— Ще искам, няма значение за…

— Аз съм твоя съпруга.

Ръката му, поднасяща кифличка към устата, застина на половината разстояние до нея и така си остана. Маркъс разтърси глава, потръпна от болката в ребрата, причинена от движението му, после пак разтърси глава.

Последната му реплика прозвуча изключително учтиво.

— Моля за извинение, не разбрах?

— Твоя съпруга съм. Ние сме женени.

Все още смисълът на думите не успяваше да стигне до съзнанието му. Тя протегна ръка към него и Маркъс с удивление загледа безименния й пръст, които тя помаха насреща му.

Очите му видяха гладката златна халка. Без да ги отмества, той попита.

— Казваш, че си моя съпруга?

— Да. Мога всичко да обясня, ако ми разрешиш.

— О, да, разрешавам ти. После ще те убия.

— Упоихме те. Аз настоявах, защото знаех, че никога няма да се съгласиш. Прекалено горд и упорит си. Нямаше да се вслушаш в гласа на разума.

— Спиърс ти помогна.

— Да, както и Баджър. Надявам се да не се сърдиш на никого от тях. Те бяха убедени, че каквото вършим е правилно. Не искаха да се примирят да загубиш наследството си заради…

— Да, Херцогиньо? Заради какво?

— Заради ината и лошотията си. И защото си въобразяваш, че по някакъв начин отмъщаваш на баща ми, който е мъртъв и понятие си няма от твоите фантазии. И защото съм ти толкова противна.

— Ясно. Значи първо Спиърс се опита да ме упои, без да си дава сметка, че желаех Лизет повече от гадния му чай, който не изпих. Затова чух как се намъкнахте в апартамента ми. Може би трябваше да ви застрелям.

— На шестнадесети юни изтичаше срокът, Маркъс. Американският клон на фамилията Уиндъм можеше да наследи всичко. Не можех да го допусна. Сигурна съм, че го разбираш.

— Мога ли да попитам откога датира планът ти?

— От сутринта, когато избяга.

— Не съм избягал. Махнах се оттам, където нямах място — млъкна и се облегна в креслото си, загледан в пръстите си, които барабаняха по масата. — Никога вече не исках да зървам Чейз Парк, разбираш ли?

— Не ти се налага, въпреки че го притежаваш. Всичките ти притеснения отпадат. Няма да разчиташ само на издръжката, няма да е необходимо господин Уикс да дава разрешение за всяко твое действие. Ти контролираш всичко, Маркъс.

— И единствената цена е ти да бъдеш моя жена.

Думите бяха произнесени като спокойна констатация и въпреки това тя цялата се напрегна. Щеше да има още, тя едва ли не долавяше какво стои на върха на езика му. И сякаш просто сама си просеше обиди с изречението си в отговор на неговото.

— Надявам се, моля се представата ти за мен като съпруга да не е прекалено отблъскваща.

— Не мога да те възприема като своя съпруга. Вчера аз бях ерген, с очарователна любовница и тримесечна издръжка от двеста лири. Тази сутрин се събуждам като граф. А аз се разделих с графската титла, Херцогиньо, и повече не желая да я нося.

— Защо тогава се би с мъжа, нарекъл те изпъдения граф?

С вик графът скочи на крака и едва не събори масата. Едната от чашките с кафе се преобърна и тя загледа как течността закапа, събра се в тънка струйка и се стече през ръба на масата към пода.

— Пак тоя проклетник Спиърс! Ще го убия, след като се погрижа за теб. Да не би планът да е скроен и от трима ви?

Лицето му беше побеляло, а юмруците — плътно свити. Херцогинята се съмняваше, че дори усеща болката в ребрата си. Най-накрая чашата на търпението му окончателно беше преляла и нервите му напълно бяха излезли от контрол. Тя бавно се изправи и застана лице в лице с него.

— Маркъс, не е нужно да живеем заедно като примерни съпруг и съпруга. Честно казано, възнамерявах да се върна в Лондон в края на седмицата, за да не ти се мяркам пред очите. Стана това, което исках да стане. Нещата се подредиха така, както трябва. Уверена съм, че можеш да ми простиш или поне да ме забравиш и да прогониш гнева си към мен.

— Проклета жертвена овца! Няма да приема това положение, Херцогиньо. Ти ме измами, за което си послужи с камериера ми, упои ме, и всичко това, за да ме върнеш там, където не искам да бъда. Забравила ли си какво казах на господин Уикс? Не искам тая титла и нищо свързано с нея! Проклетият кретен Тревор ще бъде следващият граф — замълча и разтърка брадичката си с ръка. — Е, това все още може да се уреди, нали? Мисловните ми процеси не протичат с нормалната си скорост тази сутрин, без съмнение под въздействие на лауданума, който изсипахте в устата ми. Но се опитвам да мисля. Ще трябва да се насиля да спя с теб, вероятно нееднократно, за да забременееш. Ами ако се окаже момиче? Тогава ще се наложи да се насилвам да те обладавам отново, докато се сдобием с мъжка рожба — може би отиваше твърде далеч в обидите си. Хич не го беше грижа. — Да бъда добър любовник в твоето легло е повече от възможностите ми, Херцогиньо. Както казах на господин Уикс, прекалено е да искат от теб да шепнеш възбуждащи думи на абсолютно безчувствена жена. Нито думичка, Херцогиньо? Че какво друго съм очаквал? Как съумя да събереш сили да произнесеш брачните клетви на незабравимата ни сватбена церемония? От теб лъха мраз. Ще трябва да накарам Лизет да легне до теб, за да мога да я гледам, докато изпълнявам съпружеските си задължения — да я чувам как се смее, стене и вика, за да се насиля да те докосна.

Оскърбленията не спираха и всяко едно от тях режеше живо месо, но този път тя беше отишла твърде далеч. Извинения нямаше да последват. Пък и в думите му можеше да се съдържа истина.

Нападките му й причиняваха болка, но не и гняв. Пред задъханото му дишане тя вметна.

— Това не може да ти е известно, Маркъс.

— За какво говориш, мътните те взели?

— Дали ще имаш нужда от любовницата си.

Само като погледнеше коварното й лице, болката в ребрата му сякаш се изпаряваше.

— Не вярвам на абсолютно нищо от досега чутото. Ще прекарам деня, претегляйки доводите за и против удушването ти. Изпрати ми Спиърс. Имам среща с Уелингтън, която изобщо не възнамерявам да пропусна.

Тя само кимна и излезе.

X

Хотел „Бюво“, улица „Роял“

Баджър я гледаше втренчено, очаквайки тя да проговори, но това разбира се не се случи, колкото и продължително да изчака. Тя беше най-спокойната и сдържана личност, която беше срещал през живота си. Винаги беше вярвал, че нищо не може да наруши спокойствието й, но сега не беше толкова сигурен. Силно го тревожеше мисълта за свързването й в брак точно с Маркъс Уиндъм — нейна пълна противоположност като поведение. Само от време на време младият граф си даваше сметка за скандалния си език — както в случая с обидите, нанесени на Херцогинята в афектираното му състояние. Баджър прекъсна мислите си и се обърна към нея.

— Херцогиньо, чух го да крещи.

— А, да, крясъци имаше. Много е добър по тази част, но през повечето време не повиши глас. Не можа да понесе да ме види още веднъж, когато излизаше.

Не беше имала намерение да му се мярка пред очите, след като го остави да закусва, но тревогата за раните му я накара да се върне в спалнята. Тъкмо се канеше да почука на вратата, когато той я отвори. С външния си вид успешно би се справил с ролята на демон, беше й минало през главата тогава.

— Малко си закъсняла, Херцогиньо — думите му бяха прозвучали толкова подигравателно, сякаш бе не Маркъс, а съвсем друг човек. — Вече не съм гол. Напускам тази къща. Предполагам, че е ваша?

— Наех я преди пристигането си в Париж. Можеш да останеш тук, ако желаеш, Маркъс.

— Защо? Да не би да сте казала на хазаина ми, че са ме застреляли или съм напуснал Париж? Тоя негодник Спиърс всичките ми дрехи ли е донесъл тук?

— Не зная.

— Не зная — имитира я той саркастично. — Нали планът беше изцяло ваш? Какво искате да кажете с това не зная?

— Ако Спиърс е донесъл всичките ти дрехи, не мислиш ли, че ще е по-добре да останеш? Може би няма да откажеш да вечеряш с мен?

— Да вечерям със съпругата си? Каква оригинална идея! Не съм се замислял какво удобство е съпругата. Всъщност замислял съм се — в течение на цели пет секунди — след като господин Уикс ми постави ултиматума си. Тогава ми се струваше ужасно, а сега ми се ще да повърна. Не, мисля да прекарам вечерта с любовницата си.

— Не бих желала да го правиш, Маркъс. Моля те да дойдеш с мен, за да поговорим за бъдещето.

— Бъдещето? Мислиш си, че всичко си променила, а, Херцогиньо? Върна на бедния глупак каквото по право му принадлежеше и сега се мислиш за светица. Все още не съм взел решение за бъдещето си, но при всички положения моето бъдеще не се свързва с теб. Желая ви приятен ден, мадам.

Вече от края на коридора се беше извърнал, за да извика.

— Лягай си и не ме чакай. Честна дума, Лизет е малка лакомница и в леглото й възнамерявам да забравя всичко, в което ме набърка.

Жестоки думи. Маркъс никога не беше имал спирачка за езика си.

Сега тя каза на Баджър.

— Този път предпочете шумното оттегляне пред шумното разговаряне. Въпреки че, когато наистина се разкрещи, съседите сигурно са доволни от поднесеното им представление. Предполагам, че в цялата къща се е чуло затръшването на входната врата.

— Така е. Той възприе ли, хм… положението?

— Искаш да кажеш дали се зарадва, че съм му съпруга? — запита тя с някакво подобие на усмивка.

— Не съм толкова смел в предположенията си, когато става дума за човек като графа.

— Прав си. Доколкото си спомням, информира ме, че ще прекара вечерта и нощта при любовницата си. Сещаш ли се, Баджър, онази с хубавото име, която според Спиърс не била зла жена.

— Как е възможно! Това е… ами, че това е…

— Засега нетърпимостта му към мен е ярко изразена. Що се отнася до вас със Спиърс, гневът му скоро ще премине. Започвам да си мисля, че при негова светлост той е като летните бури — бързо идва и още по-бързо отминава.

Баджър не беше особено убеден в последното, но само сви рамене и каза.

— Мислите ли, че довечера ще се върне?

— Съмнявам се. Уведомих го, че в петък заминавам за Лондон.

— Мислите ли, че той ще прояви желание да приеме подаръка ви?

— Няма избор. Поне толкова мога да направя за него, въпреки че отново сме на различни мнения. Той не желае да приеме проклетата графска титла.

— Това може да прерасне в сериозен проблем, Херцогиньо.

— Какво искаш да кажеш, Баджър?

— Анулиране на брака.

— Спомням си, че веднъж четох в „Лондон Газет“ за някой си лорд Хейвъринг, който анулирал брака на дъщеря си и майор Брадли. Не съм сигурна обаче какво ще рече анулиране — пълна отмяна?

— Точно така. И тя не ще бъде възможна, само ако бракът бъде… хм… консумиран.

Никаква предателска червенина по бузите й. Изражението й остана непроменено, а коментарът й бе кратък.

— Божичко! Това наистина би могло да представлява проблем.

— Ако подобна мисъл е минала през главата на негова светлост и двамата със Спиърс се опасяваме, че той ще анулира брака, преди да си даде ясна сметка какво точно върши. Мъже, които се чувстват предадени, са склонни на глупави постъпки. А негова светлост се чувства повече от предаден, защото е свикнал всичко да бъде под негов контрол.

— Боже мой! Без съмнение си прав, Баджър — тя се изправи и жълтите муселинови поли на роклята й прошумоляха. — Ще действаме по нов план. Но първо ще се заемем с най-неотложните неща. Баджър, знаеш ли къде живее Лизет?

— Да — отговори Баджър и я изгледа внимателно.

— Добре — каза Херцогинята и излезе от стаята.



Тясната сграда на улица „Варен“ имаше гостоприемен вид и беше разположена в чудесен квартал. Поне за Маркъс би трябвало да излъчва достатъчно привлекателност, а и за Лизет, приела Маркъс да я настани в нея. Беше ранно лято, дърветата хвърляха дебели сенки.

Херцогинята кимна на Баджър и, изпреварвайки възраженията му, категорично заяви.

— Ти ще останеш тук. Застани под ей оня дъб и се прави на французин.

Той премигна, но видя тъничката й усмивка и отстъпи до дървото.

На почукването й отговори млада прислужница с много приятен вид. Очаквала е да бъда мъж, вероятно Маркъс, помисли си Херцогинята, подавайки й визитната си картичка.

— Бих желала да видя господарката ви, моля — каза тя, усмихвайки се вътрешно на думата16.

Младата жена насреща й прие възможно най-намръщеното си изражение, огледа я внимателно, след което се обърна и я остави на прага без покана да влезе, докато съобщи за посещението.

Херцогинята затвори вратата след себе си и се озова в малко фоайе. Пред нея тясно стълбище извеждаше на горния етаж, а по-нататък извиваше и към трети. Дочу женски гласове, разменящи забързано реплики на френски. Настани се на стол във фоайето, скръсти ръце в скута си и зачака — занимание, с което се справяше изключително добре.

Изминаха пет минути. Горе размяната на реплики продължи — този път се касаеше за дрехи и преобличане. Вероятно до този момент Лизет е носела нещо твърде предизвикателно-съблазняващо. Херцогинята се надяваше Маркъс да не се появи по време на визитата й.