— Някой помогна ли да се изясни какво се е случило?

— Искаш да кажеш дали леля Уилхелмина, просълзявайки се, си е признала? Де тоя късмет. Оказа се, че по това време Джеймс се бил отправил към конюшните. Решил бил да тръгне към развалините на зазоряване, за да търси съкровището. Идея, нелишена от романтика, която щеше да му коства възпаление на дробовете, като се има предвид колко влажни са тук утрините. Възможно е Джеймс да те е зашеметил, да е взел книгата и после да е вдигнал тревога. Може да се е изплашил, че те е убил или че ще умреш, ако не ти се окаже помощ — той замълча за момент, после я погледни право в очите. — Защо не си стоя в спалнята?

— Боях се, че ти ще дойдеш.

— Разбирам — кръвта започна да се качва в главата му, но съумя да запази гласа и изражението си непроменени. Въпросът беше глупав, като се имаше предвид състоянието й в последно време. Щеше да й го зададе пак, когато щеше да бъде възможно да й викне, да й вдигне полите и за пореден път да я докара до полуда.

— Защо се усмихваш, Маркъс?

— Какво? А, мислех си за непоносимия овесен буламач, който Баджър ти приготвя в момента. Миризмата му прогони и Есми, котката ми. Или тя, или пеенето на Баджър, докато разбъркваше сместа, я накара да се омете със силно измяукване от кухнята.

Лъжеше я, но го правеше сполучливо и тя не възрази. За последните пет минути и той беше чул една-две лъжи от нейна страна.

— Разкажи ми за книгата и последните й страници.

Описанието на старото дърво, струпаните съвсем не безредно камъни и кладенеца със старата дървена кофа го потопиха за известно време в размисъл, после той се изправи.

— Къде отиваш?

— Да не би компанията ми да е най-желаната? Не се притеснявай, Херцогиньо. Скоро ще дойде леля Гуенет, която е много разтревожена за теб. Няма да мръдне оттук, преди да се върна.

По-малко от пет минути след пристигането на леля Гуенет, в спалнята се появи и Уилхелмина, обгърната в тъмен пурпур, предхождана от впечатляващия си бюст, както скулптурната фигура на носа на стар кораб предхожда самия него.

— О, скъпа — каза Гуенет, — не мисля, че Маркъс иска при нея да има повече от един човек, Уили. Херцогинята все още е твърде слаба.

Херцогинята отвори очи и ги впери в лице, което някога е било доста привлекателно, а сега вечно недоволно. Отвърна й поглед, пълен с жестоко злорадство, че я вижда на легло. Уили? Не съвсем подходящо име за леля й. Ако към някого се обръщаха с Уили, можеше да се очаква това да е личност, преизпълнена с добрина и жизнерадост. Името й прилягаше точно толкова, колкото името Тревор за по-големия й син.

— Значи някой те удари лошо? Колко жалко!

— За да вземе книгата, същата като на господин Бърджес.

— Лъжеш. Никой не би те ударил заради глупавата книга.

— Моля те, Уили, Херцогинята е болна. Трябва да си почива. Умолявам те да си тръгнеш.

— Дано пукне и в пъкъла да иде.

Леля Гуенет се втрещи.

— Какво? Какво каза, Уили?

— Казах, че ще плача много и ще се моля да й мине.

Херцогинята затвори очи и обърна глава на другата страна.

Само намесата на близначките и Урсула можеше да помогне и миг по-късно главите им надникнаха в спалнята.

— Мамо, Херцогинята трябва да почива — каза Урсула с нетърпящ възражение глас на възрастен. — Ела с нас. Фани и Антония искат да видиш хранилката за птици, която сме сглобили. Дърводелецът на имението ни помогна, но по-голямата част от работата свършихме сами, включително и боядисването. Прилича на къщата ни в Балтимор.

— Много добре. Почивай си, Херцогиньо, може би завинаги.

— Уили!

— Какво ти става, Гуенет? Казах й да почива, за да се оправи.

Когато останаха отново двете, леля Гуенет се опита да я извини.

— Прости й, Херцогиньо. Животът й не е бил лесен и не винаги успява да прояви дипломатичност.

— Искаш да кажеш, че е тънела в мизерия, преди брат ти да се ожени за нея? Или може би, че е сираче, израсло в приют за бедни? Досещам се — преболедувала е едра шарка, нали? Или да не би да намекваш, че брат ти, моят чичо, я е биел?

— Ами, не, не точно. Ти, общо взето, изреди всички възможности. Изглеждаш ми променена, Херцогиньо. Причината е, че Уилхелмина е… ами, не много щастлив човек.

— Тя е злодейка — каза Херцогинята и въздъхна дълбоко. — Иска ми се да си почина, лельо Гуенет, но не завинаги.

— Разбира се, че не, скъпа. Каквото и лекарство да ти дава Баджър, не спирай да го пиеш. Харесва ми промяната в теб, тя те е изпълнила с нови сили, не мислиш ли?

XX

Когато се събуди отново, беше късно следобед. Баджър седеше до нея. Той веднага я озари с усмивка и й даде да пие вода, придържайки главата й с ръка.

— Винаги знаеш какво да направиш. Благодаря ти.

Той отвърна само с кимане.

— Научих от госпожица Антония за нахлуването на американката. Тази личност, която дори не ти е родна леля, няма да има вече възможност да смущава покоя ти. Господин Спиърс и аз сме изработили график. Когато негова светлост не е при теб, ще го замества един от тримата — господин Спиърс, Маги или аз.

— Как се чувстваш, Херцогиньо? — чу се в този момент гласът на влизащия Маркъс.

Тя тутакси усети настроението й да се подобрява.

— Добре съм, Маркъс. Ако искаш, можеш да излееш върху ми лошото си настроение. Можеш да ми крещиш, без да се притесняваш.

— Няма да го направя, особено пред Баджър — заяви той намръщен. — Днес ще вечерям тук заедно с теб, а утре сутринта ще видим дали си в състояние да се измъкнеш от леглото. Доколкото разбрах, накарал си бедната ми котка да яде от ечемичената каша, която приготвяш за Херцогинята, и тя умряла — обърна се към Баджър. — Вярно ли е?

Тя се засмя на думите му — немощно, но се засмя.

— Това проклето егоистично същество не е достойно да получи разрешение да опита от супата ми — отговори Баджър. — Мислех, че съм я хванал, но се изплъзна между пръстите ми. Господин Спиърс твърди, че спяла с вас — искам да кажа, когато сте в собственото си легло.

— Случвало се е. Есми е капризна като Херцогинята.

— Есми спа при мен миналата нощ. Свила се беше в краката ми — каза тя.

— Когато е при мен — каза Маркъс, — спи върху гърдите ми и ме скубе проклетницата. Що се отнася до кашата, тя наистина никога не би пожелала да я опита.



Същата нощ той спа при нея и голото му тяло се протягаше и въртеше в леглото с лекота, сякаш през последните двадесет години беше спал все на същото място. Есми се появи за кратко в стаята, разгледа ги беззвучно в продължение на няколко секунди, врътна опашка и през свързващата врата се упъти към спалнята на Маркъс.

Той се протегна и взе ръката й в своята. Тя усещаше топлината, излъчваща се от тялото му. Никога през живота си не беше изпитвала такава сигурност.

— Косата ми побеля от цялата история, Херцогиньо. Молбата ми е след станалото да си стоиш в леглото през нощта, а не да търсиш ключа за разни загадки.

— Не ти вярвам, Маркъс. Покажи ми белите си косми.

— Сега няма да паля свещ, за да ровичкаш из главата ми. Ще ги видиш на сутринта.

— Успя ли да откриеш нещо във връзка с инцидента?

— Не. Всеки твърди, че по същото време е бил в обятията на съня. Също така трябва да прибавя, че хората от рода Уиндъм са усъвършенствали уменията си в изкуството на измамите с течение на вековете. На нито един не му мигва окото, когато си служи с лъжа. Дори и на теб, Херцогиньо.

Пръстите й стиснаха неговите.

— Преувеличаваш, Маркъс.

— Никак даже. Но виж, нещо друго ми е преинтересно. Лежим си един до друг в леглото като истинска добра съпружеска двойка и ти признавам, че близостта ти ме възбужда; но няма да ти посегна, въпреки че знам колко ти харесва това. Би ли желала да получиш удоволствие от мен, Херцогиньо?

— Не. Стой мирен, Маркъс. Главата ме боли ужасно.

Той се изсмя.

— А, изтърканото извинение на съпругите, доколкото съм чувал от баща ми. Е, в твоя случай може и да отговаря на истината. Лека нощ, скъпа моя.

— Ходи ли до руините на абатството?

— Да. Заварих Тревор и Джеймс да тършуват там, кучите му синове. Дори Урсула пристигна малко след мен, за да извърши собствено претършуване. Весело беше — всеки се стараеше да намери каквото и да е и да го запази в тайна от останалите. Хич не ми се нрави всичко това, Херцогиньо.

— Може би не трябва да включваш и Урсула в отрицателните си чувства. Тя би изтичала при теб, ако намери нещо. Тя, както и Фани, те има за свой идол. Вниманието от страна на толкова жени ще те разглези нетърпимо.

— О, не. Увлечението на Фани ми е напълно достатъчно. Нервите ми не биха могли да понесат още някое младо момиче, което да трепка с дългите си мигли, като ме погледне. А пък и съпругата ми е на легло, неспособна да ме защити. Ти ще ме защитаваш, нали? Или ще решиш, че въпреки невинността си, съм простак и ще измислиш някое ново оръжие за наказанието ми?

— Ще се опитам да бъда справедлива. Засега можеш да си спокоен. Урсула много ме обича, така че няма и да помисли да те отнема от мен.

— Чувствам се наистина облекчен.



Спокойствието продължи цял ден и половина. Тя почиваше, състоянието й се подобряваше и подутината зад ухото й изчезна. Маги изми косата й и изчисти от нея мазния балсам, който Спиърс неуморно беше втривал по три пъти дневно. На втората нощ Маркъс дойде в спалнята й по нощница, под която не носеше нищо. Защо пък не?

Още си спомняше как беше избягала от спалнята си, за да не го срещне в нея. Е, това повече никога нямаше да се случи. Да прави каквото ще, само да не се опитва да се отнася към нея като с бездушен съд, който и презираше отгоре на всичко.

— Здравей, Маркъс — поздрави го жизнерадостно. — Доста добре се чувствам тази вечер. Имаш намерение да упражниш съпружеските си права ли? Ще ме зарежеш ли пак, когато ми се наситиш, като при това изхвърлиш семето си върху корема ми? — картината беше напълно ясна в паметта й — как с решително изражение на лицето си бълва семенната си течност извън нея поради една единствена причина — омразата му към баща й заради предателството му.

Той се спря, загледан стреснато в нея. Беше го изненадала за пореден път. Разтърси глава. Съмняваше се, че ще свикне с тази й нова страна.

Пред очите му тя възприе нов образ — по-сериозна не би могла и да бъде.

— Трябва да имаш наследник, Маркъс. Гордостта ти не трябва да възпрепятства създаването на мъжко отроче за следващото поколение Уиндъмци. Просто забрави баща ми и стореното от него. То не е важно. Не ни засяга.

— Разбира се, че ни засяга. Сега и занапред — каза той, усмихвайки се. Нямаше да допусне да попадне под контрола й, както и да се променяше тя, както и да се увърташе около му. Добави почти весело. — Някога ти и проклетите ти съучастници ме насилихте да се оженя за теб и ме лишихте от правото на избор. Но не съвсем. Хайде да махнем тази нощница от теб. Уморих се да чакам.

При тези му думи някъде дълбоко в нея повя студ.

— Добре — отвърна тя и студът изби вън от нея през гласа и погледа й.

Повече нищо не каза. А и на него не му се разговаряше, той искаше само удоволствието си, може би и нейното, защото възбудата й подхранваше мъжкото му самочувствие.

Започна настоятелно, но нежно. Устните му целунаха нейните, спуснаха се по гърдите, корема и още по-надолу, където би трябвало тя да изпита най-голямо удоволствие, но този път не се получаваше. Любовната игра не я вълнуваше, просто я изтърпяваше. Не беше осъзнала досега колко лишено от смисъл може да бъде правенето на любов, когато единият не участва в него наравно с другия или като част от другия. Точно това се получаваше в случая — той не успяваше да достигне до нея и нарастващата му възбуда се смесваше с объркването му, че тя не само не изпитва удоволствие, но не я беше грижа за преживяванията му. Тя просто лежеше, с ръце, отпуснати до тялото си. Нищо не чувстваше, само го изчакваше да приключи.

Той се изправи над нея и я погледна — лицето, гърдите й, корема, беше се зачервил, дишаше тежко и накъсано. Членът му беше набъбнал и готов да влезе в нея. Опита се да й каже нещо, но се отказа. Разтвори рязко широко краката й, повдигна се и се сля с тялото й.

Усещането наистина беше зашеметяващо, но в него нямаше никакво неизпитано блаженство, усещаше го вътре в себе си — нещо различно от нея, чуждо, и й беше неприятно, че изпитва точно това.

Както и предишния път той неочаквано се отдели от нея и се притисна към корема й.

Свърши и се изправи между краката й.

— Приключи ли с мен? — гласът й въобще не бе изгубил от студенината си. — Ще ми подадеш ли носна кърпа, Маркъс? Не ми харесва усещането за семето ти, пръснато върху ми. Не се безпокой, не съм скрила до себе си оръжие, въпреки че заслужаваш бой. Само ми подай кърпичка и се махни от мен.