Катрин Каултър - Цената на рая

Париж

май 1814

Магаре. Беше се държал като пълно магаре, ето как, и въпреки желанието си и изтичането на седмици оттогава, не беше съумял да забрави случилото се. Споменът беше заседнал в едно ъгълче на съзнанието му, готов да изскочи оттам във всеки момент и да го измъчва. Проклятие! Беше се държал абсолютно несправедливо към нея. Ако той беше на нейно място, не би издържал обидите, които й наговори. За такива думи се убива, а не се запазва самообладание. Тя беше съумяла напълно да се владее, докато той пък напълно беше изпуснал юздите на самоконтрола си.

Непоносимо беше да се държиш като магаре, да го осъзнаваш и да изпитваш вина поради същата причина. А не беше сторил нищо, за да изглади впечатлението от поведението си. Не беше й изпратил дори писмо, в което да се извини. Тя не можеше да носи отговорност за постъпките на баща си. Бог му е свидетел колко му се искаше Херцогинята да е при него сега, за да… Но всъщност какво би сторил в такъв случай? Не можеше да каже със сигурност. Надяваше се, че би намерил сили да й се извини за злобата си, изляна върху нея.

Разтърси глава и вдигна поглед в момента, когато в грамадното помещение се появи Норт Найтингейл, лорд Чилтън по титла, майор по чин и негов приятел. Изчака, докато приятелят му се доближи и се обърна към него с думите.

— Лорд Брукс и двама от блюдолизците му адютанти идват. Сякаш са те гонили по петите.

— Където е и мястото им — каза Норт и се усмихна мрачно. Очите му обходиха стаята с девет метра високия й таван и мебелите й в яркозлатисто и бяло. Маркъс, за разлика от Норт, беше привикнал към заобикалящия ги разкош, към потискащия му блясък, смазващото великолепие. Намираха се в парижката къща на дук Дьо Нюи, предоставена на Уелингтън и неговия щаб. Цар Александър беше настанен в още по-разкошната къща на Талейран на същата улица. Нищо чудно, че бившият Наполеонов министър си беше уредил тъкмо този гост — по-лесно щеше да му бъде да го манипулира, както беше отбелязал веднъж пред Маркъс и Норт Уелингтън.

— Е, но има и някаква полза от тях, Маркъс. От адютантите, искам да кажа. Чух ги да пеят новата песничка за Талейран — как безскрупулната стара лисица си играе не само с царя, но и с Френския сенат, в желанието си да върнат дебелия Луи. Доста добре се справяха, доколкото си спомням.

— Тоя Луи има акъл не повече от една овца, но поне е владетел по право.

— И не повече представителност от надут пуяк. По-важното е обаче, че Тайлеран успя и Луи е на трона. Господи, не бих искал да имам нищо общо с този човек. Казват, че от любовниците му можело да се състави самостоятелен легион.

Маркъс имаше отегчен вид. Когато проговори, погледът му не се отделяше от лорд Брукс и двамата му шпиони.

— Понякога ми се е искало Тайлеран да беше англичанин. Касълриа е чудесен дипломат, хората му се доверяват и все пак у него твърде много надделява честта за сметка на хитростта. Виждал съм колко трудно му е да излъже някого в лицето.

— Истински провал — каза Норт и незабележимо смушка Маркъс в ребрата, защото лорд Брукс се приближаваше с намерение да ги заговори.

— Господа — обърна се към тях възможно най-приветливо лорд Брукс, както това му се случваше всеки ден. Бялата му коса беше къса и остра, носът — огромен, а се считаше, че дребният му ръст надвишава мозъчния му капацитет. — Значи сега имаме Луи XVIII за френски крал. Мисля, че Наполеон е постъпил отлично, като е запазил императорската си титла, а вие?

Маркъс считаше въпросната постъпка за проява на висша глупост, но не отговори, а започна да се рови из някакви нареждания.

— Император на какво? Не ви ли се струва това труден въпрос? — каза Норт. — А, да, сега властта му е неоспорима над Елба — император на камъни, плажове и няколко недорасли дръвчета.

— Не забравяй, всичките му френски и полски телохранители — допълни Маркъс. — А има и флот-бригът14 „Инконетант“.

— Струва ми се, че подхождате твърде незадълбочено към събитие, което определено изисква по-сериозно отношение — лорд Брукс изрече репликата си с вид, сякаш изгаряше от желание да зашлеви и двамата с ръкавицата си, после се върна към адютантите си.

— Какво искаше да каже? — попита Норт.

— Един Бог знае.

— Трябва да бъдем по-внимателни занапред, Маркъс. Няма никаква полза да обиждаме човека. Горделив е като дявола и мрази глупостта му да бъде излагана на показ. Комбинацията е ужасно лесно възпламенима.

Разсмяха се, но не много шумно, за да не привлекат вниманието на лорд Брукс.

— Отегчен съм — каза Маркъс. — Ужасно съм отегчен. Не знам точно с какво искам да се занимавам, но не и с настоящата си работа.

— Знам. Пълно е само с дипломати, които взаимно се душат, правят си обещания и ги нарушават на следващия ден. Понякога мразя и тях, и безкрайните им игрички. Маркъс, усмихни се на лорд Брукс, стария негодяй.

— Само интриги — каза Маркъс. — Имам чувството, че дойде при нас, само за да разбере дали знаем нещо, което още не е научил. Вече не зная броя на случаите, в които шпиони на Талейран, Метерних или цар Александър са се опитвали да изкопчат нещо от мен за мнението на Уелингтън по един или друг въпрос. Проклети да са всички дипломати!

— Амин! — допълни Найтингейл. — Ръката ти изглежда малко скована днес, Маркъс. Трудно я движиш.

— Знам. Спиърс не ме оставя на мира. Всяка сутрин ме надзирава, докато петдесет пъти бавно-бавно вдигна и отпусна тежката си сабя с ранената ръка. После я масажира. Тази сутрин май се е престарал, защото ужасно ме боли.

— Въпреки това упражненията изглежда ти помагат. Само няколко седмици са минали, откакто те улучи оня куршум при Тулуза. Довери се на Спиърс, разбира си от работата.

— За Бога, Норт, аз се отървах само с рана в ръката. Поне съм жив. Четири хиляди и петстотин нямаха моя късмет; това не са някакви си леки загуби, както военното министерство се опитва да убеждава. Толкова много безсмислено дадени жертви! — несъзнателно потърка ръката си отново.

Норт наблюдаваше как Маркъс затвори и заключи чекмеджето в бюрото с изящно изработеното златно ключе, с което никога не се разделяше. През последните две седмици бяха направени два опита за кражба. Но дори крадец да съумееше да отвори чекмеджето, щеше да попадне само на остарели документи — секретното отделение беше добре скрито.

Двамата мъже излязоха от къщата и прекараха следващия половин час в разходка по брега на Сена, вдишвайки чистия вечерен въздух, преди да преминат от западния край на Сите по Пон Ньоф — най-стария парижки мост. Продължиха по булевард Сен Мишел и пресякоха към булевард Сен Жермен, където бяха разквартирувани — във внушителна сграда от осемнадесети век, хотел „Матиньон“. Маркъс помаха на познат офицер, пресичащ улицата в посока, диагонална на тяхната.

— Цял батальон сме в предградието Сен Жермен.

— Не забравяй и колко са руските войници. Миналата нощ като последен глупак оставих прозореца си отворен. Имах възможността да ги послушам как пеят на неразбираемия си език, пияни като говеда. Не ми е ясно как успяват след това да се събудят и да си вършат задълженията.

— Виждал съм ги да се прибират, залитайки, на зазоряване и в седем отново са на крака. А броят на проститутките ужасно се е увеличил.

— И те си изкарват хляба, и то не за твоя сметка, Маркъс. Как е прекрасната Лизет?

— Прекрасна, както обикновено. Наел съм й очарователен апартамент на Рю дьо Варен. Признателността й ме трогва.

Норт се засмя.

— Вярвам, че те трогва.

Прекрасно създание е тя — помисли си Маркъс. Гласно каза.

— Знаеш ли какво наистина ми харесва у Лизет освен това, което се вижда с просто око? Винаги говори или по-скоро плямпа, непрекъснато се движи, вечно се смее и шегува. Не мълчи задръстено като…

— Като какво? Като кого?

— Като проклетата Херцогиня, ако искаш да чуеш самата истина.

Норт Найтингейл се загледа в бързо движещите се води на Сена.

— Глупак си ти, Маркъс.

— Млъкни, Норт! Аз съм късметлия, невероятен късметлия. Знаеш ли, че в джоба си имам банков превод за двеста лири? Тримесечната ми издръжка, задето съм граф Чейз, отпусната с надлежното разрешение на господин Уикс. Дълго е пътувала, докато стигне до мен. Недоумявам как господин Уикс ме е открил.

— Аз също. Беше съумял да изчезнеш от погледа на роднините си в Англия. Няма да се откажеш от тоя финансов източник, нали, Маркъс?

— В никакъв случай. Значителна част от сумата отива за Лизет — мисълта какъв би бил коментарът на господин Уикс, ако адвокатът знаеше, че парите на покойния граф се харчат за любовницата на омразния му племенник, го накара да се усмихне. Какво пък, дъртият мръсник също си бе имал любовница — майката на Херцогинята.

Къде ли беше сега Херцогинята? В проклетата си къща? Или сред лондонското общество, радвайки се на популярността, която петдесетте хиляди лири й създаваха, развличайки се в компанията на джентълмени, без съмнение надпреварващи се за вниманието й? Много пъти беше мислил за нея, опитваше се да си обясни с какво ли е пълна хубавата й главица. Неизменно въпросите му се завъртаха около мъжа, който й беше осигурявал закрила, пари за къщата, за заплатата на Баджър, за… Какво значение, за Бога, имаше всичко това — мотивите й, самата тя? Никакво. Само дето гневът му никак не намаляваше. Докато е жив, не желаеше да зърне нито Чейз Парк, нито нея, нито някой от фамилията Уиндъм.

Чудеше се дали американската издънка на рода беше пристигнала, за да влезе във владенията си — разбира се след шестнадесети юни. Тогава наследството на Уиндъм, особено след неговия отказ от него, щеше да премине върху американците. Тревор! Стомахът му се присвиваше само от припомнянето на идиотското име и мисълта що за човек би могъл да го носи. Спомни си, че се закле глупакът, наречен Тревор, да наследи графската титла. Тревор Уиндъм, граф Чейз. Звучи отвратително, но точно такова беше желанието му.

— Къде, по дяволите, витаеш, Маркъс? Мълчалив си като Херцогинята, за която толкова си ми разправял.

— Много малко съм ти разказвал за Херцогинята. Твърде малко.

— Само това, което ми разказа миналата седмица, когато беше вкиснат, никак не беше малко.

— Най-добре го забрави. Като мен. Аз я забравих. Надявам се, че си има кой да се грижи за нея — нали е дъщеря на майка си? Мислех си за братовчед ми Тревор, от което направо ми прилошава. Не искам да ти описвам картината, която си представям, ще ти се догади и на теб. Сигурно мускулите му не са по-развити от тези на Лизет.

Норт се разсмя и побутна Маркъс по здравата му ръка.

— Ето, че стигнахме до апартамента на Лизет. Отиди да се позабавляваш, Маркъс, и да се освободиш от напрежението си. Позволи на Лизет да те докара до по-приятно разположение на духа. Нека тя да се погрижи за теб, а аз ще сторя същото за себе си. Ще се нахраня в приятна обстановка и ще видя какво друго ще ми предложи вечерта.

Двамата мъже се разделиха и Маркъс потропа на входната врата на апартамента на Лизет. Заслуша се, за да чуе леките й стъпки, когато тя се затичва да отвори. Лизет никога не вървеше или плъзгаше безшумно. Никога не мълчеше, когато я любеше. Как обичаше да слуша виковете й на удоволствие, когато достигаше върха! Нищо общо с проклетата Херцогиня, която сигурно ще прилича на мумия в такъв момент.

По всичко изглеждаше, че Лизет Дюплеси се радва да го види — свой лорд майор — както го наричаше на фъфлещия си английски. Вероятно произношението на глупака Тревор беше не по-добро от нейното, само че той не притежаваше разкошните й гърди, към които ръцете и устата на Маркъс прилепваха като магнит.

Тя пое наметката и бастуна му и свали от кръста му колана със сабята. После пръстите й пробягаха по червено-бялата му униформа, наслаждавайки се на допира до материята и самия него, без да замълчи и за миг през това време. Разказваше му с какво се е занимавала от последния път, в който се видяха, тоест от предишната вечер. Говореше му на френски, с който той вече нямаше затруднения при използването или разбирането. Същото се отнасяше и за онези думички, които не всеки чужденец научава с останалите, но които Лизет активно беше използвала през седмиците, прекарани заедно. Възбуждащи думи.

Целуна я и установи, че не може да се спре. Дъхът й беше топъл и сладък от аромата на червеното вино, което беше пила. Прекалено много пиеше, помисли си Маркъс, но за момента пренебрегна мисълта. Искаше му се едно единствено нещо — да проникне в нея. Дишането й се у чести, а ръцете й го подлудиха.

Искаше му се да не бърза, да го направят бавно, но Лизет познаваше мъжете твърде добре въпреки крехката си възраст — деветнадесет години. Знаеше, че я желае, знаеше, че желанието му го е подлудило — нормално за мъж като него. С няколко движения го освободи от дрехите му и го завлече в спалнята си, където всичко свърши бързо.