Тереза Медейрос - Твой завинаги

Като се направи, че не забелязва протегнатата ръка на маркиза, Саманта избута Гейбриъл и се изправи на крака. За разлика от нея Гейбриъл изобщо не си направи труда да стане. Остана на тревата скован, с вкаменено изражение. Останалите слуги се събраха на групички около тях и сведоха глави към земята. Сега си казват, че би било по-добре да изпразват нощните гърнета или да чистят оборите, помисли си Саманта и я напуши смях.

Тя намести очилата на носа си и направи дълбок реверанс.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, милорд. Аз съм Саманта Уикършъм, болногледачката на сина ви.

— Сега разбирам защо е направил забележителен напредък от последното ни посещение насам. — Макар че гласът на маркиза прозвуча рязко, Саманта беше готова да се закълне, че в очите му пламнаха весели искри.

Тя съзнаваше напълно, че представлява скандална гледка. Със смачканата рокля, цялата в петна от трева, със зачервените бузи и разсипаните по раменете коси приличаше по-скоро на селска хлапачка, отколкото на почтена жена, назначена да се грижи за син на маркиз.

Четири елегантно облечени дами стояха в полукръг зад главата на семейството. Всяко кичурче от косите им беше точно на мястото си под богато украсените шапки, всяка панделка, всяка кордела и всяка дантелка бяха колосани и не се помръдваха. Саманта стисна здраво устни. Много добре познаваше този тип жени.

Макар да се чувстваше пред тях като дивачка, тя вирна брадичка и отказа да прояви лицемерно смирение. Ако семейството на Гейбриъл не беше занемарило така осъдително своята отговорност, нямаше да се наложи да се търси болногледачка. Ако баща му поискаше да я уволни, нямаше да остане никой, който да се грижи за Гейбриъл.

— Вероятно намирате методите ми за необичайни, лорд Торнууд — започна смело тя, — но аз съм убедена, че свежият въздух и слънчевата светлина, приемани в достатъчно количество, имат свойството да подобрят състоянието на тялото и душата.

— Небето ми е свидетел, че точно в тези области имам сериозна нужда от подобрение — подкрепи я тихо Гейбриъл.

Маркизът се обърна към сина си и арогантността му изведнъж се стопи. Очевидно нямаше сили дори да го погледне в лицето.

— Добър ден, моето момче. Радвам се да те видя толкова бодър.

— Здравей, татко — отвърна сковано Гейбриъл. — Бих желал да мога да кажа същото.

Една от дамите се приближи до тях с шумящи копринени по ли. Макар че кожата й беше бледа и повехнала като стара дантела, възрастта не бе отнела почти нищо от пищната й красота.

Дамата се надигна на пръсти и залепи влажна целувка върху здравата му буза. Гейбриъл не се помръдна, лицето му си остана затворено.

— Надявам се, не ни се сърдиш, че ти се изтърсихме без покана. Денят беше прекрасен и аз заповядах да приготвят каретата…

— Не ставай глупава, мамо. Как бих могъл да очаквам, че ще пренебрегнеш християнското си задължение да съчувстваш на ближния? Убеден съм, че на връщане ще спреш още в дома за сирачета и в работническото общежитие, за да оставиш милостиня на бедните и онеправданите от съдбата.

При тези думи Саманта потрепери, но майката на Гейбриъл само въздъхна примирено, очевидно очаквала подобно посрещане.

Двете стройни като тополки момичета със златноруси коси останаха настрана, сякаш ги беше страх, че Гейбриъл ще ги ухапе, обаче пухкавата брюнетка се втурна към брат си и го прегърна устремно. За малко да го събори.

— О, Гейбриъл, вече не издържам да съм далеч от теб! Толкова ми липсваш!

Каменната стена се пропука — Гейбриъл прегърна сестричката си и я потупа несръчно по рамото.

— Здрасти, малката. Или вече трябва да ти казвам лейди Хонория? Ако не си отмъкнала някои от обувките с високи токове на Валери, значи си порасла поне с пет сантиметра от последното си посещение при мен.

— Можеш ли да повярваш, че след по-малко от две седмици ще ме представят в двора? Да знаеш, че не съм забравила обещанието ти. — Тя го хвана подръка, сякаш се страхуваше да не й избяга, и се обърна с усмивка към Саманта: — Когато бях още съвсем малка, брат ми често ми обещаваше, че ще танцува с мен първия танц на първия ми бал в двора.

— Какъв кавалер — отвърна тихо Саманта, много добре забелязала краткото припламване на болка в лицето на Гейбриъл.

Маркизът се покашля многозначително.

— Не обсебвай брат си, Хонория. Забрави ли, че имаме изненада за него?

Хонория се отдели с нежелание от Гейбриъл и отиде при сестрите си. Баща й се обърна и махна на двамата лакеи в разкошни ливреи, които придружаваха внушителната семейна карета. Те скочиха от местата си и започнаха да развързват въжетата, придържащи голям, увит в платно предмет на багажника отзад.

Докато двамата мъкнеха обемистия товар по възвишението и се олюляваха под тежестта му, бащата на Гейбриъл потриваше ръце в радостно очакване. Когато лакеите оставиха увития предмет в тревата пред младия си господар, Саманта и слугите любопитно протегнаха шии, за да не пропуснат нищо.

— В мига, в който видяхме това, с майка ти разбрахме, че е най-подходящото за теб. — Маркизът хвърли сияеща усмивка към съпругата си и със замах издърпа лененото платно.

Саманта присви очи, опитвайки се да разбере какво представляваше странният предмет. Когато най-сетне й стана ясно, почти си пожела да е сбъркала.

— Какво е това? — пошепна Елси в ухото на Филип. — Прилича ми на инструмент за мъчения.

Мисис Филпот обърна глава към далечния хоризонт. Бекуит пристъпи по-близо до нея и втренчи поглед във върховете на обувките си.

Предупреден от неловкото мълчание на слугите си, Гейбриъл попита остро:

— Какво е това, по дяволите?

Когато никой не му отговори, той се отпусна на едно коляно и започна да опипва подаръка си. Търсещите му пръсти очертаха желязно колело и изведнъж му просветна.

Изправи се и движенията му бяха неестествено сковани.

— Инвалиден стол на колела. Вие сте ми купили стол за сакат. — Гласът му беше тих и толкова заплашителен, че всички настръхнаха.

Баща му все още сияеше.

— Дяволски умно изобретение, нали? Така няма да се притесняваш, че може да се спънеш в някоя дяволска масичка или стол. Просто си сядаш вътре, увиваш си краката с одеяло и някой те отвежда дотам, докъдето искаш. Може би Бекуит или тази мис Уикършъм…

В очакване на неизбежния изблик на ярост Саманта се напрегна до крайност. Ала когато Гейбриъл най-сетне заговори, овладеният му глас беше по-унищожителен от всеки рев.

— Ти май не си забелязал, татко, но аз все още притежавам два непокътнати крака. А сега ви моля да ме извините, защото възнамерявам веднага да ги използвам.

Той направи кратък поклон, обърна се рязко и закрачи в посока, противоположна на къщата. Макар че беше без бастун, Саманта не си позволи да изтича след него или да помоли някого от слугите да го придружи. Даже Сам не посмя да хукне след господаря си. Малкото коли се отпусна на тревата до Саманта и тъжният му поглед проследи Гейбриъл, докато изчезна в гората.

Както бе казал Бекуит: има пътища, които един мъж трябва да извърви сам.

Саманта седеше в малкия салон, където Бекуит я бе приел след пристигането й, и се вслушваше в тиктакането на френския часовник над камината. Изчезването на Гейбриъл не й остави друг избор, освен да посрещне семейството му като домакиня. Беше се извинила само за малко, за да се среши и да облече чиста рокля — мрачна роба от тъмнокафяв бомбайски памук без никакви украшения, които да смекчат строгостта й.

Маркизата седеше в най-удобното кресло, стиснала неодобрително устни. Ръцете й в дантелени ръкавици бяха скръстени в скута. Маркизът седеше насреща й неестествено свит, при което коремът му застрашаваше да спука копчетата на изисканата атлазена жилетка. Валери и Евгения седяха една до друга на гръцкия диван и се гледаха така нещастно, че Саманта почти ги съжали. Хонория бе заела място на отоманката отстрани и бе подвила крака под себе си — така приличаше повече на седемгодишно момиченце, отколкото на седемнадесетгодишна девойка, готова за представяне в двореца. Безформеният инвалиден стол стоеше в ъгъла и хвърляше мрачна сянка върху всички присъстващи.

Докато златната светлина на деня избледняваше и накрая изчезна, в салона цареше тишина, нарушавана само от тихи въздишки или потракване на чаша върху чинийка.

Саманта вдигна чашата към устните си и откри, че майката на Гейбриъл я оглежда неприкрито — и неодобрително.

— Що за болногледачка сте вие всъщност, мис Уикършъм? Не мога да проумея как го пуснахте сам в гората, без да изпратите подире му поне един слуга. Ами ако е паднал в някоя клисура и си е счупил врата?

Саманта остави чашата и се опита да запази самообладание — майката бе изрекла на глас собствените й опасения.

— Мога да ви уверя, че нямате причини за тревога, милейди. Синът ви е много по-самостоятелен, отколкото предполагате.

— Но вече минаха три часа! Защо не се връща?

— Защото ние сме още тук — отговори сърдито маркизът. Когато съпругата му се обърна и го удостои с обвинителен поглед, той се сви отново на стола си.

— Защо тогава не си тръгваме? — попитаха в един глас Евгения и Валери.

— Да, моля те, татко — добави Валери. — Скучно ни е.

Евгения смачка на топка копринената кърпичка в ръката си и на лицето й грейна надежда.

— Валери е права, мамо. Щом Гейбриъл не ни иска тук, не е ли по-добре просто да се съобразим с желанието му и да си отидем? Мис Уикършъм е тук и ще се погрижи за него.

— Не разбирам защо изобщо му е нужна гледачка — изтърси Хонория, но веднага погледна Саманта извинително. — Може аз да остана тук и да се грижа за него.

— Ами представянето в двора? — напомни й маркизът. — Ами първият ти бал?

Хонория сведе глава и меката кестенява коса скри замисленото й лице. Макар че обичаше брат си много повече от Валери и Евгения, тя беше само на седемнадесет години.

— Гейбриъл има нужда от мен. Какво ме е грижа за някакъв си глупав бал?

— Не се съмнявам, че бихте се грижили самопожертвователно за брат си, мис Хонория — заговори Саманта, подбирайки много внимателно думите си, — но съм сигурна, че той много държи да отбележите дебюта си, както подобава, и да си намерите съпруг, който да ви обича, както ви обича той.

Хонория кимна благодарно и чертите й се отпуснаха. Майката на Гейбриъл стана и излезе на терасата. Вратите бяха отворени и мекият пролетен бриз разведряваше натегнатата атмосфера в салона.

Възрастната дама постоя малко навън, загледана в падащия здрач. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не разбирам как понася да живее така. Понякога си мисля, че би било по-добре да беше…

— Клариса! — извика възмутено маркизът, изправи се и тропна с бастуна си по пода.

Лейди Торнууд се обърна рязко и в гласа й звънна истерия.

— О, защо не си го кажем поне веднъж, Тиодор? Всички го мислим, нали, всеки път, когато го видим!

Саманта се надигна бавно.

— Какво по-точно мислите?

Майката на Гейбриъл направи крачка към нея и лицето й се разкриви от болка.

— Че би било по-милостиво, ако синът ми бе загинал на борда на онзи проклет кораб. Милостиво за него, защото щеше да завърши живота си чисто и бързо, вместо да страда още дълги години. Нямаше да продължи да живее този жалък живот… като половин мъж!

— И колко практично щеше да бъде това за вас! — Саманта се усмихна горчиво. — Синът ви щеше да умре като герой. Вместо да посещавате някакъв ожесточен непознат в този прекрасен пролетен ден, щяхте да идвате тук, за да слагате прекрасни цветя пред каменната му гробница. Щяхте да проливате сълзи, да жалите за трагичната му смърт и да приключите с траура още преди първия бал на сезона. Кажете ми, лейди Торнууд, на чие страдание желаете да сложите край — на болките на Гейбриъл или на вашите „мъчения“?

Маркизата пребледня, сякаш Саманта й бе зашлевила плесница.

— Как смеете да ми говорите с този тон, дръзко момиче?

Но Саманта не й позволи да я сплаши.

— Вие не понасяте да гледате сина си в лицето, нали! Само защото вече не е вашето златно момче, което сте обожавали. Защото вече не може да играе ролята на съвършения син и да обожава майка си. Затова сте готова за последната завеса. Как мислите, защо сега той не е тук? — Тя огледа обвинително присъстващите и отново втренчи поглед в майката на Гейбриъл. — Защото много добре знае за какво си мислите вие всички, когато го гледате. Синът ви може да е сляп, милейди, но не е глупак!