— Време е.

Погледът му не се отделяше от гърдите й.

— Да — каза той, — предполагам, че е време.



Часове по-късно, прозявайки се, тя осъзна, че няма да съумее сама да се справи с копчетата на гърба на роклята, за да я свали. Така си и остана пред огледалото, в недоумение как да постъпи. Недоумението й продължи, докато вратата между нейната и съседната стая не се отвори и на прага застана Маркъс — в кадифен халат и босоног. Тя замръзна.

— Какво правиш тук?

Той се запъти към нея, спря се съвсем близо и й се усмихна.

— Аз съм твой съпруг, а и господар на това място. Мога да бъда, където си поискам.

— Разбирам.

— Съмнявам се.

— Как намираш леля Уилхелмина?

Той се намръщи леко.

— Непредсказуема. Разсипа се от любезности към мен, но й нямам вяра. Що се отнася до Тревор, бях напълно прав — не отдели поглед от гърдите ти и няма смисъл да го отричаш. Джеймс — също, но него го занимаваха повече собствените му проблеми, отколкото атрибутите ти. Добре мина. Всички се държаха прилично. Добре е, че в момента има достатъчно теми за обсъждане като политическата обстановка например, а в немалка степен и личностите на презокеанските ни гости достатъчно отвличат вниманието. Чувала ли си песничката за Великата херцогиня Катерина с неприличните й римички? Тя и брат й, цар Александър, ще ни осигурят теми за разговор на масата за следващите три месеца.

— Чух Спиърс да си я припява. Никак не е лоша, а и той има хубав глас.

— Поне той така си мисли. Както вече отбелязах, леля Уилхелмина се държа нормално, или поне толкова нормално, колкото е във възможностите на един колонист с приспивния си начин на говорене, който може да те изкара от кожата. Доволен съм от това как мина вечерта.

Изненадващ беше наистина начинът, по който леля Уилхелмина се беше опитала да очарова Маркъс. А съпругата му цяла вечер не беше успяла да откъсне поглед от него, въпреки усилията си да се владее. Красивата уста, дълбокият глас, големите ръце с дълги пръсти, които я бяха галили, я привличаха неудържимо.

— Ако обичаш, би ли разкопчал роклята ми, Маркъс? Изглежда сама няма да мога да се справя.

Казано от която и да е друга жена, това би му прозвучало като покана за нещо повече. Но не беше такъв случаят и с Херцогинята. Със съпругата му. Тя се обърна с гръб към него и повдигна гъстата си черна коса, пусната свободно. Маркъс разкопча безкрайната редица малки копчета на гърба на тъмносинята рокля — досущ с цвета на очите й. И все пак роклята беше прекалено изрязана.

Маркъс се отдръпна крачка назад. Тя обърна лицето си към него. Той не се помръдна. В спалнята нямаше параван.

— Трябва да се преоблека, Маркъс. Ще ме оставиш ли за малко сама?

— Не. Ще те чакам в леглото.

Думите заседнаха на гърлото й. Тя го изгледа как отиде до леглото, развърза колана на халата и се освободи от него. Отметна завивките, намъкна косматото си тяло в леглото, зави се до кръста и се настани удобно, за да може да я наблюдава.

Беше си представяла разбира се, че това може да се случи, но въображението й не беше стигало до картината на съпруга й в собственото й легло, в пълно съзнание и трезвен, изпълнен с желание. Желаещ нея. Почувства плаха надежда.

— Искаш да бъдем като съпруг и съпруга ли, Маркъс?

Въпросът й беше подминат с усмивка. Той кръстоса ръце зад главата си и нареди.

— Събличай се, Херцогиньо.

Тя измъкна раменете си от роклята и синята коприна бавно се смъкна по тялото й, образувайки миниатюрно езерце в краката й. Пъхна ръце под дългата си риза и откопча чорапите си от жартиерите. Освободи краката си последователно от чехлите и от чорапите. Само по риза Херцогинята се запъти към леглото и спря съвсем близо до него. Лицето й изглеждаше много бледо на приглушената светлина в стаята, което рамката от черна коса подчертаваше още повече. Картината беше зашеметяващо красива.

— Ти не ме желаеше преди — каза тя, тази негова съпруга, упоила го, за да се омъжи за него, и отдала му девствеността си, за да го лиши от възможност да извърши глупостта, ако дори той в гнева си би извършил такава глупост, да анулира брака.

— Вярно е — каза Маркъс, — но аз съм мъж. Тъй като си моя съпруга и мнението ти в случая е без значение, бих могъл да се възползвам от това обстоятелство. По-удобно е, отколкото да се трепя да яздя до Дарлингтън, за да си намеря там някоя проститутка, която да се погрижи за удоволствието ми. Не че ще ми бъде особено приятно с теб, но ще се справя. Дори и на хапчици да получавам удоволствието си, ще ми стигне. Хайде, ела сега тук. Искам да махнеш тая риза.

— Но ти каза, че не желаеш дете от мен. И че ще си отмъстиш на баща ми, като не допуснеш мое дете да го наследи.

— Точно така казах и това имах предвид.

— Не разбирам.

— Не се съмнявам, че не разбираш, но скоро ще ти се удаде. Много те моля да не издаваш никакъв звук, докато те обладавам, Херцогиньо. И на каменен блок да приличаш, все някак ще се справя. Само недей да скимтиш, да стенеш или да цивриш.

— Няма да ме наричаш Лизет, нали?

Смехът му прозвуча неприятно.

— О, не, разбира се. Но възможно е да те нарека Целеста.

Тя пребледня още повече, но потисна дълбоко в себе си зародилата се реакция, без нищо да проличи на лицето й.

— Ти беше в Лондон една единствена нощ.

— Е, и?

— Бил си с тази Целеста през въпросната нощ?

— Да. Доста добре се справи. По-зле от Лизет, но й е простено, защото е от Бристъл, а там може да се упражнява само с груби моряци. Гърдите й бяха изключително впечатляващи с размерите си. Просто не можех да ги обхвана, а дланите ми не са малки. Не че това е от някакво значение. Хайде идвай, Херцогиньо.

Все пак всеки човек имаше гордост и посегателствата върху нея бяха допустими в определени граници.

— Не, Маркъс. Не мисля, че ще дойда — не можеше да понесе и думичка повече от него или каквото и да било. Завъртя се, грабна робата си от края на леглото и тръгна бързо към вратата, обличайки се в движение. Ръката й беше на бравата, когато усети, че той е зад гърба й, докосва я, притиска вратата с дясната си ръка над главата й. Тя се опита да я отвори, но напразно.

Той се наведе, лявата му ръка повдигна косата й, а устните му целунаха шията й.

Тя застина. Робата едва се крепеше на тялото й, защото по неведоми причини коланът й беше изчезнал. Дъхът, а после и устните му затоплиха ухото й.

Тя не мърдаше и не издаваше звук. Не смееше дори да диша.

Много нежно и внимателно той я обърна, вдигна я на ръце и я занесе до леглото, върху което я положи по гръб. Застана над нея, гол и внушителен, и тя не смееше да го погледне, страхувайки се, че вълнението ще я задуши, ако го стори. Той смъкна с рязко движение робата й и каза с усмивка.

— А сега и ризата.

Повдигна бедрата й, за да издърпа ризата до кръста й, после изправи другата половина от тялото й, опря главата й на гърдите си и съблече последната й дреха.

Настани я обратно върху леглото и се опъна на едната си страна до нея. Не я докосна, само наблюдаваше лицето й.

— Толкова студена, толкова сдържана — каза той, приглаждайки назад кичур коса, паднал върху челото й. — Какво друго би могъл да иска човек от съпругата си, която — отгоре на това, е и лейди. Белег на добро възпитание е да се скриват чувствата, които могат да издадат някакви телесни желания. Но за мен е разочарование. Имаш много хубави уши, Херцогиньо — езикът му премина по очертанията на ухото й.

Ставаше все по-трудно, но тя съумяваше да продължава да запазва външно самообладанието си.

— Никога вече не обличай рокля като тази, която носеше снощи — продължи той в ухото й. — Красива е и очевидно скъпа, но е предназначена за куртизанка.

— Искаш да кажеш, че би подхождала на майка ми?

Той замълча за момент.

— Не съм казал такова нещо.

— Боиш се, че и аз ще стана куртизанка, защото е в кръвта ми, а което е в кръвта ми започва да се проявява в дрехите?

— Може би, не знам със сигурност. Не мърдай сега — той се наведе към нея и гърдите му се долепиха до нейните. Очите му се затвориха в желанието му да се отдаде на усещането за жена. Ръката му се спусна към лицето й, премина по скулите, носа и се спря на шията. — Толкова си бяла! — наведе се и целуна шията й там, където пулсираше кръвта. После устните му срещнаха нейните и изгарящата им топлина прогони от главата й всякаква мисъл за Лизет и Целеста. Херцогинята разтвори уста и му предаде на свой ред собствената си топлина и възбуда, набъбващи пулсиращо отвътре й и подтикващи я към освобождаващ вик, който тя се насилваше да сдържа и сдържа.

Ръката му галеше гърдите й, леко ги притискаше и ускоряваше това пулсиране по непоносим начин. Ръцете й се обвиха около гърба му, около плътта, която я очароваше със силата, скрита в нея. В този миг го чувстваше свой; този мъж, който й беше и съпруг, й принадлежеше, макар и за кратко, за времето, когато желанието у него надделяваше над гнева или презрението. Толкова получаваше, с толкова трябваше да се задоволи.

Той вдигна глава и я погледна. Видя руменината, обагрила бузите й, видя как кръвта й бушува в пулсиращите вени. Ръцете й здраво го бяха стиснали.

— Херцогиньо — само каза той и отново се отпусна върху й.

Неразбираеми думи излизаха от устата й като стон; не можеше да ги сдържи, усещайки как цялото му тяло се стреми към нейното. Краката й се разтвориха, за да го приемат.

Тялото й трепереше от възбуда, а дишането му стана накъсано и забързано. Изведнъж той подхвана хълбоците й и я повдигна. После прокара топъл и влажен език по гладката кожа на корема й. Сега цялото й същество пулсираше и си даваше сметка, че ако всичко това спреше, то тя сигурно щеше да експлодира.

Дланите й бяха върху раменете му и лудо стискаха плътта му. После, когато езикът му се заспуска надолу, тя зарови пръсти в косата му и с вик отхвърли глава назад, мятайки я по възглавниците. Тогава устата му се плъзна към черния триъгълник между краката й. Усещанията й бяха неописуеми и тя напълно им се отдаде. Цялото й същество се разтвори за изживявания, които никога не беше и не би могла да си представи. Трудно й беше дори да диша. Тя цялата се беше превърнала в усещане, в лудо вълнение, което разтърсваше сетивата й и изтръгваше викове от устата й. Устните и езикът му продължаваха да изгарят плътта й, а когато усещанията й преминаха точката си на върховно напрежение, движенията им станаха бавни и нежни, но без да се отделят все още от нея; малко по-късно той се отдръпна, изправи се, хвърли поглед надолу към телата им, след това я разтвори и влезе силно и дълбоко в утробата й.

Тя извика и се изви нагоре, така че почти го отхвърли от себе си. Ръцете й се увиха около врата му и притеглиха устните му към нейните. Тя усещаше цялата му тежест и сила, а езикът му проникна надълбоко в устата й — така, както членът му бе проникнал в тялото й. Не мина много време, когато почувства как той се напряга и с още по-голяма сила задълбава в нея. И тя просто засмука стоновете му с устата си и го притисна към себе си. Искаше й се завинаги да останат така. Слети.

XV

Той се измъкна от прегръдката й и застана до леглото. Гърдите му се повдигаха и спускаха от усилието, съпроводило трескавата гонитба на облекчение. Тялото му лъщеше от пот. Тя изпита отчаяно желание да го докосне, да прекара връхчетата на пръстите си по очертанията на мускулите на неговите ръце, рамене, корем. Никога не беше си представяла, че тялото на мъж може да бъде толкова красиво и да й доставя такова неизразимо удоволствие.

Тя протегна ръце към него, изпълнена с неудържимо желание да го върне към себе си, отново да почувства тежестта на тялото му върху своето. Но внезапно разбра, че сега тялото и умът му, измъкнали се от властта на плътското влечение, са далеч от нея. Беше отново сама. Придърпа завивките нагоре. Под тях можеше да се скрие и да се почувства защитена.

— Проклятие! — каза той.

— Защо ругаеш? — тревожно намръщена понита тя. — Обърках ли нещо?

Очите му се присвиха.

— Нямах намерение това да се случи — тя долови отвращение в гласа му.

Боже, той съжаляваше за случилото се! Но вече нямаше насреща си срамежлива девица, с която да се гаври, както му хрумне. Гордостта й заговори в нея. Беше й трудно да запази невъзмутимостта в гласа си, но все пак успя, казвайки.

— Какво не си имал намерение да се случи? Не си искал да останеш при мен ли?

Той сви рамене и грабна халата си.

— Истинско падение за мен беше, че пожелах да остана при теб, Херцогиньо, но това вече няма да се повтори. Следващия път ще постъпя както трябва. Сигурен съм, че току-що случилото се няма да е от значение.

— За какво говориш, Маркъс?

— Ще разбереш — усмихна се съпругът й унило. — Без съмнение ще разбереш, още преди нощта да е изтекла.