— Каква цел? — осведоми се мрачно Гейбриъл, опитвайки се да държи настрана скачащото върху него кученце. — Сигурно за неделното печено?

— Естествено, че не! — извика възмутено Саманта и изтръгна животинчето от ръцете му. Последва нежен шепот и Гейбриъл съвсем правилно заключи, че тя е прегърнала малкото чудовище и го гушка. — Сладкото малко коли не може да послужи за неделно печено, нали? О, не, не, не и нашето малко сладко кученце!

Гейбриъл се отпусна обратно във възглавниците и поклати глава. Кой би помислил, че острият език на мис Уикършъм може да изрича такива глупости? Е, поне не виждаше как тя милва немирното кученце по мекото коремче или трие лице в косматата му муцунка. Чувството, което го обзе, му беше толкова чуждо, че му трябваше цяла минута, за да го нарече с истинското му име. Той ревнуваше! Ревнуваше от някакво си малко куче със сплъстена козина и миризма на гнило от устата!

— Хайде, стига толкова — изсъска Гейбриъл, когато милувките се проточиха безкрайно. — Ще хванете бълхи. Или френската болест — добави мрачно той.

— Не се притеснявайте за бълхи. Помолих Питър и Филип да го изкъпят хубаво в едно от старите ведра на Мег на двора.

— Ако питате мен, мястото му е там.

— Но така ще се лишите от компанията му. Когато бях малка, до нас живееше възрастен мъж, който бе изгубил зрението си. Имаше малък териер, който ходеше навсякъде с него. Двамата с лакея излизаха на разходка, а териерът тичаше напред, разбира се, на каишка, и показваше на господаря си кога да заобикаля стърчащи камъни или локви. Веднъж старецът изхвърлил пламтящи въглени от камината на килима, кучето се разлаяло и повикало прислугата.

Сякаш бе очаквало да чуе точно тази дума, малкото куче в ръцете й нададе силен лай. Гейбриъл се стресна.

— Ама че умно животинче. Макар че според мен няма нищо лошо в това да изгориш в собственото си легло. Сигурно бедният старец накрая е бил не само сляп, но и глух?

— Исках да ви кажа, че кучето беше верен спътник на слепия старец, докато той почина. Лакеят му разказа на нашата прислужница, че кучето седяло дни наред пред семейната гробница и очаквало любимият му господар да излезе. — Гласът й прозвуча приглушено, сякаш беше скрила лице в кучешката козина. — Нима това не е най-трогателната история, която сте чували някога?

Гейбриъл се заинтересува много повече от факта, че семейството на Саманта е било достатъчно богато, за да има прислужница. Ала когато я чу да подсмърча и да търси кърпичката си, той разбра, че е загубил. Когато болногледачката му ставаше сантиментална, той нямаше никакъв шанс срещу нея.

— Е, добре — въздъхна той, — щом толкова държите да имам куче, не можете ли поне да ми намерите някое истинско? Да речем някое ирландско вълчо куче, или може би дог?

— Много са тромави. Това мъниче ще ви следва навсякъде. — За да го увери в правотата си, тя отново сложи кучето в скута му.

Козината на малкото коли миришеше на лимонова трева — лакеите сигурно го бяха изкъпали с любимия сапун на Саманта. Немирното кученце се изтръгна от ръцете му и се втурна към края на леглото. Намери пръстите му под одеялото и ги загриза с доволно ръмжене. Гейбриъл оголи зъби и изръмжа в отговор.

— Как ще го наречете? — попита Саманта.

— Мисля, че името не е подходящо за дамски уши — отговори той и освободи пръста си от кучешките зъби.

— Какъв упорит малък герой — изрече възхитено тя, когато кучето тупна на пода. То повлече със себе си и завивката и Гейбриъл побърза да я дръпне обратно. Само няколко сантиметра и мис Уикършъм щеше да се убеди в шокиращото въздействие на съня, от който го бе разбудила, и на нежностите, с които даряваше кучето.

— Права сте, малкият е упорит и не е научен да се подчинява — кимна той. — Ужасен инат. Не се поддава на възпитание, нито някой може да му угоди. Решен е да налага своята воля, даже ако това означава да прескочи желанията на всички останали. Затова мисля да го нарека… — Гейбриъл помълча малко, наслаждавайки се на изпълненото с очакване мълчание на Саманта. — Да, ще го нарека Сам.



През следващите дни Гейбриъл имаше предостатъчно възможности да нарича кучето с всички възможни имена, само не и с онова, което му беше дал. Вместо послушно да върви напред, за да го предупреждава за препятствия и евентуални опасности, кученцето непрекъснато описваше кръгове около него, мушеше се между краката му и изтръгваше бастуна от ръката му. Сигурно болногледачката му хранеше много лоши чувства към него, след като му беше натрапила това адско същество.

Въпреки всичко кучето изпълняваше съвестно основното си задължение — то беше негов постоянен спътник. Където и да отидеше Гейбриъл, тупкането на меките лапички по паркета или мраморния под винаги го следваше. Вече не се налагаше лакеите да метат трапезарията след обяда на господаря. Сам седеше нащрек и улавяше всяка паднала хапка още във въздуха. Когато Гейбриъл си лягаше, леглото му вече беше заето от топло кълбо козина.

Нощем кучето се настаняваше до тила му и захъркваше в ухото му. Една нощ Гейбриъл не можа да понесе постоянното пухтене и въртене, грабна одеялото си и се изнесе да спи в салона.

На сутринта се събуди само за да открие, че кучето е изчезнало. За съжаление с него бяха изчезнали и най-добрите му ботуши.

Вбесен, той слезе бързо по стълбата, използвайки бастуна си, за да проверява стъпалата. В действителност беше много горд с напредъка си и искаше да впечатли Саманта с новите си умения. За съжаление елегантният бастун не го предупреди за топлата локва в подножието на стълбището.

Гейбриъл вдигна крак в тънък чорап и се опита да проумее какво се е случило. Отметна глава назад и извика гневно:

— Сам!

На вика му се отзоваха и кучето, и болногледачката. Кучето описа три кръга около господаря си, лаейки радостно, а Саманта извика:

— Олеле майчице! Страшно съжалявам! Филип трябваше да го изведе в градината. Или може би Питър?

Гейбриъл изрита сърдито кучето и се обърна в посока към гласа й. Мокрият му чорап издаваше неприятен шум при всяка стъпка.

— Хич не ме е грижа дали лично архиепископът е трябвало да пристигне от Лондон, за да изведе малкото зверче в градината. Не го искам нито минута повече. Не понасям да се мотае в краката ми. — Посочи с пръст към вратата, макар да се притесняваше, че е сбъркал посоката, и изкрещя: — Не го искам вече в дома си!

— О, недейте така. Малкият не е виновен. Вината е само ваша. Защо се разхождате из къщата по чорапи?

— Ако благоволите да ме изслушате, ще ви обясня, че когато поисках да обуя ботушите, приготвени от Бекуит, намерих само единия — изрече с треперещ от гняв глас той. — Десният ми ботуш е изчезнал по тайнствен начин.

В този миг откъм вратата прозвуча мъжки глас, пресекващ от възбуда:

— О, няма да повярвате, мис! Вижте само какво изрови току-що градинарят!

11

Скъпа моя Сесили,

Вероятно плахостта ми попречи да говоря така смело, както възнамерявах — искам те завинаги…

— Какво е? — попита Гейбриъл, обзет от неприятно предчувствие.

— О, нищо — отвърна бързо Саманта. — Питър пак прави глупости.

— Не е Питър, а Филип — поправи я Гейбриъл.

— Как винаги ги разпознавате? — попита тя, искрено учудена. Самата тя много рядко различаваше близнаците.

— Питър използва само капки розова вода за тоалета си, докато Филип буквално се облива с нея с надеждата Елси да му обърне внимание. Не е нужно да имам очи, за да знам, че в момента лицето му е червено като майска роза. Какво носиш, момче? — попита направо той, обърнат към младия лакей.

— Нищо важно, милорд — увери го Саманта. — Просто един огромен… морков. Защо не го занесеш в кухнята на Етиен, за да го използва за обяда, Филип?

Объркването на прислужника личеше ясно по гласа му.

— Прилича ми по-скоро на стар ботуш. Питам се само кой го е изгризал и го е захвърлил в градината…

Като си припомни колко елегантна и гъвкава беше коринтската кожа на ботушите му, Гейбриъл не можа да потисне стона си. Когато най-сетне овладя гласа си, той изрече тихо и заплашително:

— Ще ви улесня максимално, мис Уикършъм. Или ще си отиде кучето — той се наведе към нея и вдъхна дълбоко ментовия й аромат, — или вие.

Саманта се намръщи неодобрително.

— Е, добре, щом непременно държите да го махнете. Филип, моля те, би ли изнесъл Сам навън?

— Разбира се, мис. А какво да правя с това?

— Ще го върнем на законния му собственик.

Преди Гейбриъл да е осъзнал какво означаваха думите й, калният ботуш го улучи в гърдите.

— Благодаря — изрече сковано той и го отдалечи от чистата си риза. После, размахвайки бастуна, се обърна и закрачи обратно към стълбата. Ала достойното му оттегляне бе осуетено, когато стигна до първото стъпало една крачка по-напред, отколкото смяташе. Стана му зле, когато усети, че десният му чорап се намокри също като левия.

Усещайки развеселения поглед на мис Уикършъм в гърба си, той изкачи стъпалата, стараейки се да не издава твърде отчетливи шумове с мокрите си чорапи.

Гейбриъл нахлупи възглавницата на главата си, но гъшият пух не беше в състояние да заглуши жалния вой, който проникваше необезпокоявано през прозореца на спалнята му. Воят беше започнал точно в мига, когато положи глава на възглавницата и очевидно нямаше да престане до разсъмване. Кучето виеше така, сякаш сърцето му беше разбито.

Гейбриъл се обърна по гръб и метна възглавницата по посока на прозореца. В останалата част на къщата цареше неодобрителна тишина. Мис Уикършъм сигурно лежеше спокойно под завивките си и спеше съня на праведниците. Представяше си я с всички подробности: копринената коса разпростряна като ветрило по възглавницата, нежните като цветчета устни се отваряха с всяко дихание. Но дори в неговата фантазия крехките й черти бяха засенчени от тъмни следи.

Сигурно е измила аромата на лимон от кожата си, преди да си легне, продължи мрачните си размишления Гейбриъл, и сега излъчва само собствената си сладка миризма. Тя беше по-наситена и по-замайваща от всеки парфюм, обещаваше градина от земни удоволствия, на които никой мъж не би могъл да устои.

Гейбриъл въздъхна тежко. Тялото му се гърчеше от възбуда и копнеж. Ако кучето не млъкнеше скоро, щеше да зареве и той.

Отметна завивката, стана и отиде до прозореца. Докато търсеше резето, в палеца му се заби тресчица.

— Шшт! Млъкни! — изсъска той в празнотата под прозореца си, след като успя да го отвори. — За бога, млъкни най-после!

Воят на кучето изведнъж прекъсна. Чу се скимтене, изпълнено с надежда, след това настъпи тишина.

Гейбриъл въздъхна облекчено и се върна в леглото.

Воят започна отново, този път още по-жален отпреди.

Гейбриъл скочи, затвори прозореца, върна се до леглото си и затърси опипом халата си, обикновено окачен на таблата. Излезе от спалнята си, без да се сети за бастуна.

— Пада им се, ако се строполя по стълбата и си счупя врата — мърмореше си злобно той, докато предпазливо слизаше стъпало по стъпало. — Кучето със сигурност няма да лае на гроба ми, най-много да направи нещо друго. Ще ида да кажа на лесничея просто да го застреля.

След като се спъна в една отоманка и си удари глезена в извития крак на един скрин, той най-сетне успя да вдигне резето на една от вратите, които извеждаха на терасата.

Когато отвори, хладният нощен въздух помилва нежно сгорещената му кожа и той се поколеба. Не смееше да изложи обезобразеното си лице на безмилостната лунна светлина.

Ала жалният вой не преставаше. Трябваше да намери кучето. А и откъде можеше да знае, че тази нощ имаше луна?

Прекоси бавно терасата. Много от каменните плочи бяха разхлабени и в стъпалата му се впиваха ситни камъчета. Слезе в градината и тръгна по влажната трева, следвайки кучешкия вой. Почти го достигна, когато Сам внезапно престана да вие. Нощта стана толкова тиха, че той чу далечното квакане на жаба и собственото си дишане.

Гейбриъл се отпусна на колене и опипа земята пред себе си.

— Ти, проклето псе, къде си се скрило? Когато не искам да те виждам, непрекъснато подскачаш около мен, а сега…

Някакъв храст наблизо изшумоля, между клоните изскочи кълбо козина и се хвърли в ръцете му като изстреляно от оръдие. Скимтейки възбудено, кученцето се изправи на задните си крака и прещастливо облиза лицето му.

— Няма нищо, няма нищо — промърмори той и вдигна треперещото телце на ръце. — Нямаме причини да ставаме сантиментални, нали? Всичко, което искам, е да се наспя като хората.

Без да пуска кучето, Гейбриъл се изправи и се запъти обратно към къщата и към своята спалня. Едно трябваше да признае: с малкото топло телце в ръцете му нощта не беше толкова тъмна, а пътят беше много по-кратък.



На следващия ден дори Саманта не посмя да каже нищо, когато Гейбриъл слезе за закуска със Сам по петите. Макар да продължи да се оплаква, че кучето постоянно му се пречка в краката, тя видя, че когато се чувстваше ненаблюдаван, работодателят й си играе с кучето, чеше го зад ушите или му избира особено вкусни късчета от яденето си.