— Моля? Да не би да ви се изплъзва от паметта, че преди две седмици тя беше ударена но главата?

— Херцогинята е бременна, милорд — каза Баджър. — Тя е заченала наследника. Гаденето и повръщането са нормални спътници на бременността. Бързо ще преминат. Господин Спиърс счита, че след три седмици тя ще бъде във форма. Срокът понякога може да бъде и по-дълъг, но за нейния силен дух и толкова са достатъчни.

Стаята потъна в тишина. Отнякъде, сякаш от много далеч, Маркъс чу жена си да казва.

— Добре съм, Спиърс. Моля ви, Баджър, Маги, моля ви, оставете ни. Важно е. Моля ви!

Тримата излязоха от стаята без особено да бързат.

Маркъс много бавно затвори вратата на спалнята и завъртя ключа в бравата.

— Чувстваш ли, че можеш пак да повърнеш? Гладна ли си?

Тя поклати глава отрицателно.

Чак тогава Маркъс си даде сметка, че лицето й е лишено от цвят, че очите й са разширени, а тялото й — свито.

— Ти знаеше ли? — попита я с възможно най-тих глас.

— Не.

— Как мога да ти вярвам?

— Не можеш. Всички Уиндъмци сме лъжци.

— Ти носиш мое дете. Това е невъзможно. Тримата идиоти трябва да грешат. Ударът в главата ти предизвиква повръщането.

— Не е възможно, но заради самия спор нека го приемем за вярно. Да го приемем ли за единствена версия или да допуснем, че може и да съм ти сложила рога? Не забравяй за щедрия ми любовник в Пипуел котидж.

Той махна с ръка. Изглеждаше объркан, невярващ — сякаш беше улучен от куршум, но още не усещаше болката.

— Не разбирам. Вярно е, че те обладах няколко пъти, много малко на брой и нямах волята да не свършвам в теб отначало, но за да забременее жена, са необходими много повече пъти, месеци.

— Очевидно грешиш.

Беше бременна. Тялото й беше приело семето му. В брачната им нощ или при второто му идване? Идеше й да пее и да танцува. Вместо това й се наложи да диша дълбоко от поредния пристъп на гадене.

Маркъс започна да се разхожда насам-натам из стаята.

— Не си ли имала месечно неразположение след сватбата ни в Париж?

Отрицателно поклащане на глава.

— Проклета жена. Не ти ли мина през ума, че този път може да е различно? Че мъж, а именно аз, е изхвърлил в теб семето си?

— При повечето жени това е предсказуемо, но не и при мен.

— Да не би да искаш да кажеш, че цикълът ти не завършва задължително, когато ти очакваш това да се случи?

Тя кимна, загледана право в него.

— Не желая това дете и ти прекрасно го знаеш!

Тя запази мълчание — беше решила на никаква цена да не проговори, за да не се поддаде на чувствата си.

— Нарочно го направи!

А, най-сетне удари в целта. Лицето й бързо почервеня от гняв. Дори и в този момент старата Херцогиня взе връх в думите й.

— Чудех се точно колко време ще ти отнеме да стовариш цялата вина върху мен. Майка ми казваше, че мъжете не могат да допуснат те да са сгрешили. Казваше, че по всякакъв начин те ще се стараят да се отърват от вината си, като я прехвърлят на някоя жена — после като по чудо и гневът й се изпари. Не бе за вярване, но тя му се усмихна. — Ще бъдеш баща, Маркъс, а аз — майка. Нося дете в себе си, нашето дете.

— Отказвам да приема, че баща ти е спечелил. Ако ти си копеле по рождение, той се показа такъв в мислите и постъпките си. Не приемам. Чуваш ли, Херцогиньо? Не приемам, че може да бъдеш бременна. Не съм го заслужил с нищо. Животът ми си течеше щастливо до смъртта на баща ти, чиито наследник трябваше да бъда. Тогава той отприщи всичката си злоба към мен. Мразеше ме и го показа, лишавайки ме от възможност да поддържам притежаваното от рода Уиндъм, освен ако не се оженя за теб, безценното му копеле. За теб — единствената жена, която не бих пожелал, а дори и да съм изпитвал нещо към теб, то беше задушено от унижението. И все пак ти ме принуди да се оженя за теб и да спя с теб. Не ми остави никакъв избор, точно като баща си. Искам пак да разполагам с живота си. Искам ти и проклетото ти дете да го напуснете.

Той се упъти тежко към междинната врата, когато го закова тихият й глас.

— Искаш ли утре да напусна имението, Маркъс?

— Бих искал да го направиш моментално, но ще е жестоко. Вероятно ще припаднеш на стълбите.

Затръшна вратата след себе си.

За дълго време погледът й не се отмести от затворената врата. После леко докосна корема си. Беше все още гладък, но детето беше в утробата й, тяхното дете.

Лежеше си, вперила поглед в тавана, когато на вратата се почука. Тя стана и я отключи. Отвън стояха Баджър, Спиърс и Маги. В ръцете си прислужницата държеше малка, покрита чиния.

И тримата пристъпиха безмълвно в спалнята.

— Хайде, Херцогиньо, яжте — каза Маги, отвеждайки я до стола пред камината.

Тримата заеха позиции около нея, а тя започна да си отхапва от кифличките на Баджър.

— Направил съм ги с малки ябълкови парченца. И прясна сметана.

— Превъзходни са.

— Минава ли ви стомахът? — попита Маги.

Херцогинята кимна и продължи мълчаливо да дъвче. Спиърс прочисти гърлото си.

— Негова светлост е човек на страстите. Той е водач, човек на действието. Мрази шикалкавенето. В битките, в които е участвал, хората му вярваха в него повече, отколкото в Бога. Водеше ги и ги защитаваше без умора според силите си и те знаеха, че е готов да даде живота си за всеки от тях.

— По думите на господин Спиърс той си е бил буен още като момче — подхвана Баджър. — Освен че притежава качествата на водач, той е и верен до смърт. Не може да бъде причислен към хладнокръвно разсъждаващите. Първо реагира, после размисля. Езикът му е богат на ругатни и удивително цветист. Но всяка ругатня го успокоява и в следващия момент той вече се смее.

— Говорят, че ние, жените, бързо избухваме и наговаряме всичко, което ни хрумне — включи се и Маги, — но правилото си има и изключения. Вижте само себе си, Херцогиньо — мълчалива сте като риба. Никога не губите самообладание и не говорите глупости. Тъкмо обратното на негова светлост — Маги се намръщи, после сви рамене. — Поне бяхте негова противоположност. А от известно време сте се променила, всички са го забелязали.

— Вярно е, че от време на време негова светлост губи търпение, а така също и контрол над езика си, но той ще улегне, Херцогиньо — каза Спиърс. — Въпреки че изглежда сте загубила възхитителната си сдържаност, най-малкото в случаите, когато пожелаете да я губите, не бихте могла да издържите на сравнение с негова светлост по необузданост на характера. Той не е човек, лишен от достойнство, той просто…

— Знам — довърши мисълта му тя, — човек на страстите, буен и лесно възпламеним. Но ще ви кажа едно нещо. Той не иска детето. И ми го е повтарял достатъчно често, за да не се заблуждавам, че решението му е взето тази нощ.

— Той е мъж и е глупав като всички мъже — каза Маги сърдито. — Трябва да разбере, че бебетата са резултат от правенето на любов. Колкото и да ругае, той си дава сметка колко лесно можете да забременеете, като се има предвид сладострастието му…

— Точно така — прекъсна я Баджър. — Безсмислена е упоритостта му да се отрича от наследник. Той не е глупак.

— Не разбирате — отвърна Херцогинята побледняла.

Тримата придобиха много объркан вид.

— Независимо от това — проговори най-сетне Маги, — аз познавам мъжете, Херцогиньо, и ще ви кажа, че негова светлост може сега да ви влудява с гордостта си, но ще се пречупи. Ще му уври главата кое е право и кое не.

— Ще стигне до по-умерени възгледи — каза Баджър.

— Ще стигне до по-умерени възгледи или ще се наложи да вземем мерки — уточни Спиърс и другите двама закимаха в съгласие.

Тя ги огледа един по един. Най-накрая каза.

— Да, вероятно ще се наложи да вземем мерки.

— Не възнамерявате да бягате оттук, нали, Херцогиньо? — поинтересува се Баджър.

Тя го погледна замислено.

XXII

Маркъс се закова в дъното на стълбището, от което се слизаше в грамадното фоайе на къщата. Пред двойната входна врата, до три куфара, беше застанала Маги — ярка картинка в пламтящо червено и тъмносиньо. Крачето й, обуто в елегантна обувчица, нетърпеливо потропваше: туй, туп, туп. Очевидно чакаше някого.

Той изръмжа.

— Къде, по дяволите, е тя, Маги?

Маги се обърна много бавно към него с дълбок реверанс.

— Коя, по дяволите, е тя, милорд?

— Не се занасяй с мен, момиче, или аз ще…

— Достатъчно, Маркъс. Тук съм, ако питаш за настоящия момент. С Маги напускаме Чейз Парк — чу се гласът на Херцогинята.

— Никъде няма да ходите, дяволите да ви вземат!

— Но ти съвсем ясно изрази желанието си. Искаше да тръгна незабавно, възпираха те само евентуалните коментари, че си изхвърлил бременната си жена посред нощ.

— Изобщо не беше посред нощ. Сега…

— Аз проявих отзивчивостта да изчакам утрото. Довиждане, Маркъс.

Тя му обърна гръб и пое навън с вирната брадичка — досущ херцогиня с кралска кръв. След няколко крачки залитна към един от куфарите и се строполи на едната си страна.

За секунда той беше до нея и я вдигна в прегръдките си.

— Добре ли си? Кажи нещо, напаст Божия!

— Всичко е наред. Какво неприятно падане — точно по средата на така добре изиграно царствено оттегляне.

— Да, това се случва, когато човек си вири носа. Няма да ти се смея, поне не сега. Чуй ме сега, Херцогиньо. Никъде няма да ходиш. Тук е домът ти и в него ще останеш — разтърси я. — Разбираш ли?

— Не съм сигурна, Маркъс. Може би ще ми помогнеш, като пак ме поразтръскаш. Помага на мисленето.

Той замълча, но погледът му беше като на някой от мрачните герои на лорд Байрон.

— Защо Чейз Парк да ми е дом? Защо тази сутрин пеете нова песен? Наистина, милорд, не ви разбирам.

— Твой дом е, докато аз кажа, че не е, а дори и тогава ще продължава да бъде, защото утрото е по-мъдро от вечерта и решенията се взимат и се променят в течение на часове. Сега разбираш ли?

— Никога няма да те разбера.

— Аз съм мъж. Същество, трудно за схващане. Ние не излагаме чувствата си на показ и всеобщ коментар, както това е обичай при жените.

Маги изсумтя презрително зад гърба му.

— О, Боже! — възкликна Херцогинята с познатия му тон, който го накара да се отстрани от пътя й без никакво колебание.

Тя изтича навън, спусна се по стъпалата и повърна в розовите храсти, изкарвайки акъла на един градинар, който от уплаха изпусна лопатата си.

Маги го измери с поглед отгоре до долу.

— Нарочно я разтърсихте, за да й стане лошо. Двадесет минути съм й четкала пелерината, за да премахна всички следи от лазенето по земята в онова скапано абатство, а сега какво? Пръст, червеи и Бог знае още какво.

— Не съм я разтресъл нарочно. Все пак от това може да има и полза — ако в женския й мозък се е отворило малко място за здрав разум. Сампсън! А, ти си бил зад мен. Научил си се да се промъкваш безшумно като Спиърс и Баджър. Веднага занеси куфарите на нейна светлост в стаята й. Без отлагане. Току-виж отново се е отдала на налудничавости, когато се изправи на крака.

Маги отново изсумтя.

Маркъс също излезе, за да се наслади на красивата лятна утрин. По небето в приятен светлосин цвят тук-там се виждаха облачета; въздухът беше наситен с миризмата на окосена трева, а — коленичила в розовите храсти — съпругата му повръщаше.

Изчака я, докато привърши със заниманието си, после я взе на ръце и я понесе обратно нагоре, без да обръща внимание на когото и да е от верните й слуги. Мина и покрай леля Уилхелмина, която вдигна учудено вежди и запита обнадеждено.

— Да не би най-накрая да хвърли топа?

— В никакъв случай. Приятен ден, лельо Уилхелмина.

— Мамо! — долетя гласът на Урсула. — Наистина, не бива да говориш такива ужасни неща. Тя е господарката тук.

— Аз ли? Нищо неблагоприлично не съм казала. Само се чудех дали не се е преуморила от толкова работа.

— Това не ми харесва, Маркъс — каза Херцогинята.

— И на мен не би ми харесало. Сега знаеш, че трябва да си тиха и спокойна като крава и да вършиш точно каквото ти казвам.

Стигнаха до спалнята й и той я постави върху леглото. После й подаде чаша вода и тя отпи няколко глътки. Простена, хващайки се за стомаха. Маркъс излезе от стаята и тя го чу да вика.

— Маги, донеси няколко бисквити. Без съмнение имаш запаси от тях. Бързо!

Не бяха минали и три минути и тя вече предъвкваше бисквита с канела. Въздъхна облекчено.

— Ти не ме искаш тук. Защо говориш обратното? Да не би пасторът да ти идва на посещение и да се боиш, че ще види как съпругата ти те напуска?

Не й отговори. Вместо това се обърна и започна привичната си разходка — между леглото и люлеещия се стол. Черни ботуши, широки крачки. Възхитително създание. Тя го харесваше. Споменът за униформата му я накара да въздъхне.

— Искам да напусна имението, Маркъс. Както ти е известно, съм богата, но и без парите, оставени от баща ми, щях да се справя и това също ти е известно. Не съм си поставяла за цел да забременея, но има факти и не можем да им се опълчим — за момент някаква мисъл като че ли я задави и тя прошепна. — Невъзможно. Ти не би го поискал.