му го издаваха. Господин Уикс се чудеше дали и на графа е направило впечатление, че секретарят му изпитва сърдечни терзания.

Вечерята протече без произшествия. В ролята на домакиня се прояви лейди Гуенет Уиндъм, по-възрастна сестра на покойния граф Чейз, и поведението й не беше дразнещо дори за претенциозен лондонски адвокат. Само по един въпрос тя си позволи по-остър език.

— Маркъс, наистина трябва да вземеш някакви мерки за проклетото животно.

— Не ви разбрах, госпожо? — отзова се учудено племенникът й.

— Есми, твоята котка, Маркъс. Госпожа Гуузбъри се оплака, че е отмъкнала голямо парче от агнешкото печено. Затова в ястието има повече фасул от необходимото.

— Есми винаги се е отличавала с ловкост — каза Маркъс. — Предполагам, че е успяла да избяга с плячката си?

— О, да, оставяйки след себе си бясно крещящата госпожа Гуузбъри и докарания до ръба на нервен припадък Сампсън. Както ти е известно, Сампсън никак не понася крясъци.

— Вярно. Може би е време Баджър да заеме полагащото му се място в кухнята. Забележителен готвач е този Баджър.

— Освен отличен готвач Баджър е и добър дипломат — каза Херцогинята, загледана в преварения фасул, който беше загребала с вилицата си. — Би ли желал да ти сготви нещо, Маркъс?

Той не отдели поглед от чашата си с червено вино, когато й отговори.

— Ще кажа на Сампсън, че госпожа Гуузбъри се нуждае от почивка от котката с нейните машинации, Баджър може да ни приготви говежди бут за утре вечер. Тя би могла да посети сестра си в Скарбъро или, ако няма сестра, живееща там, самата тя да се възползва от благоприятното въздействие на свежия морски въздух.

С това за граф Уиндъм проблемът беше приключен. Той продължаваше да бъде истинският господар на имението, въпреки някои лоши известния, които беше научил в последно време. Господин Уикс нямаше търпение да разговаря с него. Никак не обичаше да оставя колата си насред път, образно казано.

По-късно, присъединявайки се към останалата част от семейството, графът запази учтивия си тон. Господин Уикс не беше в състояние да прецени дали се държи по-сдържано или високомерно от обикновено, за щото се срещаха за пръв път. Най-сетне, в девет часа, му заяви.

— Милорд, бих ви помолил за възможността да поговорим в библиотеката ви. От жизнено важно значение за бъдещето ви е да добиете пълна представа за положението.

Маркъс отговори много тихо, така че само господин Уикс да може да го чуе.

— Искате да кажете, сър, че нямам право да изпращам госпожа Гуузбъри в Скарбъро? Трябва ли да искам разрешение от вае, сър?

— Не. Умолявам ви, милорд, да дойдете с мен.

Маркъс сви рамене и пожела лека нощ на присъстващите. Не забеляза, че Херцогинята също го е последвала вън от гостната, докато не се озова в лице с нея и господин Уикс в библиотеката. Гласът му беше одрезгавял от гняв, когато се обърна към нея.

— Какво, по дяволите, търсите тук, Херцогиньо? Измитайте се! Идете да наглеждате проклетото си богатство. Пишете на мъжа, който ви издържаше досега, да отиде да прави компания на госпожа Гуузбъри в Скарбъро. А, разбирам, не мога вече да си позволя да ви повишавам глас, нали? Ако ви обидя някак си, ще ми се наложи да прекарам остатъка от живота си в миша дупка.

— Всичко, което искам от теб, е само малко въздържаност. Има разрешение. Моля те, изслушай господин Уикс, Маркъс.

— Върви по дяволите, защо не…

Замълча, овладя се и седна зад бюрото си. Готов за атака.

— Е, господин Уикс, още какви чудесни новини имате за мен? Коя част от къщата ми е определена за живеене или може би се налага да пренеса вещите си в някой килер?

VII

— Не, милорд — каза господин Уикс, гледайки младия граф открито. — Моля ви да откриете ума и сърцето си за думите ми. Опитайте се за кратко да превъзмогнете гнева си и чувството, че сте предаден. Разберете, съществува разрешение, което е възможно да не ви се стори погрешно или безчестно.

— Изход от тази дяволска каша? Искате да кажете, че чичо ми първо ме унищожава, а после ми дава в ръката оръжие, за да се самоубия в нещастието си?

— Не, милорд. Разрешението се състои в женитба.

— А, прословутата богата наследница, така ли? Доста интересен ключ за излизане от клетката, в която съм напъхан. Наистина ли чичо ми не е забранил да се оженя за някоя наследница? Допуснал е слабост при съставяне плана за отмъщението си. Значи просто трябва да отскоча до Лондон, да огледам най-богатите щерки, изложени за продан, и да направя избор. Сдобивам се с жена, с парите й, а ще разполагам и с издръжката си на джентълмен. Очарователно разрешение, господин Уикс, толкова очарователно, че ще ме накара да повърна всеки момент.

— Маркъс, моля те, слушай.

— Херцогиньо, много е близък мигът, в който ще направя на сол удивително отблъскващата китайска ваза върху ей онзи там префърцунен пиедестал. Доколкото знам, чичо ми доста е държал на нея. Съвсем скоро ще прелее чашата на търпението ми. Предлагам ви незабавно да се махнете оттук. Не бих желал да загрозя вашето…

— Млъкни, Маркъс! Не мога да се махна, защото разрешението засяга колкото теб, толкова и мен.

Тези думи най-сетне предизвикаха интерес у него.

— Някой ще ми обясни ли какво означава това?

— Тя иска да каже, милорд, че чичо ви е оставил вратичка за спасение. От вас наистина се очаква да се ожените за наследница и той ви я е избрал. Няма да преживеете никакви неприятности, милорд, ако просто се ожените за Херцогинята.

Маркъс го загледа втренчено. Господин Уикс навлажни устните си в желанието си да аргументира току-що казаното, но погледът на младия граф го накара да замълчи. Очите на Маркъс бяха кръвясали, а от устата му не излизаше думичка. Херцогинята, нещо обичайно за нея, не издаваше и звук. Само че непоклатимото й спокойствие при това развитие на събитията никак не въздействаше положително на графа. Напротив, изкарваше го от кожата му.

След още минути на непоносимо мълчание първите думи на Маркъс натежаха от язвителна подигравка.

— Да се оженя за нея? Да се оженя за Джозефина? — измери я от горе до долу, задържайки погледа си на всяка извивка на тялото й. — Да се оженя за човек с толкова грозно име? Представям си колко отвратително ще звучат признанията ми в любов, когато произнасям Джозефина. Признавам, че това или ще ме накара да треперя от погнуса, или да се кикотя като ненормален. Сигурен съм, че се шегувате, господин Уикс. Подозирам, че става дума за някой от поредните капани, заложен от чичо ми. Е?

— Не е шега, милорд. Това е всичко, което имах да ви казвам. Не можете ли да продължите да се обръщате към братовчедка си с Херцогиньо? Уверен съм, че не намирате измисленото й от вас име за грозно. Чуйте ме, милорд, трябва внимателно да обмислите тази възможност, залогът е твърде голям, трябва…

— Проблемът не е в отвратителното й име, господин Уикс, а в човека. Погледнете я. Какво виждате? Камък, ледена буца. Не кръв, а ледена вода тече във вените й. Тя дори духом не е тук. Вероятно си мисли за проклетите си цветя, ако изобщо мисълта й се занимава с нещо. Смъртните човешки същества не събуждат интереса й. Някой би могъл да напише това на хартия и да го окачи на врата й, без да я накара да се помръдне. Птици могат да си почиват върху главата й и тя няма да го забележи. За Бога, та тя се притеснява много повече за розите в градината си, отколкото някога ще изпита тревога за някое човешко същество. Напълно съм уверен, че говоря истината — след кратко замисляне добави. — Всъщност, не мисля, че се тревожи и за розите си даже. Просто я привлича студената им красота. А те могат и да я убодат, нали? Бодлите също предизвикват интерес. Но би ли могло да съществува нещо по-отблъскващо за мъжа, господин Уикс? Никак не сме най-съвършеното творение на природата. Външността ни, дарованията ни…

— Милорд! Моля ви, успокойте се. Зная, че изпитвате шок, но трябва да признаете, че разрешението е…

Тя седеше, притиснала се силно към канапето. Без да мърда, само дишането й издаваше, че е жива. Горчивите упреци на Маркъс я заливаха и притискаха с тежестта си. Горкият господин Уикс напразно се опитваше да успокои Маркъс. И радостта, и гневът го обхващаха бързо. Човек на страстите. Но дори и от него не беше очаквала да чуе такива думи. А би трябвало. Какво друго можеше да се очаква от човек с неговия силен характер и гордост? На прекалено силно изпитание го бяха подложили и сега гневът напълно го владееше в стихията си.

Маркъс продължи, сякаш забравил за присъствието на трети човек, както и без да се замисля за пораженията, които обвиненията му нанасяха.

— Можете ли да си я представите в леглото си, господин Уикс? Разбира се, като се върнете двадесет или тридесет години назад във времето, когато красивите жени са ви вълнували. А тя е много красива, нали? Великолепно създание — не само в лице, но и в тяло. Истинско мъчение за мъжа, у когото тези форми ще събуждат безплътни видения във фантазията. Но можете ли да си представите какви щяха да са преживяванията ви като неин съпруг? Тя ще ви наблюдава спокойно и толкова равнодушно, че ще започнете да се съмнявате дали не е привидение. А тя ще ви гледа, сякаш сте някакво низше създание, което дори няма какво да търси в една и съща стая с нея. Тя все пак ще се опита да не изглежда прекалено отвратена от вас. Може би дори ще ви жилне с някое от подобията си на усмивки, колкото да ви покаже, че напълно си дава сметка за предстоящата й саможертва. После спокойно ще се отправи към леглото и ще се простре по гръб върху него, без да мърда, вероятно толкова студена отвън, колкото и вътрешно. Не е ли непоносима картина, господин Уикс?

Господин Уикс правеше опити да се противопостави, трябваше да му се признае. Той още веднъж прочисти гърло, но на лицето му бе изписано отчаяние, а гласът му излезе треперещ от гърлото.

— Чуйте ме, милорд, разбирам, че ви е трудно, че…

— Бих понесъл много по-леко, ако жена избяга от мен с писъци, отколкото да лежи неподвижно и да понася като мъченица гнусните ми мъжки желания.

Господин Уикс продължи по-високо, сякаш Маркъс не беше прекъснал думите му.

— Изпитвате разочарование, което прави речта ви непремерена, донякъде жлъчна може би и…

— Жлъчна ли, господин Уикс? Уверявам ви, сър, че жлъчно дори не се доближава до онова, което изпитвам. Обиден, разочарован? Прекалено слабо е, за да бъде точно.

— Милорд, чичо ви желаеше братовчедка ви да е вашата графиня. Той искаше внуците му да имат и нейната кръв освен вашата. Сигурен съм, че разбирате подбудите му.

— Още едно преувеличение, господин Уикс, ако не и долна лъжа. Вън от всякакво съмнение, чичо ми се е надявал, че преблагородната й кръв, преляла се от собствената му скъпоценна кръв, ще обезсили влиянието на моята у наследника, създаден от нас, или поне ще намали чудовищния ефект от факта, че аз съм му баща. Аха, виждам по изражението ви, че го цитирам точно.

— Маркъс!

Сякаш бавачка се опитваше да върне под крилото си немирния си питомник.

— Маркъс — повтори тя, когато граф Чейз замлъкна, — моля те, опитай се да разбереш.

— А — прекъсна я той с небрежно махване на ръка, — предполагам, че имаш желание да се омъжиш за мен, Херцогиньо? Желаеш да се принесеш в жертва върху олтара на бащиното си отмъщение? Не мога да повярвам, въпреки че се каниш да кимнеш в съгласие. Но почакай, може би отново не те дооценявам. Да не би и на теб скъпият ми чичо да е поставил някакви условия? Може би наследяването ти е свързано с условието? Ще загубиш ли парите си, ако не се омъжиш за мен?