Леля Гуенет поклати глава и на свой ред рече, задавяна от болка и гняв.

— Баща ви никога не успяваше да си избере подходящ кон за езда. Глупавото животно е виновно за смъртта му.

— Глупавото животно беше единственият кон, който той яздеше в продължение на осем години, лельо — възрази Фани. Долната й устна трепереше, когато добави. — Татко обичаше коня си. Спомням си веднъж заваля и той се погрижи за коня, преди да се погрижи за нас с Антония.

Гуенет и за момент не се усъмни, че брат й беше постъпил точно така. Ловът беше непрекъснато занимание за него, в течение на което той поемаше рискове, каращи дори Спиърс да повдига вежда в удивление, но никога нищо не беше му се случвало. Не беше и падал от коня допреди шест седмици. Обърнал се на седлото си, за да изкрещи ругатня за нещо си на някакъв стар приятел, който яздел зад него, и главата му се блъснала в провиснал ниско дъбов клон. Ударът го свалил от коня, убивайки го моментално.

Три седмици след нещастието Маркъс, двадесет и три годишен, разквартируван с батальона си на полуострова, беше информиран, че е новият граф Чейз. Осмият по ред граф Чейз. Гуенет се чудеше дали Маркъс все още изпитва усещането, че ходи в обувките на чичо си, когато слиза по грамадното централно стълбище или се разхожда по дебелите турски килими. С една дума — дали все още се чувства като натрапник.

— Чудя се дали Маркъс ще даде зестра на Херцогинята и ще я представи в обществото, за да си намери съпруг — обади се Фани, след което се изправи, придърпа полите си надолу и се запъти да си вземе кифличка от изящно изработен сребърен поднос.

Антония изсумтя.

— Тя не се нуждае от зестра, просто джентълмените трябва да имат възможност да я зърнат. Всеки един от тях ще я моли на колене да стане негова съпруга. Героинята от романа, който чета, е и красива, и мила, и добра, но е бедна като църковна мишка. Още не съм го завършила, а вече трима джентълмени се хващат за сърцето, когато тя мине покрай тях.

Ама че лигава история — помисли си Гуенет. — Ако някога някой джентълмен се е държал за сърцето, то се е дължало не на изпепеляваща любов, а на проблеми с храносмилането, породени от поглъщането на твърде много бренди.

— Фани, разрешавам ти да изядеш само една кифла и недей да разговаряш с нас, докато дъвчеш. Маги ми обърна внимание, че роклите ти са започнали доста плътно да ти прилепват в кръста. С Антония сте на възраст, когато трябва да се освободите от бебешките си тлъстини, не да трупате нови върху тях. Що се отнася до теб, Антония, искрено се съмнявам, че в беседите на доктор Едуардс са включени джентълмени, заглеждащи млади дами. Ясно — мисис Радклиф10. На майка ти това изобщо нямаше да се хареса.

Долната устна на Антония започна да трепери. Гуенет въздъхна.

— Защо не ни почетеш на глас някой пасаж?


Пипуел котидж, Смардън, Кент

юни 1813 година

Маркъс дръпна юздите на червеникавокафевия си жребец и го спря пред имението, наричано от местните Пипуел котидж. Слезе от него и го завърза за използвания за целта железен стълб. Чувстваше се напълно изтощен, ядосваше се за забавянето, но преди всичко изпитваше облекчение — толкова силно, че му се щеше от радост да се хвърли да целуне земята, а Херцогинята да удуши с ръцете си, защото беше причинила такова безпокойство — на него най-много от всички.

Преди три месеца беше посетил Роузбъд котидж в Уинчелси, за да я вземе оттам, но нея отдавна я нямаше и никой не знаеше къде беше отишла. Придружавал я прислужник. Странно — осемнадесетгодишно момиче, пътуващо и живеещо с мъж, бил той прислужник или не, стар или млад.

Отне му три месеца да я издири. Това можеше да продължи и три години, ако Спиърс не бе решил да се намеси активно. Все още представляваше пълна загадка за Маркъс начинът, по който Спиърс се беше справил с положението. Първо беше минал през Уинчелси, където Маркъс преди това се бе опитал чрез подкупи и заплахи да изтръгне информация от някой от жителите на проклетото градче. После беше заминал за Лондон. Цялата акция му отне два дни, след което се завърна в Чейз Парк и с поклон връчи на Маркъс парче хартия, на която беше написано Пипуел котидж, Смардън, Кент.

Тя беше прекарала в самота, като се изключеше прислужникът, почти шест месеца.

Маркъс се поуспокои. Беше я открил. Поне Пипуел котидж не приличаше на бордей. Къщичката имаше много приятен вид, заобиколена от раззеленила се лятна растителност — поне дузина дъбови дървета, сочни кленове, лиственица, както и липи. Нискорасли тисове, грижливо подрязани, очертаваха пътеката към входната врата, а самата пътека беше застлана с гладки гранитни плочи. Зад тисовете, подредени симетрично в лехи, се простираше море от цветя. Разпозна рози и далии, но имаше и най-различни други, които се прибавяха в тържеството на цветове. Къщата беше боядисана в бяло, рамките на прозорците — също, а краищата им бяха обточени с червени линии. Уютно малко обиталище. Твърде уютно за хора в нелеко положение.

Извървявайки пътя до входната врата, от която надвисваха още рози, иглики и хидрангии, в главата му отчетливо се загнезди само една мисъл — искаше единствено да я намери здрава и добре нахранена. Отхвърли неприятното предположение, мярнало му се, че и тя, като майка си, е намерила покровител. Не и тя, не и Херцогинята — прекалено много гордост имаше в това момиче.

Почука, молейки се вътрешно за добри вести. Баджър отвори вратата и се взря в младия джентълмен, който на свой ред закова поглед в него. Маркъс премигна объркано, после каза бавно.

— Вие ли живеете сега тук, сър? Вие ли сте притежател на тази къща? Да не би Хер… госпожица Кохран да се е изнесла оттук?

— Аха, аз живея тук — каза Баджър, без да помръдне и сантиметър от входа.

Маркъс изруга, с което предизвика блясък на интерес в очите на Баджър.

— Тогава бяхте на полуострова, нали, сър? — попита Баджър.

— Да, но сега съм граф, по дяволите, и трябваше да напусна армията.

— Ще ми разрешите ли да попитам кой точно граф, по дяволите, ще трябва да сте вие?

— Чейз, граф Чейз.

— Това — произнесе Баджър бавно, приготвяйки се за схватка, — в никакъв случай не може да е истина. Най-добре е да си тръгнете, сър. Не възнамерявам да повтарям съвета си, ако разбирате какво искам да кажа — той изпълни още по-плътно рамката на вратата, а огромните му лапи се свиха в юмруци.

Маркъс не беше глупак. Очевидно мъжът беше готов да му извие врата, макар да не можеше да схване поради каква причина.

— Най-чиста истина е, че аз съм новият граф Чейз. Ъ-ъ, осмият, а не седмият. Надявах се, че госпожица Кохран все още живее тук. Дошъл съм за нея, разбирате ли. Забравиха я след смъртта на баща й и когато господин Критакър си спомни, веднага се отправих към Уинчелси, но нея вече я нямаше там. Отне ми три месеца, за да открия следите й, а ето, че отново съм я изпуснал.

Баджър го измери с поглед от глава до пети.

— Вие сте Маркъс Уиндъм?

— Да.

— Старият граф ви наричаше дяволски син. Същият ли сте?

Маркъс се усмихна.

— Чичо ми никога не бъркаше с определенията. Признавам правотата му в случая.

— Искате да ми кажете, че баща й е мъртъв?

— Почти от шест месеца насам. Мигновена смърт — конят му го хвърли. Значат ли въпросите ви, че тя е все още тук? Че вие сте нейният прислужник?

— Значи ето защо никой не дойде да я вземе. Странно, че не се досетихме за такава възможност. Предполагам, че е било нещастен случай? — след утвърдителното кимане на младия мъж Баджър продължи. — Херцогинята винаги споменаваше за вас след завръщанията си от Чейз Парк. Всъщност, тя каза само, че вие сте човекът, лепнал й прякора Херцогиня и че сте чедо на самия дявол. Опасявам се, сър, че чувствата й към вас не са много топли.

Маркъс се разсмя.

— Няма да се разстроя, дори ако науча, че тя мрази всичко, свързано с мен. Само ми кажете, че е добре.

— При нея всичко е наред.

— Храни ли се достатъчно?

— Напълно.

— Но откъде намира средства за такава къща?

— За това, сър, най-добре би било да попитате госпожица Кохран — внезапно възприе пуританско сдържан тон Баджър. — Ако ми разрешите да попитам, защо сте тук, сър?

— Бихте ли имал нещо против да ми разрешите да вляза? Както споменахте преди малко, необходимо е да разговарям с нея. Съвсем между другото, вие кой сте?

— Баджър. Грижа се за Херцогинята, така както го правех и за майка й по-рано. Поел съм грижата и като неин готвач.

— А, вие готвите?

Голямата грозна глава кимна и най-после Маркъс беше пропуснат да влезе. Той прекрачи и се озова в малко антре. Насреща му се издигаше стълбище, водещо към горния етаж. Удари го силната миризма на запържващо се месо, идваща някъде от лявата му страна. Червата му закуркаха и устата му се изпълни със слюнка. Стори му се, че чу мелодичен женски глас да припява.

— Чакайте тук, сър — каза Баджър и остави Маркъс сам, изчезвайки зад една врата, която затвори след себе си. Тананикането спря като отрязано.

Маркъс заудря лекичко по крака си с камшика за езда. Беше гладен, уморен и не можеше да повярва, че някакъв си прислужник го е зарязал насред някакво си антренце. Странна птица беше тоя прислужник-готвач — с маниери на възпитаник на Итън. Тя поне беше добре и не живееше сама. Но кой плащаше за къщата? За храната? За готвач?

Най-сетне вратата на стаята се отвори, появи се Баджър и каза.

— Може да влезете, сър. Госпожица Кохран ще ви приеме веднага.

Като че съм на аудиенция при кралица, помисли си Маркъс раздразнено.

Стаята беше малка, но правеше приятно впечатление. Усещаше се присъствието на хора в нея, живот, гостоприемен уют. На пода до канапе, покрито със син брокат, бяха струпани на купчини лондонски вестници. Много купчини; забеляза ги, колкото и да е странно, преди да забележи нея.

Бяха минали пет години от последното им виждане.

Пред него стоеше най-красивата девойка, която беше срещал през живота си. Очакванията му, че тя ще разцъфти след тринадесетата си година, далеч бяха надминати. Поразителното впечатление не се дължеше на облеклото, прическата й или бижута. Семплата й тъмносива муселинена рокля беше закопчана до брадичката, ръкавите напълно скриваха ръцете, а копчетата на маншетите им също бяха закопчани. Черната й коса беше сплетена на дебели плитки, прибрани върху главата й, а бижута не носеше. Едната й буза беше изцапана с мастило. Погледът й беше вперен в него, без тялото да извършва забележимо движение. Високомерно, самоуверено спокойствие, толкова нетипично за младо момиче.

Красотата й беше дадена без мярка.

— Какво правиш с всички тези вестници? — бяха първите думи на госта.

— Здравей, Маркъс.

— А, да, здравей, Херцогиньо. Доста време мина.

Тя кимна в отговор.

— Баджър ми каза, че смъртта на баща ми е причината никой да не дойде да ме вземе. Жива или умряла, без значение, аз бях забравена.

— Критакър за малко не умря от притеснение, когато ми съобщи новината. Беше преди повече от три месеца. Съжалявам, че така се е случило. Дошъл съм да те отведа в Чейз Парк.

Тя все още не помръдваше, а лицето й придоби намръщено изражение. Не му подаде ръка и не му поднесе буза за целувка. Все пак, беше му първа братовчедка, по дяволите, а продължаваше да стои на разстояние от него и лицето й все повече се смръщваше. В един момент осъзна, че думите му я бяха потресли. Само в течение на няколко седмици беше загубила и майка си, и баща си.

— Съжалявам за баща ти. Той беше мой чичо и аз го обичах. Смъртта му беше бърза и сигурно не е страдал.

— Благодаря ти, че ми каза за смъртта му. Мислех, че ме е забравил и не иска да ме вижда след смъртта на майка ми.

— Сега знаеш, че искаше да си с него в Чейз Парк. Човек няма власт да избира съдбата си.

Баджър се появи в рамката на отворената врата.

— Патицата е готова, Херцогиньо. Очаква ви голяма чиния, обкръжена от задушени малки картофчета, украсени със стръкчета магданоз и зелен фасул. Приготвил съм и от любимия ви ябълков сладкиш. Бихте ли желали да обядвате сега? Ще разрешите ли на негова светлост да се присъедини към нас?

Тя кимна, но мислите й очевидно бяха другаде.

— Гладен ли сте, сър?

— Да, препускал съм непрекъснато през целия ден. Ще е възможно ли някой да се погрижи за коня ми?

— Ще се наложи сам да свършите тази работа — намеси се братовчедка му. — Баджър няма време да се занимава и с нея.

— Разбирам — каза Маркъс, завъртя се на пета и се упъти навън.

— Зад къщата има навес. Там можете да подслоните коня си — извика Баджър след него.

Маркъс разбира се беше напълно в състояние да се погрижи за жребеца, но друго го притесняваше — Херцогинята живееше сама с мъж, говорещ английски като джентълмен и умело справящ се със задълженията на готвач. Отблъскващо грозен и на години да й бъде баща и въпреки това в цялата история имаше нещо гнило. Какво всъщност ставаше в тази къща?