Тереза Медейрос - Твой завинаги

Англия, 1806 година

— Кажете, моля, мис Уикършъм, имате ли някакъв опит?

Някъде в просторната господарска къща в якобински стил се надигна оглушителен тропот. Макар че достопочтеният иконом, който водеше разговора, видимо потръпна, а застаналата до масичката за чай икономка тихичко изписка, Саманта дори не мигна.

Вместо това тя извади от страничния джоб на износения кожен куфар, който стоеше в краката й, дебел сноп документи и ги подаде на иконома.

— Сигурно ще установите, че препоръчителните ми писма са безупречни, мистър Бекуит.

Макар да беше обед, в скромния приемен салон почти не проникваше светлина. Само няколко слънчеви лъча проникваха през процепа между тежките кадифени завеси и рисуваха причудливи шарки върху наситеното рубиненочервено на персийския килим. Запалените восъчни свещи, поставени върху малките масички, изпълваха ъглите на стаята с трепкащи сенки. Въздухът миришеше на мухъл и застояло, сякаш не е било проветрявано от години. Добре, че на прозорците и пред огледалата не бяха окачени черни кърпи, иначе Саманта беше готова да се закълне, че наскоро е починал някой любим член на домакинството.

Икономът взе документите от ръката й в бяла ръкавица и ги разгъна. Когато икономката протегна дългата си шия, за да погледне над рамото му, Саманта горещо се помоли слабата светлина в помещението да й помогне и двамата да не забележат, че грижливите подписи са подправени. Мисис Филпот беше симпатична дама на неопределена възраст, толкова тънка и суха, колкото икономът беше закръглен. По лицето й нямаше нито една бръчица, но в гъстата черна коса, стегната на кок на тила, се виждаха сребърни нишки.

— Както виждате, две години съм била гувернантка в дома на лорд и лейди Карстеърс — заговори трескаво тя, докато мистър Бекуит прелистваше документите. — Когато избухна войната, се присъединих към десетките гувернантки, които отидоха доброволки, за да се грижат за нашите смели моряци и войници, които се връщаха в родината ранени и обезсилени.

Икономката не можа да удържи неодобрителното свиване на тънките си устни. Саманта неволно се усмихна: значи все още имаше хора, които смятаха жените, поели задължението да се грижат за ранените войници, за малко по-добри от проститутките. Безсрамни млади същества, които гледаха голи мъже, без да се изчервяват. Тя усети как бузите й пламнаха и вирна брадичка.

Мистър Бекуит я погледна над ръба на телените си очила.

— Трябва да призная, мис Уикършъм, че сте малко по… по-млада от моята представа за дамата, която би била подходяща за тази длъжност. Работата е напрегната и изисква жена с повече… зрелост. Може би някоя от другите кандидатки ще е… — Саманта го изгледа пронизващо и гласът му замря.

— Не виждам други кандидатки, мистър Бекуит — заяви твърдо тя и намести собствените си неудобни очила на носа. — Предвид щедрото, дори необикновено щедро заплащане, което предлагате, очаквах да видя пред вратите ви поне десетина млади дами.

Чу се ново трополене, този път по-близо отпреди. Сякаш някакво гигантско чудовище си пробиваше път към леговището си.

Мисис Филпот заобиколи стола с такъв устрем, че колосаните й поли зашумоляха.

— Искате ли още малко чай, мила моя? — Докато наливаше на Саманта от порцелановата кана, ръката й трепереше толкова силно, че няколко капки пръснаха по дантелената покривчица.

— Благодаря — рече тихо Саманта и попи капчиците с ръкавицата си.

Подът под краката й затрепери, мисис Филпот също. Приглушеният рев, който последва, беше примесен с неразбираеми проклятия. Вече не можеха да отричат. Някой — или нещо — беше на път към тях.

С ужасен поглед към позлатената двукрила врата, която водеше към съседната стая, мистър Бекуит скочи и по високото му чело избиха капчици пот.

— Мисля, че сега не е подходящият момент…

Той мушна препоръчителните писма в ръката на Саманта, мисис Филпот бързо й взе чашата с чай и я остави върху таблата на количката.

— Бекуит е прав, мила моя. Трябва да ни извините. Май прибързахме… — Тя буквално дръпна Саманта да се изправи и я поведе към френските врати зад завесите, които извеждаха на терасата. Само по-далеч от позлатената врата.

— Багажът ми! — извика сърдито Саманта и погледна през рамо към коженото си куфарче.

— Не се притеснявайте, детенце — успокои я мисис Филпот и разкриви лице в насилено любезна усмивка. — Ще изпратим някого от лакеите да донесе куфара във файтона ви.

Когато тропотът и ругатните се чуха съвсем ясно, жената заби нокти в грубия вълнен ръкав на Саманта и я повлече напред. Мистър Бекуит се стрелна покрай тях и отвори широко един от високите прозорци. В сумрачното помещение внезапно нахлу ярко априлско слънце. Но преди мисис Филпот да изведе Саманта навън, тайнственият шум заглъхна също така внезапно, както беше започнал.

Тримата се обърнаха едновременно към позлатената двукрила врата в отсрещната стена.

За момент се възцари тишина — чуваше се само тихото тракане на големия златен часовник. След това прозвуча странен шум — сякаш някой опипваше вратата или я драскаше. Нещо голямо. И гневно. Икономката и икономът си размениха ужасени погледи.

В следващия момент вратите се отвориха с трясък и се удариха в стената. На прага застана не чудовище, а мъж — или онова, което беше останало от него, след като всички пластове лак и политура на изисканото общество се бяха олющили. Златнокафявата коса висеше на сплъстени кичури до раменете. Рамене, толкова широки, че изпълваха рамката на вратата. Панталон от дивечова кожа стягаше тесните хълбоци и подчертаваше мускулите на силните бедра. Долната част на лицето беше покрита с неколкодневна брада, която му придаваше вид на пират. Ако беше видяла в ръцете му сабя, Саманта щеше да избяга през глава, уплашена за добродетелта си.

Мъжът носеше чорапи, но не и обувки. Шалчето на врата му висеше накриво, сякаш се беше опитвал да го върже, но не бе успял. Ленената риза не беше прибрана в панталона, поне половината копчета липсваха и отворът разкриваше по-голямата част от гръдния му кош, мускулест, покрит с гъсти златни косъмчета.

Застанал в сянката на вратата, мъжът държеше главата си под странен ъгъл, сякаш се вслушваше в нещо, което можеше да чуе само той. Аристократичните му ноздри потръпваха.

Тънките косъмчета по тила на Саманта запърхаха. Не можеше да се отърве от чувството, че той търси нейната миризма, че преследва нея и никой друг. Тъкмо когато успя да се убеди, че това е смешно, той се раздвижи с грацията на роден ловец и тръгна право към нея.

За щастие на пътя му се изпречи нисък диван. Саманта понечи да извика, но предупреждението заседна в гърлото й. Мъжът се спъна в дивана и се сгромоляса на пода.

Много по-страшен от падането беше начинът, по който остана да лежи, сякаш нямаше смисъл да се надигне. Нито сега, нито по-късно.

Саманта беше неспособна да се помръдне. Бекуит се спусна към господаря си.

— Милорд! Милорд! А ние си мислехме, че спите!

— Съжалявам, че ви разочаровах — отговори провлечено граф Шефилд и гръмкият му глас заглъхна в дебелия килим. — Май някой е забравил да ме бутне в леглото.

Той блъсна ръката на иконома и се изправи тромаво — точно там, където слънчевата светлина влизаше през широко отворената врата към терасата.

Саманта видя лицето му и едва не изпищя.

Пресен назъбен белег, все още пламтящ от гняв, минаваше от ъгъла на лявото око през цялата буза и опъваше кожата. Някога лицето му е било ангелско, помисли си тя — с онази мъжка красота, запазена само за приказните принцове и херувимите. Но сега беше завинаги белязан с грозното клеймо на дявола. А може би не е белязан от дявола, каза си внезапно Саманта, може би го е направил самият господ, защото не е могъл да допусне един обикновен човек да има тази съвършена красота. Всъщност би трябвало да се чувства отблъсната, но тя не беше в състояние да отвърне поглед от лицето с белега. Нарушената красота на мъжа беше по-вълнуваща от предишното съвършенство.

Той носеше обезобразеното си лице като маска, зад която криеше цялата си ранимост. Въпреки това му беше невъзможно да скрие болката в морскозелените очи. Очи, които не виждаха Саманта, а гледаха през нея.

Ноздрите му отново потръпнаха.

— Тук има жена — заяви убедено той.

— Разбира се, че има — обади се бодро мисис Филпот. — С Бекуит тъкмо си пийвахме следобеден чай.

Икономката отново дръпна Саманта за ръкава и безмълвно я помоли да си върви. Ала невиждащите очи на Гейбриъл Феърчайлд я приковаваха на място. Той се запъти към нея, по-бавно от преди, но целенасочено. Саманта моментално проумя, че не бива да допуска глупостта да тълкува предпазливостта му като слабост. Отчаянието го правеше още по-опасен. Особено за нея.

Той вървеше към нея с такава решителност, че мисис Филпот уплашено се отдръпна и се сля със сянката. Саманта остана сама срещу него. Макар че първият й импулс беше да направи крачка назад, тя си заповяда да остане неподвижна, гордо изправена. Първоначалният й страх, че той ще се блъсне в нея — и може би ще я стъпче, — се оказа необоснован.

С необичайно острите си възприятия той спря на сантиметри от нея и подозрително подуши въздуха. До преди миг Саманта беше убедена, че лекият парфюм с аромат на лимон, с който беше натъркала слепоочията си, не би могъл да привлече никой мъж. Ала изразът на лицето му, когато го вдиша, я накара да се почувства като разсъблечена харемска наложница, която с нетърпение чака да бъде повикана от султана. По кожата й пробягаха тръпки. Сякаш той я бе докоснал, без да помръдне пръст.

Когато той описа кръг около нея, тя се завъртя заедно с него, защото някакъв неведом инстинкт й каза, че не бива да му обръща гръб. Най-сетне той спря, толкова близо до нея, че тя усети горещината, която се излъчваше от кожата му, и можа да отдели всяка от златните мигли, които обграждаха необикновените му очи.

— Коя е тя? — попита той, като устреми поглед някъде над лявото й рамо. — И какво търси тук?

Преди някой от прислужниците да измисли подходящ отговор, Саманта отвърна с твърд глас:

— Тя, милорд, е мис Саманта Уикършъм и е дошла да се кандидатира за свободното място на болногледачка.

Младият мъж сведе празния си поглед и подигравателно изкриви уста. Очевидно му стана приятно, че противникът е толкова дребен. Изхъмка презрително и попита:

— Може би искахте да кажете бавачка? Мила женичка, която да ми пее приспивни песнички, когато стане време да си лягам, която ме храни лъжичка по лъжичка с овесена каша и… — той направи кратка, многозначителна пауза и двамата прислужници закършиха ръце в недобро предчувствие — и ми изтрива брадичката, когато съм се накапал.

— Мисля, че гласът ми не е подходящ за приспивни песнички, освен това съм убедена, че вие сте напълно в състояние сам да си… изтривате брадичката — отговори с измамна мекота Саманта. — Моята задача се състои в това, да ви помогна да свикнете с новите обстоятелства на живота си.

Той се наведе още малко към нея.

— А какво ще стане, ако не искам да свикна? Какво ще кажете, ако ви заявя, че просто искам да ме оставят на спокойствие, по дяволите, за да пукна тук далече от проклетия свят?

Мисис Филпот изпъшка тихо, но Саманта отказа да се шокира от богохулството му.

— Мисля, че не е нужно да се изчервявате, мисис Филпот. Уверявам ви, че съм свикнала с детските избухвания. Докато бях гувернантка, младите ми възпитаници често поставяха на изпитание търпението ми. Гневните изблици бяха обичайното им средство, когато отказвах да изпълнявам капризите им.

Когато чу, че го сравняват със сърдито тригодишно хлапе, графът понижи глас до заплашителен шепот.

— Прав ли съм в предположението си, че много бързо сте ги отучили от тази вредна привичка?

— Не много бързо, милорд. Всичко с времето си. И с търпение. В момента имам впечатлението, че вие разполагате с време, а аз — с търпение.

Мъжът се обърна рязко към двамата си прислужници и Саманта се уплаши.

— Какво ви кара да мислите, че тази е по-различна от другите?

— Кои други? — попита остро Саманта и вдигна вежди. Икономът и икономката си размениха виновни погледи. Графът се обърна отново към нея.

— Предполагам, че са пропуснали да споменат предшественичките ви. Почакайте да си спомня… Първа беше старата Кора Грингот. Беше толкова глуха, колкото аз съм сляп. Страхотна двойка бяхме, наистина. През повечето време търсех опипом слуховата й тръба, за да изрева нещо в ухото й. Ако си спомням добре, тя издържа не повече от две седмици.

Той се заразхожда напред-назад съвсем близо до Саманта — дългите му крака правеха точно четири крачки в едната посока и четири крачки обратно. Беше съвсем просто да си го представи на борда на кораб, как раздава заповеди, златнокафявата му коса се вее на вятъра, а пронизващият поглед фиксира далечния хоризонт.