— Всичко е точно както съпругът ми го е описвал. По думите му можех да си съставя мислена картина на Чейз Парк. Най-сетне го виждам наяве. Сигурно се чудите защо не отидохме първо в Лондон. Знаех точно къде се намира Чейз Парк и нямах търпение да го посетя.

Херцогинята се опита да бъде деликатна.

— Но, госпожо, дори с Маркъс да не бяхме се оженили, имението щеше да остане негово по силата на изрично разпореждане.

— Да, знам. Мислите американците за глупаци, но не сме такива. Това е било домът на съпруга ми. Не ми се вярва да мислите, че не бих искала да посетя дома на съпруга си.

— Такова желание е напълно естествено и вие сте добре дошли. Имението е внушително и има впечатляваща история, но сигурно ще искате да посетите и Лондон, преди да се върнете в Америка.

— Ти си само една мръсница и аз няма да ти обръщам никакво внимание.

Херцогинята запремига често-често.

— Моля за извинение, госпожо.

— Няма да те изоставя, Джозефина. Нали не ни чувстваш като натрапници?

— Разбира се, че не, госпожо, но Чейз Парк не е ваш дом. Както ви обясни снощи господин Уикс, след сватбата ни с негова светлост няма други наследници на имота на предишния граф освен нас двамата.

— Бясна кучка!

Този път Херцогинята чу много ясно репликата, но от изненада сякаш си глътна езика и само зяпна събеседницата си в очакване на продължение, но Уилхелмина сви рамене и се упъти към огромния портал.

— Да — каза американката, — сигурно е много приятно да си много богат.

— Истина е.

Уилхелмина се усмихна и весело додаде.

— Как намирате момчетата ми?

Момчета? Тревор беше навършил двадесет и четири — връстник на Маркъс, а Джеймс беше на двадесет.

— Очарователни са, госпожо. Урсула също е много хубава.

— Урсула е момиче и от нея няма полза, не струва повече от теб, дявол да те вземе.

— Извинете?

— Казах, че Урсула има добър произход, със сигурност не по-лош от вашия, агънце сладко. Мисля, че ще си намери чудесна партия за женитба. Вие не мислите ли така?

Главата й се пръскаше от главоболие. Само кимна, благодарна, че леля й Уилхелмина се оттегля и бързо се измъкна през странична врата, за да се скрие в разцъфналите градини на Чейз Парк. Из въздуха се носеха упоителни и успокоителни аромати. Насочи се към един вековен дъб, толкова разкривен и приведен, че можеше да служи за място на събор на вещици. Настани се на пейка, скрита сред клоните му, облегна се на ствола му и затвори очи. Само ден с леля Уилхелмина я беше довел до пълно психическо изтощение. Даже не цял ден, а само вечер и сутрин.

Господин Уикс също се бе оттеглил за възстановяване, защото госпожа Уиндъм почти се бе нахвърлила с пестници върху него предишната вечер.

При пристигането им предишния ден следобед леля Уилхелмина ги беше посрещнала като свои гости. Най-странно изглеждаше покорството, с което леля Гуенет се беше отдръпнала назад, очевидно покорявайки се на тая застаряваща жена с все още красиво лице и платинено руса коса. Херцогинята се усмихна, припомняйки си изблиците на презрение на Маркъс към лелята и братовчедите си от Америка.

Що се отнася до Тревор, очакванията й бяха да срещне добре изглеждащ млад мъж, с цвета на лицето и косата на майка си. Може би не много добре облечен или говорещ, но в това отношение Маркъс щеше да бъде изненадан. Не, всъщност изненада нямаше да има, поне докато тя е в Чейз Парк, защото в такъв случай Маркъс нямаше да го посети.

Чудеше се дали съпругът й се е върнал в Лондон.

Десет минути по-късно Урсула и близначките я откриха. Но дотогава поне пулсирането в главата й се бе превърнало в по-поносима тъпа болка. Първите думи на Антония бяха.

— Реших да се омъжа за Тревор, Херцогиньо. Той напълно отговаря на вкуса ми.

Урсула — дребно четиринадесетгодишно момиче с красиви черти, чиято хубост щеше да достигне разцвета си след четири-пет години, се обърна сериозно към нея.

— Тревор сега е нещастен. Няма да иска веднага да се ожени за теб, Антония. Освен това ти си само на петнадесет. Трябва да минат поне още няколко месеца. Тревор е стар.

— Стар! Нищо подобно. Тревор е млад мъж — заяви разгорещено Антония и се изчерви от прочувствеността на защитата на новоизбрания си идол.

Винаги практична Фани попита.

— А защо е нещастен? — и с шумно мляскане отхапа и задъвка от ябълката, която държеше в ръката си. На Херцогинята й се струваше, че чертите на лицето на Фани са се изострили за времето, през което не я беше виждала. Очевидно и двете с Антония растяха. Чувстваше се твърде стара до тях.

— Съпругата му почина — каза Урсула.

Брадичката на Херцогинята увисна от изненада.

— Бил е женен, Урсула?

— Да, Херцогиньо. Името й беше Хелън, най-красивото момиче в Балтимор, но Тревор разправяше, че е болнава. Умря при раждане, след като падна от кобилата си. И бебето умря заедно с нея. Случи се преди четири месеца, след като бяха женени само година и половина. Тревор замина за Ню Йорк тогава, ако не се лъжа. Върна се, за да ни придружи до Англия по молба на мама, която му писа. На Джеймс това не му се понрави, защото искаше да заеме мястото на татко и той да се грижи за състоянието ни. Не проговори на Тревор поне една седмица, но се съмнявам, че Тревор дори е забелязал. При нас беше само телом, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да — каза Херцогинята, — знам точно какво искаш да кажеш, Урсула.

Божичко, помисли си тя, никога не съм си правила труда да опозная някого, да науча какво е преживял и що за човек е!

— До времето, когато навърша осемнадесет, Тревор ще е преодолял мъката си — заяви Антония с убедеността на богато момиче с голяма зестра, чиито желания цял живот са били изпълнявани. — Тогава той ще се ожени за мен и аз няма да умра при раждане, защото яздя превъзходно и съм здрава като впрегатно животно. Така казва леля Гуенет.

Фани отхапа от ябълката за последен път и захвърли огризката в езерото зад дъба.

— Може би аз пък ще взема Джеймс. Искаше ми се само да е малко по-стар. Момчетата са толкова неопитни. Те трябва да отлежават като виното, така поне казваше татко. Помниш ли, Антония? Татко дразнеше Чарли и Марк винаги, когато обсъждаше някое красиво момиче. Казваше им, че още са кисели като оцет и трябва да минат години, за да придобият вкуса на портвайн.

Урсула се засмя. Антония се смути. Херцогинята каза, влизайки в тона на разговора.

— Мога да си представя как ги е дразнил, Фани. Добре е, че си спомняш за братята си с хубаво и можем да се посмеем.

— Затова новият граф е хлапак, нали? — намеси се Урсула. — Понеже братовчедите ми са умрели…

Херцогинята спокойно я прекъсна.

— Маркъс също ти е братовчед. Той е граф Чейз. Твоят баща и неговият са братя. Дължиш му уважение, Урсула, като към глава на рода Уиндъм.

— Да, госпожо.

— Предполагам, че още сега можеш да ми засвидетелстваш уважението си, нали, Урсула?

Херцогинята застина. После съвсем бавно се обърна, за да се озове срещу Маркъс, подпрял се нехайно на дъба. Колко ли дълго беше стоял там, незабележим зрител и слушател на разговора им? Тя се взря безмълвно в него.

— Да, милорд — отговори Урсула.

— Можеш да ме наричаш Маркъс, след като сме братовчеди.

— Да, Маркъс.

— Няма ли да получа поздрав и от любящата си съпруга? — той се приближи до нея, погледна я в очите и вдигна отпуснатата й длан към устните си.

XIII

Маркъс се намръщи при звука от тананикането на нетърпимия си камериер. Малко по-късно Спиърс дори си позволи да даде воля на гласа си, сгъвайки грижливо чорапите на господаря си и той отекна в обширната спалня.

От Регента е по-груба тази дама

от крава — по-скучна, досадлива,

като брат си похотлива

и е глупава за двама.

Глупост, грубост, много сласт —

три чудесни качества си има

Великата княгиня Катерина,

а и жадна е за власт.

Не можа да сдържи усмивката си. Чул беше историята за цар Александър, който се задавил с вино и го изплюл върху бялата си дреха със златни копчета, когато до ушите му достигнали думите на песничката. Хората, минаващи покрай Уайт’с, на разходка по „Сент Джеймс Стрийт“ не просто пеели, а крещели, колкото им глас държи текста на не особено почтителното музикално творение. Царят побеснял от гняв и искал да изколи мръсниците, но бил възпрян от безукорния Хенри, управителя на Уайт’с от времето, преди Маркъс да започне да го посещава, подпомогнат от самия Уелингтън.

— Милорд, вие сте се виждал с Херцогинята?

— За момент. Беше в градината с котилото от момиченца.

— Добре ли е тя със здравето, милорд?

— Защо пък да не е? Я почакай, Спиърс, да не би да си научил нещо, което трябва да знам, използвайки шпионската си мрежа?

— Не, милорд. Просто последния път, когато я видях, изглеждаше нещастна. Не проявихте към нея дори елементарна учтивост.

— Тя не заслужава любезно отношение, било то елементарно или каквото и да е. Що се отнася до теб, нищожни продажнико, ти трябваше да бъдеш уволнен.

— Напълно оценявам сдържаността, проявена от негова светлост — докато говореше, Спиърс внимателно положи в едно чекмедже няколко току-що изгладени шалчета.

— Подиграваш ли ми се, Спиърс?

— Аз ли, милорд? Да ви се подигравам? Невъзможно, милорд. Самата мисъл ме обижда — заяви Спиърс с вид на засегнат.

Маркъс изсумтя и каза.

— Когато я зърнах, не побързах веднага да привлека вниманието й. Тя поучаваше Урсула как да се отнася напълно почтително с мен като глава на рода.

— Тъй като вие сте глава на рода Уиндъм, милорд, постъпката й е била напълно разбираема и необходима.

— О, я млъкни, Спиърс! Ти да не си й изповедник? Това не е твоя работа. Нито пък на Баджър. Ала и двамата си навряхте дългите носове в нея. Трябваше да ви изпратя на работа в Колониите.

— Имате пълно право, милорд. Отвратително място било, казват. И какво последва думите на Херцогинята, милорд?

— Ами аз тогава им разкрих присъствието си — обадих се или нещо такова, и тя се вкамени, което не й се случва за първи път, разбира се. Сега отивам да пояздя. Чух, че идиотът Тревор отишъл да обикаля моите земи, взимайки мой кон за целта. Без съмнение иска да добие представа колко богат ще бъде един ден.

— Но това бяха ваши думи, милорд. Или той, или поколението му ще бъдат богати.

— Върви по дяволите, Спиърс! Има разлика. Няма да допусна, докато съм жив, тоя нещастник да се разпорежда из Чейз Парк, сякаш му принадлежи. Подобна наглост ще бъде пресечена.

— Ще се върнете ли за обяд, милорд?

— Ако открия приятелчето. Ще му разбия носа. Или не — не искам да го карам да пищи или да плаче. Ще му предложа да водя поводите на коня му по обратния път, защото сигурно бедното конте ще е изтощено.

— Трогателна загриженост, милорд.



Херцогинята беше гладна, но не й се искаше да влезе и трапезарията и да се сблъска с леля Уилхелмина. Но горкият господин Уикс нямаше никакъв шанс, изправен сам срещу тази страховита дама. Тя настръхна, припомняйки си разтреперания му глас, когато й разказваше как леля Уилхелмина се появила в покоите му — в неговата спалня! — и не губила време да измъкне от стреснатия човечец всичко, каквото му е известно. Накратко, с леля Уилхелмина човек трябваше да се съобразява.

Но къде беше Маркъс?

За минута беше озарил нея и трите й братовчедки с присъствието си, след което беше изчезнал, без да й отправи поглед или думичка.

Херцогинята зае главното място зад масата. Леля Гуенет беше настояла на това, макар самата тя да го бе заемала до появата на истинската господарка на имението. Леля Гуенет беше възвърнала доброто си разположение към нея, откакто предишния ден се бяха появили с господин Уикс, и това й носеше голямо облекчение, защото не знаеше как би се справила с положението без помощта и самочувствието на възрастната дама. Столът на графа в другия край на дългата маса стоеше празен. Забеляза, че Тревор също отсъства. Поне господин Критакър беше налице и любезно разговаряше с Урсула.

Херцогинята кимна на Сампсън да не бави сервирането на обяда.

Леля Уилхелмина започна атаката.

— Къде е племенникът ми, оня, дето се представя за новия граф? Още не се е явил пред мен да се запознаем.

— Аз го срещнах, мамо — каза Урсула, гребвайки от супата. — Много е едър, красив и добре сложен. Косата му е черна като на Херцогинята, а и очите му са светлосини като нейните.

— Те са роднини — каза Уилхелмина. — Не е трябвало да се женят. Противоречи на природните закони. Децата им ще бъдат изроди.

— Наистина, госпожо — намеси се Херцогинята, без следа от засягане, — бракът е напълно законен. И църквата не е против него.

— Англиканската църква — додаде леля Уилхелмина презрително. — Какво разбират тия дърти глупаци? Ако човек има титла и достатъчно пари да ги подкупи, те ще нарушат всички канони. Така беше и в случая, нали?