Тя прибра крака до гърдите си — за опора и повече сила, и го ритна в слабините. В продължение на безкрайно дълъг миг той остана над нея неподвижен, едва ли не бездиханен, невярващ, с вдигнатия за удар пистолет. После започна да пищи, по-скоро да вие, и падна по гръб, в истинска агония, притисна ръце между краката си, забравил за всички и всичко на света.

— Браво, Херцогиньо — Маркъс се претърколи до Тревор и ритна пистолета му към нея, защото ръцете му бяха вързани зад гърба, а нейните — отпред. Тя го взе и го вдигна пред себе си. Маркъс се изправи и бавно се примъкна до нея.

— Развържи ме, ако можеш.

Китките му вече бяха освободени, когато Тревор, преодолял донякъде раздиращата болка и замайването, успя да седне. Тогава видя насочената към него цев в ръцете на Маркъс.

Ругатнята му прозвуча почти нежно.

Херцогинята вече не се смееше, от спокойствието й лъхаше заплаха.

— Не го изпускай от мушка, Маркъс. Не мърдай, а аз ще освободя глезените ти.

Когато и тази работа беше свършена, Маркъс се изправи и се разтъпка, за да възстанови кръвообращението си. Дулото на пистолета нито за миг не промени целта си.

— Къде се намираме?

Тревор продължаваше да се бори с болката, затова не отговори веднага. После сви рамене.

— Не очаквах първо да ми зададеш точно този въпрос.

— Какво друго да те питам? Изигра си представлението. Разбрахме колко си загрижен да изпълниш дълга си като глава на рода и че няма да се спреш и пред убийство, за да осигуриш щастието на майчето, братчето и сестричето ти. Е, добре, братовчеде, кажи ми — те наистина ли нищо не знаят за деянията ти?

— Може би. Майка ми ви мрази. Урсула е сладурана, Джеймс е момче на място и ме обожава. Няма как да узнаете това със сигурност, нали, Маркъс?

— Ти не си само луд, братовчеде. В лудостта ти има система и това е по-лошото. Къде сме?

— Ще ти кажа, когато се срещнем в ада.

— Знаеш ли какво, братовчеде? Не ме плаши, че ще се срещнем в ада, защото ти ще си там много преди мен.

Той вдигна пистолета, погледна лицето — толкова прилично на неговото собствено — и за момент през ума му проблесна: Мили Боже, той ми е братовчед, моя плът и кръв. И се поколеба. Тази частица от секундата беше необходима на Тревор. Той се хвърли като бик, нанесе съкрушителен удар на Маркъс в бедрото, събори го и се протегна за оръжието. Маркъс не бе достатъчно бърз, но все пак здраво стисна пистолета и не го изпусна, въпреки че Тревор тресеше десницата му.

Схватката беше безшумна, чуваше се само сумтене и тежко дишане. Херцогинята беше на крака и търсеше да се въоръжи с каквото и да е. За себе си не се боеше, но трябваше да потисне парализиращия страх за Маркъс, за да може да действа бързо и ефективно.

Борбата за оръжието не преставаше. Двамата мъже се търкаляха но пода и изтощението все повече ги обхващаше. Дишаха като продрани мехове. Тогава тя я видя — вила, ръждясала от старост, облегната на отдалечената стена на обора. Нямаше много читав вид, но щеше да свърши работа. Грабна я — тежеше пущината — и се затича към вчепкалите се тела.

Боеше се да не удари Маркъс — двамата не спираха да се търкалят — ту единият отгоре, ту другият. Пистолетът беше все още у Маркъс, но Тревор съумяваше да се предпази. Тя обикаляше около тях и чакаше. Чакаше…

Тогава, съвсем неочаквано вратите на обора широко се разтвориха и през тях нахлу слънчева светлина.

Лъчите заслепиха и блъснаха назад Тревор, който в този момент се намираше отгоре. Маркъс се възползва, отблъсна го от себе си и коленичи с насочен пистолет.

Херцогинята беше по-бърза. Тя издигна вилата над главата си и стовари с всичка сила дървената й дръжка точно върху темето на Тревор, просвайки го по лице на пода. Тревор само пририта веднъж и утихна. Не знаеше дали не го е убила и не я беше грижа.

— Маркъс! — извика тя и за секунда се намери до него, без да съзнава, че над тях се бяха надвесили Норт, Баджър и Спиърс.

XXXII

Баджър я тупаше по гърба и издаваше звуци, наподобяващи тези на квачка към пиленцата си. Чувстваше се глупаво от изблика си, а му се искаше да крещи от облекчение. Бесът му бе насочен срещу самия него.

— Господи, този жалък негодник Тревор е успял някак да сипе лауданум в шоколада, който ви изпратих! Като последен глупак се съгласих Антония да ви го донесе, без да ми мине през акъла…

— Но как е успял? — попита Маркъс, докато Спиърс се занимаваше с изранените му кокалчета и натъртванията по лицето. Погледът му се премести към безчувствения му братовчед, до когото беше клекнал Норт и опипваше пулса му.

— Съвсем случайно говорих с Антония. Оказва се, че за кратко двете близначки се заприказвали и влезли в спалнята си. Близначките спорили за нещо си и през това време Тревор се възползвал от удобно оставения в коридора шоколад, за да сипе в него лауданум.

— Проклятие! — възкликна Маркъс. — Ами ако не бяха спорили? Ако Антония направо беше тръгнала да донесе шоколада? Тогава Тревор щеше да я нарани, може би и двете, ако се наложеше — и да ги убие — хладнокръвно и без угризения, както се размазва муха. Какво значат близначките, петнадесетгодишни хлапета, за него? И как, по дяволите, е проникнал в къщата?

Проникването в къщата не беше никак трудно, затова последният въпрос остана без отговор.

Херцогинята най-сетне събра сили да говори.

— Той искаше да ни накара да повярваме, че цялата работа е дело на двама ви.

— Моля за извинение, Херцогиньо?

— Маркъс и аз изобщо не допуснахме подобна мисъл.

— Постарайте се и в бъдеще да е така.

— Съгласен съм. Недостойна мисъл за една херцогиня и един граф — каза Спиърс. — Не прилича и на двама ви.

Маркъс отново погледна към Норт, върнал се преди два дни от посещение при приятел от армията в Касълфорд.

— Ще живее ли той, Норт?

— Да, така мисля. Херцогинята добре го е подредила, но пулсът му е нормален. Мога да го отведа в Дарлингтън и да се погрижа да бъде настанен в затвора. С усилена охрана, денонощно.

— Ще дойда с теб. Не искам да го изпускам от очи, докато не съм сигурен, че е заключен на топло зад дебели решетки.

— Какво се случи, милорд? — въпросът бе на Спиърс. — Искам да кажа, защо господин Тревор е все още жив?

— Държах оръжието и бях готов да го убия. Тогава осъзнах, че срещу мен стои мой братовчед — Уиндъм като мен, и не можах да го направя. Дадох му шанс и той скочи върху мен.

— Правилно си постъпил, Маркъс — каза Норт. — Не си омърсил ръцете си с кръвта му. Погрижи се да го депортират в колония за престъпници, където да завърши живота си. Така няма да представлява опасност за тебе.

— Да. Колония за престъпници. Може да се уреди. Така ще избегнем шумен скандал. Леля Уилхелмина си го заслужава, но не и Джеймс и Урсула. Не искам да страдат повече, отколкото така или иначе им предстои да страдат.

— Всички споделяме мнението ви, милорд — обобщи Баджър. — Трябва да добавя само, че госпожица Маги не беше на себе си, крещеше на Спиърс, на мен, дори на бедния лорд Чилтън, който най-малко го заслужаваше, и ни кълнеше, задето не я взимаме с нас.

— Картината, пресъздадена с твоя език, е впечатляваща, Баджър — каза Маркъс. — Как ни намерихте?

— Отидохме до конюшните с господин Спиърс, след като открих липсата ви и споделих опасенията си с него. Не че бяха свързани непременно с господин Тревор. Видяхме, че конете ви ги няма и по дирите им стигнахме дотук.

— По дирите от конете ни ли каза, че сте стигнали дотук, Баджър? Способностите ти просто правят поразително впечатление. Ти си камериерът на Херцогинята. Пак ти си нашият готвач. Пак ти си наясно с лекарствата. Не е ли множко да разбираш и от следотърсачество?

— Не беше никак трудно, милорд, истина ви казвам. Причината е в една от подковите на жребеца ви — във формата на звезда — поставена преди три години от покойния ви чичо. Ще попитате защо? И най-смътна представа си нямам. По този ясен знак не беше трудно да ви проследим до обора на стария Макгилди. Горкият старец, след смъртта му никой не се грижи за обора, който всеки момент ще се срути, и това е накарало Тревор Уиндъм да ви доведе тук. Доколкото си спомням, при престоя си в имението той се губеше много часове да обикаля околностите.

— Проклятие! Знаех си, Маркъс, че опасността дебне наблизо и ви изоставих — поклати виновно глава Норт.

— Глупости, ядосваш се, че не си бил с нас, когато намерихме съкровището — Маркъс сръга шеговито приятеля си.

— Уви, опасявам се, че в думите ти има истина.

— Е, не е лошо, че в решителни моменти бяхте от нашите, милорд — вметна Спиърс.

Откъм вратата на обора внезапно се дочу писък.

— Ха! Знаех си, че ще ви открия! Всички проклетници накуп — господин Спиърс, господин Баджър, ваша подлизурска светлост лорд Чилтън… Да ви вземат рогатите, веселбата е свършила! Не е честно да пропусна всичко!

Херцогинята погледна към Маги, влачеща след себе си зачервения Сампсън и обърна удивено лице към съпруга си.

— Би ли могъл да си представиш, че Маги доброволно ще пропусне и частица от веселбата?

— Ха! Какво виждам? Божичко, господин Тревор, проснат в неподходяща за един джентълмен поза на земята! Какво е ставало тук?

ЕПИЛОГ

Късно вечерта на същия ден. Време за топлина и близост. Време, в което страхът и тежестта на загубата пълзяха далеч от трапезата, около която се бяха настанили Маркъс, Херцогинята и всичките им приятели, по някаква случайност и техни прислужници. Графът изрично беше настоял всички да вечерят заедно, поне тази вечер, въпреки енергичното и гръмогласно изразено неодобрение от страна на Спиърс.

Майката на Маркъс беше отпратила леля Гуенет и близначките в тяхната си дневна, с препоръката да си направят техен си собствен банкет, понеже графът е човек, чиито странни хрумвания трябва да бъдат зачитани от гледна точка на това, че е глава на рода. Накратко — всеки сам да си организира веселието. Леко намръщване от нейна страна беше предизвикало безочливостта на Фани, опитала се да възрази с аргумента, че и лорд Чилтън не е слуга, пък бил допуснат на графския банкет.

При появата на отлично изстуденото шампанско на въпросния банкет Сампсън, иконом на фамилията Уиндъм за последните петнадесет години — човек със солидно минало, сдържано поведение и трезви преценки, със съответстващата на всичко преждепосочено външност, се изправи, прочисти гърлото си и обяви.

— Милорди, миледи, господин Баджър и господин Спиърс, много бих желал да направя едно съобщение. Госпожица Маги остава тук като лична прислужница на Херцогинята. Аз също ще продължа да изпълнявам длъжността на иконом в Чейз Парк.

Той замълча и Маркъс се намръщи.

— Не се изразих достатъчно точно и ясно, милорд. Всъщност това, което исках да каже, е това, което ще кажа сега, тоест… че госпожица Маги даде съгласието си да стане госпожа Гленроял Сампсън. Това, милорд, това е… ъ-ъ… кръщелното ми име.

— Боже! — възкликна Херцогинята. Тя се изправи от стола си, отиде до Маги, наведе се и я прегърна. — Поздравявам те, скъпа моя. Сампсън е чудесен човек. А изумрудената огърлица ти стои възхитително.

Маги се засмя и премигна кокетно с дългите си ресници към графа.

— Стабилен мъж е — каза тя, — комуто не е присъщо да се налага с юмруци до смърт с някой друг нещастник или да препива с бира в някоя долнопробна кръчма, още по-малко пък — да заложи и последната си монета в някое гнездо на усойници. Реших, че е време да си седна на задника до някой порядъчен мъж, който мисли с главата си, а не с някоя друга част. Във всеки случай, реших да не се връщам на сцената в Лондон.

— Стабилен е — каза Баджър. — Наистина мисли с главата си. Верен е. Добре ще се грижи за Маги. Ще проявява разбиране към случайните й флиртове. Човек, достоен за възхищение, според мнението и на господин Спиърс.

— Аз лично се възхищавам на търговския му талант — отбеляза Норт. — Бях свидетел на преговорите му с един нахакан търговец вчера. Преди да си тръгне, човекът беше готов да целува лъснатите му ботуши.

— Херцогиньо, какво е твоето мнение? — поинтересува се съпругът й.

— Мисля, че Сампсън е най-големият късметлия на света — отвърна тя убедено и с усмивка.

— Много мили думи, Херцогиньо — каза Сампсън и продължи. — Моля ви обаче смирено да вземете под внимание, че и Маги е дама с късмет. Тя ще има мен за съпруг и господин Баджър и господин Спиърс за другари и закрилници. Всеки се нуждае от приятели в живота, Херцогиньо. И малцина са тези, които намират своя рай в живота.

— Разбира се, но всички ние заплатихме цената на рая — съгласи се Херцогинята.

— Тъй си е — Маги намигна на господин графа. — Я негова светлост как е загладил косъма, не мислите ли, Спиърс?

— Истина казваш, Маги, чиста истина.