Малко по-късно, когато сърцето му почти се върна към нормалния си ритъм, Маркъс отрони.

— Съжалявам, Лизет. Аз съм прасе.

Ръцете й гладеха гърба му и се спуснаха по бедрата, за да го накарат да се отпусне между бедрата й. Тя се изкикоти и го ухапа по брадичката.

— Вярно е, милорд, но ще проявя разбиране. Ще обещаете ли да се справите по-добре следващия път?

Той й се усмихна, усещайки цялата смазваща скука на ежедневието да се смъква от раменете му.

— Да — каза Маркъс, претърколи се и се изправи до леглото, — ще се представя по-добре.



Париж, хотел „Бюво“, улица „Роял“

Баджър не смееше да я погледне в очите. Нейният поглед изразяваше нарастващо нетърпение.

— Е, Баджър, откри ли го? Разбра ли къде живее?

— Да — отговори Баджър едносрично.

Очевидно нещо го притесняваше, а той не искаше да го сподели. Тя отиде до канапето, седна и зачака, без да каже дума повече. Дори си заприпява наум.

Да се надува повече е нужно Касълриа,

твърде мек е и не ще го бъде инак,

от Талейран уроци налага се да взима —

по-добър учител по лукавство не би могъл да има.

Ставаше за начало… Всъщност човекът си беше хитър поне колкото двама министри. Тя започна да си тананика, усети, че мелодията силно наподобяваше друга и се смръщи, обмисляйки как да я промени. Внезапно Баджър се обади.

— Намерил си е любовница, да пукне дано!

— Талейран? — попита тя недоумяващо. — Касълриа?

— Не, не. Негова светлост. Проследих двамата с лорд Чилтън — човек, когото трябва да избягваме на всяка цена, и след като се разделиха, негова светлост отиде у младото момиче, за което ви говоря. Разбрах, че му е любовница по начина, по който го посрещна — прегърнато, целуна го и го дръпна вътре в тясното здание на улица „Дю Варен“. Сигурно живее там с нея или поне я посещава редовно.

— Е, той не разполага чак с толкова пари — каза Херцогинята, опитвайки се да разсъждава безпристрастно. — Мисля, че ще му се наложи да прави икономии. Издържането на две домакинства безспорно ще натежат на бюджета му. Но бих се обзаложила с теб, Баджър, че си има и собствен апартамент. Маркъс не би живял при любовницата си. Не знам кое ме кара да съм толкова сигурна, но е така.

— Иска ми се да не проявявахте чак толкова разбиране.

— Той е напълно свободен да прави каквото си иска и с когото му се прииска. Поне засега. Спиърс също ли живее в апартамента?

— Не зная.

— Ето, виждаш ли, има си своя бърлога.

— Повтарям, не знам. Висях там цели два часа, преди да се появят и да се отправят, хванати подръка, към един от онези жабешки ресторанти, чиято гордост е да поднасят отвратителната животинка, залята с още по-отвратителни сосове. Тръпки да те побият. Не, не съм виждал господин Спиърс.

— Трябва да го открием, преди да пристъпим към изпълнението на Плана. Трябва да получим одобрението му. Доволна съм, че поне успяхме да научим от господин Уикс, че Маркъс е в щаба на Уелингтън в Париж. Въпреки че, разкривайки ни това, влезе в разрез с адвокатската си съвест.

— Утре, рано сутринта, ще се върна на пост пред апартамента и ще проследя къде ще отиде графът.

— Нека бъде много рано, Баджър. Той си има къде да спи.

— Едната му ръка се движи трудно.

— Какво искаш да кажеш? — тя се изправи уплашено и повтори. — Какво искаш да кажеш?

— Поразпитах напълно дискретно. Бил е ранен при Тулуза.

— Боже мой! Мислиш ли, че е страдал, Баджър? Че страда?

Баджър се вгледа внимателно в лицето й. Звучеше странно, но обнадеждаващо.

— Не зная. Не се притеснявайте, Херцогиньо. Утре, без значение как, ще открия господин Спиърс. Да го доведа ли тук?

— О, да — каза тя, но отговорът й беше разсеян. Господи, ами че тя си мислеше за раняването на негова светлост. Притесняваше се за него. Нещата се нареждаха по-добре от очакваното. Само да бяха успели да получат някакво известие от Спиърс, преди да тръгнат от Лондон!



— Чухте ли за стария крал Джордж, милорд? — попита Спиърс с присъщия си учтив тон. — Когато му съобщили, че съюзниците са навлезли във Франция преди два месеца, той попитал пазачите си кой е командвал британските сили. Отговорили му, че командващ е Уелингтън и старият Джордж се развикал: „Това е проклета лъжа. Него го застреляха преди две години!“

Маркъс се усмихна.

— Горкият луд Джордж III. Ако някога успее за малко да си възвърне здравия разум и разбере, че синът му15 е най-презираният принц в историята, сигурно ще изпадне в такава меланхолия, която ще го изпрати в гроба. Не беше лош управник, преди да полудее като бясно куче.

— Мисля, че това му е известно, милорд — каза Спиърс. — Мнозина вярват, че именно глупостта и безкрайната алчност на сина помрачиха разсъдъка на бащата. А сега, милорд, време е да се окъпете и облечете. Струва ми се, че присъствието ви на празненството в хотел „Де Сюли“ е наложително.

Отговорът на Маркъс се изрази в ругатня и все пак му се наложи да се напъха във вечерно облекло и да се качи на файтона, който да го закара до хотел „Де Сюли“ на улица „Сент Антоан“ за дипломатическия бал. Не си спомняше да е споменавал за събитието пред Спиърс и въпреки това човекът беше информиран. Както и за всичко останало. Маркъс поклати глава и се отпусна върху учудващо чистата облегалка на файтона. Но, разбира се, Спиърс се беше погрижил за файтона, както и за всичко останало, така че място за чудене нямаше.



Спиърс изчака търпеливо да види, че негова светлост се отправя по предназначение, след това взе наметката и шапката си и се запъти към улица „Роял“.

За негова неприятна изненада, на почукването му се отзова самата Херцогиня.

— Херцогиньо — обърна се сдържано той към нея, — защо не сте в гостната? Защо вие отваряте вратата? Така не е прието. Господин Баджър не би трябвало да го допуска. Ще говоря с него по този въпрос.

— Умолявам ви да не го правите, Спиърс. Баджър приготвя вечерята ни, а Маги без съмнение се кипри за излизане. Мисля, че довечера има среща с някакъв руски войник — добре изглежда и личи, че не е само прост войник. Тя сподели с мен, че руската история силно я интересувала, а един млад казак е най-подходящият учител в случая. Хайде, позволи ми да взема наметката и шапката ти, недей да се мръщиш. Това, че вече не съм незаконородена, не означава, че не мога сама да се справям.

— Просто така не се прави — отвърна Спиърс и се дръпна назад. — Виждам, че продължавате да сте на различно мнение. А що се отнася до тази Маги — тя спаси живота на Баджър в Портсмут преди отпътуването ви за Франция, нали? Жената, която му попречи да попадне под колелата на пощенската кола?

— Същата. Казва, че не може да си обясни как го е направила. Актриса е и, знаеш ли, казва, че била много добра. Тогава тя беше временно останала незаета с работа; аз й предложих да ми помага като камериерка. Никога не й се било случвало по-рано, по думите й, но имала достатъчно желание и ум да се справи, пък и Париж бил толкова вълнуващ. И така, реши да опита.

— Не съм чувал нищо по-странно. Не ми изглежда да е подходяща за ваша камериерка.

— Мисля, че Маги ще съумее да промени мнението ти, Спиърс. Аз я харесвам. Различна е, чиста и неподправена, въпреки бурното си минало. В нея има доброта и дяволия, възможно най-сладката.

Спиърс сам свали връхните си дрехи. Мнението му беше непоколебимо — това не влизаше в задълженията на лейди Уиндъм. Ако тя си позволяваше небрежност по отношение на благоприличието, Спиърс никога не го правеше. Щеше да му се наложи да разговаря и с Баджър, и с Маги — сладкото дяволче.

— Заповядай в гостната или салона, както французите го наричат. Искам да знам всичко. Първо — защо не ми писа? Наложи се да изтръгна от господин Уикс, че Маркъс е в Париж. После на Баджър му отне почти три дни да го открие.

— Знам — отговори спокойно Спиърс — Ще ви разкажа всичко.

— Ръката му, Спиърс, наред ли е? Защо не ме извести, че е бил ранен? Защо не изпрати някого с писмо?

— Не желаех да ви тревожа — Спиърс въздъхна дълбоко. — Боя се, че негова светлост продължава да изпитва силна болка. Разбирате ли, в горната част на ръката му има заседнали парчета от куршум. Често не може да спи от болка. Естествено отказва да бъде лекуван. Не ми разрешава и да му капвам лауданум в чая. Разбира се, много пъти съм пренебрегвал желанията му, за да сторя каквото е най-добро за него.

Лицето й беше придобило смъртнобледен оттенък и Спиърс побърза да добави убедително.

— Въпреки всичко ръката оздравява. Лекарят не би могъл да окаже съществена помощ. Парченцата са съвсем малки и сами си излизат от раната. Звучи неприятно, но е така, и е хубаво, че се случва. Въпрос на време е възвръщането на нормалното й състояние, Херцогиньо.

— Времето изтича.

— Всъщност — обади се Баджър от прага на гостната, с голям дървен черпак в ръка, — срокът изтича точно след две седмици и половина. Аз лично мразя да изчаквам последния момент. Закъснелите усилия никога не водят до успех.

— Господин Баджър ми разказа плана ви, Херцогиньо. Смятам, че ще сполучи. Ще го доизкусурим.

Вярваше му. От него можеше да излезе чудесен министър на външните работи. Тя го хвана подръка и заедно влязоха в трапезарията. Тази вечер една много богата млада английска дама щеше да се храни в компанията на своя готвач и графски камериер.



Спиърс се появи отново на следващата вечер.

— Негова светлост — заяви той с удивително спокойствие и само с две издайнически червени петна върху бузите, — бил въвлечен в юмручен бой миналата вечер. Понастоящем е на легло, с две счупени ребра, с насинено око и с почти целия комплект пръсти, с разранени кокалчета. Слава на милостивия Бог, никой от зъбите му не е пострадал, всичките са на местата си. Освен това се хилеше като пача, когато го оставих.

— Как е могъл да се бие с все още незаздравяла ръка?

Баджър се разсмя.

— Господин Спиърс, той сподели ли колко са пострадали противниците му?

— Да. Един от английските офицери го нарекъл изпъдения граф и негова светлост го набил… ъ-ъ… тоест, върнал си е тъпкано за обидата. Получил е наранявания, защото в схватката са се включили приятелите на противника му и силите били неравностойни. Ръката му не е пострадала, Херцогиньо. За лош късмет лорд Чилтън не бил заедно с него, иначе ребрата на негова светлост щяха да бъдат здрави.

— Разбира се — едва успя да изрече Херцогинята. — По какъв начин се е разчуло за промените в завещанието на баща ми?

— Не може да се попречи на разпространяването на такива новини — каза Баджър. — Като при чумата.

— Отлична аналогия, господин Баджър. Напълно прилягаща. Подобни новини гъделичкат любопитството и изключват дискретността. По негово настояване при негова светлост е неговата… ъ-ъ … любовница. Тя ме помоли — по много очарователен начин — да й подсигуря необходимите лекове. Поверих негова светлост на нежните и грижи.

— Любовницата му е с него? — гласът на Херцогинята изтъня във фалцет. — Грижи се за него?

— Не вярвам да го измъчва треска. Въпреки раните си негова светлост отправяше към девойката много… ъ-ъ… пристрастни погледи, което ме навежда на мисълта за доброто му общо състояние. Но въпреки желанията на негова светлост, що се отнася до нея, ще съумея да я отпратя към собственото й убежище тази вечер. По-добре късно, отколкото никога — той внимателно отстрани ивица платно за превръзка, останало върху ръкава на жакета му. — Може би ще се радвате да научите, Херцогиньо, че тя не е зла жена, нито пък тормози негова светлост за парцалки и дрънкулки или нещо подобно. Грижи се за негова светлост, колкото е по силите на същество като нея да полага грижи за някого.

Като майка ми — помисли си тя, но гласно каза:

— Радвам се да го чуя. Всъщност за момента ми е невъзможно да почувствам облекчение, Спиърс. Вероятно би било редно да я поканя на чай, за да й благодаря за проявеното самообладание.

Спиърс извърна глава, за да скрие едва забележимата си усмивка и подхвърли през рамо.

— Може би идеята не е толкова добра. Момичето ще припадне от изненада.

— Не е лошо като начало — каза Херцогинята.

Каква злост — помисли си Спиърс. — Най-чиста проба. После гласно уточни:

— Името й е Лизет Дюплеси.

Никакъв коментар.

— Негова светлост харесва името й. Намира го за сладко.

— Нямам му доверие — каза най-сетне Херцогинята, загледана някъде над рамото на Спиърс. — Не искам да оставям работата за последната минута. Съгласна съм с Баджър. Искам всичко да се свърши довечера.

— Ако негова светлост въобще допусне любовницата му да бъде отстранена от спалнята му.

— Каза, че ще съумееш да го сториш.

— Точно така — намеси се Баджър. — Господин Спиърс ще се погрижи за това, Херцогиньо. Не се притеснявай. Ще бъдем улеснени и от физическата слабост на негова светлост. Също така лорд Чилтън е във Фонтенбло и няма да ни се пречка.