Тереза Медейрос - Твой завинаги

— Вероятно е паднало в нощта, когато ти дойде в стаята ми. Знам, че не трябваше да ги вземам със себе си във Феърчайлд Парк, но не можах да понеса мисълта да ги оставя у дома. — Тя поклати глава. Все още не можеше да повярва. — Дори не помислих за писмото. Мислех си, че съм се издала с нещо през нощта.

— О, разбира се, че се издаде. — Онова, което бе станало между тях през нощта, се върна с нова сила. — И аз бях повече от готов да се възползвам от великодушието ти. Но не последната нощ осуети твоя абсурден малък маскарад.

Сесили сърдито вирна брадичка.

— Изобщо не беше абсурден. Не можеш да отречеш, че успях да те заблудя. Единственият проблем е, че измамих и себе си. Внушавах си, че мога да поправя част от злото, което ти сторих, като ти помогна да се примириш със слепотата. — Тя вдигна поглед към него, без да се опитва да прикрива копнежа в очите си. — Но истината е, че бях готова да рискувам всичко, дори да си навлека омразата ти, само за да съм отново близо до теб.

Старата болка отново засенчи очите му.

— Щом толкова си искала да бъдеш близо до мен, защо избяга от болницата? Толкова ли се уплаши, като ме видя? Толкова ли ужасен беше видът ми?

Сесили вдигна ръка и нежно плъзна пръсти по белега му.

— Избягах не защото се ужасих от вида ти, Гейбриъл. Избягах, защото се ужасих от самата себе си. От онова, към което те тласнах, за да осъществя глупавите си момински мечти. Исках да завладееш сърцето ми, като убиеш заради мен най-страшното чудовище. При това изобщо не помислих, че в действителния живот по-често печели чудовището, не благородният рицар. Когато видях какво съм ти сторила, загубих ума и дума. Аз съм виновна, че те раниха и ослепя. Изобщо не можех да си представя, че някога ще ми простиш.

— Какво да ти простя? Че поиска да направиш от мен по-добър човек?

— Че не обичах достатъчно мъжа, който беше тогава. — Тя отпусна ръка. — На следващия ден отново дойдох в болницата, но ти вече не беше там.

Гейбриъл погледна сведената й глава и неволно вдигна ръка да погали меките златни къдрици. В този момент тя беше Сесили, момичето, което бе обичал. И Саманта, жената, която го обичаше.

— Ти беше права — промълви той. — Аз не съм те обичал истински. Помниш ли, ти ми го каза! Аз изобщо не те познавах. Ти беше само сън.

Като чу тези думи, Сесили усети как сърцето й се разкъса на две. По-точно, разчупи се като огромен леден блок. Очите й се напълниха със сълзи.

Гейбриъл повдигна брадичката й с два пръста и я принуди да го погледне в очите.

— Но сега те познавам. Знам колко си смела и глупава — и дяволски упорита. Знам, че си много по-умна от мен. Знам, че хъркаш като малко мече. Знам, че имаш необуздан темперамент и остър език и често ругаеш като улично хлапе. Знам, че ме обичаш и че без теб животът ми ще бъде ад на земята. — Взе лицето й между двете си ръце и в очите му светна нежност. — Някога беше само мечта, но сега си мечта, която стана действителност.

Когато устните му завладяха нейните, във вените й се разля сладостна топлина. Тя го прегърна устремно и отговори на целувката с такава страст, че и двамата се разтрепериха.

Той я отдалечи от себе си и лицето му отново стана мрачно.

— Искам да ти задам още един въпрос.

Подозренията й се върнаха.

— Да?

Челото му се набръчка още повече.

— Наистина ли си виждала безброй мъже без ризи?

Сесили се засмя през сълзи.

— Само вас, милорд. Само теб.

— Много добре. Тогава ще внимавам това да не се промени, ясно ли е?

Тя изписка тихо, когато той внезапно я грабна и я притисна до себе си като малко дете.

Докато я носеше по тясната уличка, тя притискаше глава до рамото му с чувството, че най-после е пристигнала вкъщи.

— Преди да продължим, милорд, настоявам да изясните намеренията си. Какво място ми предлагате: на метреса или на болногледачка?

Той я целуна нежно по върха на носа, после по бузите и в ъгълчетата на устата.

— Предлагам ти да станеш моя съпруга, моя графиня и майка на децата ми.

Сесили въздъхна блажено и се сгуши в него.

— Приемам. Въпреки това очаквам от време на време да ме обсипваш със скъпоценности и други дрънкулки.

Той я дари с похотлива усмивка.

— Само ако преди това си ги заслужиш.

Изведнъж тя се скова в прегръдката му и очите и се разшириха от ужас.

— О, божичко! Знаеш ли какво си помислих? Какво ще каже майка ти?

Гейбриъл се засмя и избърса снежинките от лицето й.

— Защо просто не отидем да я попитаме? — Погледът му стана сериозен. — Това не е само сън, нали? Утре, когато се събудя, ще бъдеш до мен, обещаваш ли ми?

Сесили помилва с нежност лицето му и му се усмихна през радостни сълзи.

— Всеки ден ще се будиш до мен, любов моя. До края на живота ни.