Гейбриъл отдели устни от нейните и я зацелува по шията, вдъхна дълбоко аромата й, сякаш беше на скъп парфюм, а не на лимонова трева и пушек.

— Не мога да понеса мисълта, че едва не те загубих — призна дрезгаво той и притисна устни към пулсиращата вена на шията й.

Тя се хвана здраво за силните му рамене и се понесе по вълните на емоцията.

— Ами ако Бекуит беше назначил друга болногледачка? Той имаше намерение да убеди вдовицата Хоукинс да се върне и да продължи да се грижи за теб, знаеш ли?

Гейбриъл се разтрепери — колкото от смях, толкова и от ужас.

— Да не съм чул повече такива приказки — изсъска заплашително той и когато вдигна глава, в очите му светнаха дяволски искри. — Ей сега ще ти затворя устата.

Когато устата му отново падна върху нейната, Саманта отговори на целувката, пренебрегвайки повелите на разума. Той пожъна десетки сладки целувки от устните й, докато тя остана без дъх от копнеж, а той полудя от желание. Саманта усещаше с наслада ритмичните движения на хълбоците му върху своите — предизвикателен ритъм, много по-възбуждащ от ритъма на танца им в балната зала.

Вече не можеше да се прави, че не усеща вълните на насладата, които се разпространяваха в долната част на тялото й. Когато той се потърка в хълмчето между краката й, тя простена тихо до устните му. Движенията му бяха шокиращи, но тя се наслади на възможността най-сетне да усети отблизо онази част от тялото му, която опъваше панталона и й показваше намеренията му.

Без да съзнава какво прави, тя разтвори крака. Гейбриъл намери път между дебелите вълнени поли и ленени фусти, за да помилва интимните й части.

Дръзките милувки предизвикаха нови сладостни стонове. Саманта не можеше да повярва, че е станала толкова безсрамна, но копнееше да усеща пръстите му върху голата си кожа отново и отново. Когато той оттегли ръката си, тя беше готова да закрещи от разочарование. Ала пръстите му се плъзнаха по вълнените й чорапи и по нагоре по копринената кожа на бедрата.

Саманта не беше в състояние да се възпротиви на нежната му настойчивост. Когато усети пръстите му в кичурчетата между краката си, тя скри лице в рамото му, внезапно обзета от непоносима плахост.

Докосването му вече не беше смело, а безкрайно нежно. Пръстите му се плъзгаха по подутата й плът и оставяха парещи следи, които постепенно гонеха съмненията й.

Гейбриъл простена задавено.

— Знаех си, че щом веднъж проникна под добродетелните ти поли, ще ти докажа, че не си от лед. Разтопи се за мен, ангеле мой — заповяда нежно той и започна да милва с устни и език ухото и шията й, докато пръстите му се плъзгаха във влажния отвор между краката й.

Саманта простена и тялото й се разтърси от силни тръпки. Беше се превърнала в пленница на милващите му пръсти, в безсрамно същество, напълно излязло от контрол. Отдавна знаеше, че му се носи славата на изкусен любовник, но не очакваше, че той ще познава тялото й по-добре, отколкото се познаваше самата тя, че е в състояние да се съсредоточи изцяло върху стремежа си да я дарява с наслада, без да мисли за себе си.

Цената на самообладанието му личеше само от тежкото дишане и натиска на твърдия му член върху бедрата й.

Гейбриъл продължи да я милва, вече с два пръста, разтвори я внимателно, без да престава да дразни с палец мястото, където сякаш се бяха събрали всичките й усещания.

Умелите му пръсти й доставяха такова удоволствие, че тя стенеше, извиваше се и се плашеше, че ще загуби съзнание от напора на желанието, за чието съществуване дори не беше подозирала. Заля я вълна от тъмна наслада и когато се пречупи, тялото й полетя към висините на екстаза. Гейбриъл впи устни в нейните, за да задуши вика й в целувката си.

Той отдели устни от нейните едва когато тръпките в тялото й отслабнаха.

— Много съжалявам — пошепна тя, когато най-сетне можеше отново да говори.

— За какво? — попита нежно той и приглади влажните къдрици, нападали по челото й.

— Не исках да бъда такава егоистка.

Той избухна в тих смях.

— Не ставай глупава. Аз го преживях не по-малко силно от теб.

— Наистина ли?

Той кимна тържествено.

Окуражена от признанието му, Саманта протегна ръка и помилва твърдия му член под меката сърнешка кожа на панталона.

— И аз искам да ти доставя удоволствие.

Гейбриъл издиша шумно и произнесе следващите думи през здраво стиснати зъби.

— Със сигурност ще ми доставиш огромно удоволствие, но се боя, че се налага да почакам.

— Защо?

Той я целуна нежно по начупените устни.

— Защото ей сега ще си имаме компания.

Все още замаяна от преживяната наслада, Саманта седна в тревата и съвсем ясно чу, че към тях се движеше нещо голямо.

Гейбриъл бързо оправи полите й — само миг, преди от храсталака да изскочи Бекуит, следван по петите от Питър и Филип.

— Слава на небето, вие сте добре, милорд! — извика икономът, размахвайки фенера си. — Като видях, че старият обор е рухнал, се уплаших от най-лошото.

— По дяволите, Бекуит! — Гейбриъл вдигна ръка, за да закрие очите си, и извърна лице. — Веднага махнете тази дяволска лампа, защото ме заслепявате!

Възцари се смаяно мълчание. Всички присъстващи, включително Гейбриъл, моментално осъзнаха какво означаваха тези думи.

17

Скъпа моя Сесили,

Ако не ми позволиш да те прелъстя, просто не ми оставяш друг избор…

— Непременно ли трябва и тя да е тук? — попита маркиза Торнууд с унищожителен поглед към Саманта.

Младата жена се направи, че не е чула думите й. И тя би дала всичко, за да напусне препълнения кабинет. Беше истинско мъчение да седи на ръба на високия стол и да се прави на равнодушна, макар че сърцето й се разкъсваше между страха и надеждата.

Преди Саманта да стане и да промърмори някакво извинение, Гейбриъл заяви с твърд глас:

— Разбира се, че трябва. Все пак тя е моята болногледачка. — Макар че не обърна глава към нея, топлината на гласа му я увери, че означава за него много повече от това.

Той седеше пред масата за карти, покрита с филц, и главата му беше стегната в нещо като желязна каска, донесена от доктор Ричард Джилби — единственият лекар, който му остави искрица надежда, че някой ден ще възвърне зрението си. Дребният мъж с дружелюбни очи и грижливо подрязани бакенбарди нито веднъж не се оплака, че маркиз Торнууд го е събудил посред нощ, след като самият той е бил събуден от заекващия от вълнение Бекуит. Лекарят бе събрал всички необходими уреди, които приличаха повече на средновековни инструменти за мъчение, отколкото на медицински пособия, и бе потеглил към имението със семейната карета на Феърчайлд.

Макар че слънцето беше изгряло преди няколко часа, Валери и Евгения все още спяха сладко на брокатения диван. Хонория стоеше зад лекаря и следеше внимателно какви инструменти изважда от чантата си и как си служи с тях. Маркизът крачеше напред-назад по стаята с бастун в ръка, а съпругата му седеше в най-удобното кресло в салона като на трон и нервно мачкаше дантелената си кърпичка.

Саманта отговори предизвикателно на неодобрителния поглед на маркизата. Макар да беше измила саждите от лицето и косите си и да бе облякла чиста рокля, тя пазеше с цялото си същество спомена за нежността на Гейбриъл и разтърсващите емоции, с които я беше дарил.

— Аха! — извика внезапно лекарят и всички се стреснаха. Многозначителното му кимане и тайнствените покашляния късаха нервите на всички. Макар че всичко беше заложено на карта, Гейбриъл чакаше спокойно лекарят да довърши прегледа, преди да поиска отговор. Сам беше единственият в стаята, който не се интересуваше от случващото се — бе се излегнал доволно пред камината и с наслада дъвчеше излъскан до блясък ботуш за езда.

Маркизът почука с бастуна си по пода и обърса потта от челото си.

— Е, какво става, добри човече? Открихте ли нещо обнадеждаващо?

Доктор Джилби изобщо не му обърна внимание. След малко щракна с пръсти по посока на прозорците.

— Спуснете завесите! Веднага!

Бекуит и мисис Филпот се втурнаха да изпълнят нареждането му и в усърдието си едва не се сблъскаха. Всички останали слуги бяха прогонени от салона, но Саманта многократно беше виждала главите на Петър и Филип да надничат през прозорците.

Сумракът, който се настани в помещението след спускането на завесите, й предложи миг почивка. Сега можеше да гледа Гейбриъл, без да крие копнежа в очите си. Вече нямаше очила, които да скриват очите й, и се страхуваше, че чувствата й са очевидни за всички.

Доктор Джилби закрепи върху огледалото на челото си огромно увеличително стъкло. Когато вдигна към него запалена свещ, Хонория се надигна на пръсти и надникна над рамото му.

— Какво виждате сега? — попита тихо лекарят.

— Сенки, които се движат? Очертания? — Гейбриъл поклати глава, присви очи и се опита да се концентрира. — Честно казано, почти нищо.

— Отлично — отвърна лекарят и подаде свещта на Хонория. После свали абажура на газената лампа на масата и с бързо движение я размаха пред лицето на Гейбриъл. Лицето на слепия потръпна. — А сега?

Гейбриъл извърна глава, за да не гледа право в лампата.

— Танцуващи пламъци. Толкова ярки, че едва понасям да ги гледам.

Беше невъзможно да се прецени дали дълбоката въздишка на доктор Джилби бе добър или лош знак. Той отвори ключалките на апарата, свали го от главата на Гейбриъл, обърна се и размаха ръце като диригент, току-що завършил майсторско произведение.

— Можете отново да вдигнете завесите.

Бекуит и мисис Филпот изпълниха нареждането му и в салона нахлу слънчева светлина. Саманта втренчи поглед в скръстените си ръце, защото умираше от страх да погледне Гейбриъл.

Маркизът стисна треперещата ръка на съпругата си и й се усмихна окуражително. Даже Евгения и Валери станаха от дивана и погледнаха лекаря с надежда в зелените си очи, които досущ приличаха на братовите им.

Най-сетне Гейбриъл прекъсна напрегнатата тишина.

— Откъде дойде този внезапен обрат, докторе? До миналата нощ не можех да правя разлика между светлината и тъмнината.

Доктор Джилби поклати глава и прибра разглобения апарат в чантата си.

— Сигурно никога няма да узнаем. Предполагам, че при удара в слепоочието се е освободил някакъв съсирек, който е притискал очния нерв. Иначе щяха да са му необходими месеци, за да се разтвори. Може би това изобщо нямаше да се случи.

Гейбриъл опипа предпазливо резката на слепоочието си.

— Май отдавна трябваше да помоля иконома си да ме цапне по главата с бастуна.

Саманта искаше да отиде при него, да го прегърне и да сложи нежна целувка върху раната, която бе получил заради нея.

Знаеше, че няма право да го докосне, но поне можеше да зададе въпроса, който висеше неизречен във въздуха. Въпрос, който другите се страхуваха да зададат.

— Ще може ли да вижда отново?

Лекарят окуражително потупа Гейбриъл по рамото и сините му очи засияха.

— Може би ще минат няколко дни или дори седмици, преди мозъкът ви да е отново в състояние да разпознава повече от сенки и очертания, момчето ми, но имам всички основания да кажа, че ще оздравеете напълно.

Саманта сложи ръка пред устата си, за да потисне радостното си хълцане.

Хонория нададе радостен вик и се хвърли в прегръдката на Гейбриъл. Останалите от семейството се стълпиха около тях — Евгения, Валери и майката едва не го задушиха в прегръдките си, бащата сърдечно го потупа по рамото. Когато Сам скочи, за да се присъедини към веселата суетня, пронизителният му лай увеличи още повече възбудения шум.

Саманта се огледа и откри мисис Филпот в прегръдката на Бекуит. Тесният й гръб трепереше под напора на чувствата. Икономът улови погледа над Саманта над рамото на жената и тя бе готова да се закълне, че в очите му са светнали съжалителни искри.

Тя се изправи и безшумно напусна помещението. Знаеше, че няма право да остане по-дълго тук. С изпънати рамене и високо вдигната глава, в случай, че някой от слугите я наблюдаваше, тя изкачи стълбата към втория етаж. Когато най-сетне се прибра в стаята си, тя затвори вратата зад гърба си и спусна резето.

Сложила ръка на устата си, за да заглуши хълцането си, тя се свлече на пода и облегна гръб на вратата, надвита от радост и тъга едновременно. Даже когато от очите й потекоха сълзи, не можеше да каже дали плачеше заради Гейбриъл или заради себе си.



Саманта седеше по нощница на ръба на леглото и сплиташе косите си. Това беше всичко, което бе направила, след като тази сутрин се затвори в стаята си — само жизнено необходимото, нищо повече. Когато мисис Филпот й изпрати по Елси табла с ядене, тя изяде чудесната зелева супа до последната лъжичка, макар че много искаше да я изхвърли през прозореца. От днес щеше да живее ден за ден и имаше нужда от сили, за да се изправи срещу безутешното бъдеще.