Саманта извървя поредния дълъг, тъмен коридор и отвори с трясък позлатената двукрила врата в края му. Мраморни стъпала подеха надолу в огромна бална зала. През мрачните зимни месеци тя не си позволяваше да се отдава на спомени, но сега не устоя и за миг затвори очи. Представи си залата като море от пъстри цветове и светлина, от музика и весели разговори. Представи си как се плъзга по блестящия паркет в силни мъжки обятия, видя как мъжът й се усмихва, а тя вдига ръка и докосва златните еполети на рамото му.

Саманта разтърси глава и отвори очи. Каква глупачка беше! Затвори вратата на балната зала и продължи пътя си. Графът беше виновен за всичко. Ако й позволеше да изпълнява задълженията, за които я бяха наели, със сигурност щеше да обуздае фантазията си.

Тя прекоси просторен салон, като внимаваше за мебелировката не повече от Гейбриъл. Кракът й се удари в една преобърната масичка, тя нададе гневен вик и заподскача на един крак, разтривайки изтръпналите пръсти на другия през износената кожа на обувката си. Ако ударът беше малко по-силен, със сигурност щеше да си счупи пръстите.

Като видя тънките слънчеви лъчи, които се бореха с тежките кадифени завеси, Саманта спря и сложи ръце на хълбоците си. Гейбриъл може и да беше решил да се погребе в този мавзолей, но тя нямаше да го позволи.

Когато изведнъж забеляза с ъгълчето на окото си нещо бяло, тя се обърна рязко и откри млада прислужница, която тъкмо се промъкваше на пръсти към вратата.

— Ей! Ти там! — повика я Саманта. Момичето спря и се обърна с видимо нежелание.

— Да, мис?

— Ела тук, ако обичаш, и ми помогни да вдигна тези завеси. — Саманта напрегна всичките си сили и забута една отоманка към близкия прозорец.

Вместо да побърза да й помогне, момичето се заотдръпва назад, закърши бледите си ръце, обсипани с лунички, и загрижено поклати глава.

— Не смея, мис! Какво ще каже господарят?

— Ще ти каже да си гледаш работата — отвърна остро Саманта и се покачи на отоманката.

Тъй като нямаше търпение да чака колебаещото се момиче, тя протегна ръка, сграбчи тежкия плат и го дръпна с все сила. Ала вместо да се премести настрана, завесата се откачи и падна върху нея като задушаващ облак от кадифе и прах. Саманта се разкиха неудържимо.

През високите прозорци нахлу слънчева светлина, в която затанцуваха безброй прашинки.

— О, мис, не биваше да правите това! — изплака момичето и запримигва като плаха сърна, внезапно излязла от сумрачния храсталак на светло. — Веднага ще повикам мисис Филпот.

Саманта изтри ръце в полата си, скочи от отоманката и доволно огледа резултата от работата си.

— Да, точно така, повикай я. В момента нямам друга работа и с удоволствие ще си поговоря с добрата жена.

Момичето промърмори нещо неразбираемо и избяга от стаята.

Когато след няколко минути влезе в салона с развени поли, мисис Филпот бе поздравена от гледката на новата болногледачка на господаря, която балансираше опасно на крехък стол в стил Луи XV. Вцепенена от ужас, икономката проследи как Саманта свали поредната тежка завеса. Тя също падна като лавина на главата й и я погреба под облак смарагдовозелено кадифе и валма прах.

— Мис Уикършъм! — извика с треперещ глас мисис Филпот и вдигна ръка към очите си, за да ги предпази от ярката слънчева светлина, която нахлуваше необезпокоявано през френските прозорци. — Какво означава това?

Саманта слезе от стола и се освободи от тежката материя. Проследи стъписания поглед на икономката и метна завесата върху внушителната купчина вече свалени завеси в средата на стаята.

— Всъщност смятах само да ги вдигна, но като видях колко са прашни, реших, че трябва незабавно да се изнесат навън и да се изтупат хубаво.

Мисис Филпот се изпъчи и сложи ръка върху връзката ключове на колана си, сякаш беше дръжка на меч.

— Аз съм домакинята на Феърчайлд Парк. Вие сте болногледачка на господаря. Проветряването на завесите не е ваше задължение.

Саманта я погледна равнодушно и отвори най-близкия прозорец. В стаята повя мек бриз с аромат на люляк.

— Може би не, но аз съм длъжна да се грижа за пациента си. Той не може да види светлината на деня, но това не означава, че трябва да го държим далече от чистия въздух. Ако проветри хубаво дробовете си, това ще подобри състоянието… и настроението му.

Мисис Филпот я погледна несигурно. Очевидно се изкушаваше да се съгласи.

Окуражена от колебанието й, Саманта се заразхожда напред-назад, въодушевено обличайки плановете си в думи.

— Първо ще наредите на момичетата да изметат всички парчета стъкло и порцелан, а на лакеите — да изнесат потрошените мебели. После ще приберем на сигурно място всички чупливи неща и ще преместим мебелите до стените, за да може графът да се придвижва свободно.

— Но той прекарва почти цялото време в спалнята си…

— Нима го обвинявате за това? — осведоми се високомерно Саманта и примигна. — А вие как бихте се чувствали, ако при всяко напускане на спалнята рискувате да си ударите глезена или да си разбиете главата?

— Господарят лично нареди да спуснем всички завеси. Той настоя всичко да остане, както е било винаги… преди… преди… — Икономката преглътна, неспособна да завърши изречението. — Съжалявам, но аз не мога да работя против желанията му. Не мога да дам заповеди в този дух и на слугите.

— Значи няма да ми помогнете?

Мисис Филпот поклати глава и в сивите й очи светна искрено съжаление.

— Не мога.

— Е, добре. — Саманта кимна спокойно. — Уважавам лоялността ви спрямо вашия работодател. Убедена съм, че обичате работата си… и него.

С тези думи тя се врътна на токовете си, отиде до следващия прозорец и го отвори широко.

— Но какво правите? — извика мисис Филпот, когато поредната завеса се стовари върху главата на Саманта сред облак прах.

Младата жена отнесе завесата до огромната купчина в средата на стаята, после се върна до прозореца и вдъхна дълбоко свежия утринен въздух. Обърна се към мисис Филпот и изтупа праха от ръцете си.

— Върша си работата.



— Онази тук ли е още? — попита шепнешком една от слугините в кухнята и махна на червенобузия лакей, който бе застанал на прага.

— Боя се, че да — отговори също така тихо той, грабна една топла наденичка от таблата и я сложи в устата си. — Не я ли чуваш?

Макар че се беше стъмнило преди повече от час, от първия етаж на къщата все още долитаха тайнствени шумове. Глухо трополене, тракане и стържене, пъшкане, от време на време скърцане на мебел, влачена по паркета. Шумовете бяха започнали малко предиобед и нямаше изгледи да спрат скоро.

Слугите бяха прекарали деня като повечето дни след завръщането на Гейбриъл от войната — събрани около старата дъбова маса пред кухненския огън, те се отдаваха на спомени за доброто старо време. В хладната пролетна вечер мисис Филпот и Бекуит седяха един срещу друг и пиеха чай, без да си говорят и не смеейки да се погледнат в очите.

След едно особено силно изтропване, при което всички трепнаха, една от прислужничките промълви виновно:

— Не смятате ли, че би трябвало…

Укорният поглед на мисис Филпот я накара да замълчи и засрамено да сведе глава.

— Мисля, че трябва да си гледаме нашата работа — отсече икономката.

Един от младите лакеи излезе напред и смело зададе въпроса, който вълнуваше всички:

— Какво ще правим, ако господарят чуе нещо?

Бекуит свали очилата си, изтри ги със снежнобяла кърпичка и мрачно поклати глава.

— Отдавна мина времето, когато господарят се интересуваше какво става около него. Няма причини днес да е другояче.

Думите му хвърлиха сянка на потиснатост върху всички. Атмосферата се помрачи още повече. Някога се гордееха с великолепната къща, която им беше поверена, и правеха всичко, за да я поддържат в изряден вид. Но господарят вече не можеше да види как дървото блести под сръчните им ръце, как всички подове са чисто изметени и пред всяка камина са приготвени дърва — значи вече нямаше смисъл да се трудят. По-добре да се отдават на мрачните си мисли.

Почти никой не забеляза влизането на едно от новите слугинчета. Момичето отиде право при мисис Филпот, направи реверанс, после още един — очевидно не смееше да заговори.

— Не подскачай като тапа по водата, Елси — изсъска мисис Филпот. — Какво става? Ще кажеш ли най-после?

Мачкайки престилката си, момичето направи още един реверанс.

— Мисля, че е най-добре да дойдете и да видите със собствените си очи, мадам.

Мисис Филпот се надигна и хвърли подканващ поглед към Бекуит. Икономът също стана и я последва. Двамата излязоха от кухнята, потънали в мислите си, и не забелязаха, че останалите слуги ги последваха — един подир друг.

Мисис Филпот спря на най-горната площадка на стълбището и за малко не предизвика катастрофална верижна реакция.

— Шшт! Я чуйте! — изсъска предупредително тя. Всички затаиха дъх. Какво трябваше да чуят? Тишина. В къщата цареше тишина.

Когато мълчаливото шествие обходи стаите, под краката вече не скърцаше счупено стъкло или строшено дърво. През прозорците струеше лунна светлина и разкриваше чисто изметени подове и грижливо струпани в ъглите счупени мебели: в единия ъгъл бяха онези, които още можеха да се поправят, а в другия — останалите, които ставаха само за огъня. Макар че най-тежките мебели бяха останали по местата си, през повечето помещения можеше да се минава свободно. Чупливите предмети бяха подредени най-отзад във витрините или красяха первазите на камините. Всички килими, които можеха да спънат господаря, бяха навити и облегнати на стената.

Най-сетне намериха новата болногледачка на графа. Обляна от бледата светлина на луната, тя спеше изтощено на отоманката в библиотеката. Слугите образуваха кръг около нея и я загледаха с неприкрито любопитство.

Предишните болногледачки на господаря се задоволяваха, без да мърморят, с неясния социален статут, определен за гувернантките и домашните учители. Естествено, никой не ги смяташе за равни на господаря, но никоя от тях не се принизяваше дотам, че да общува със слугите. Хранеха се в покоите си и никога не цапаха крехките си бели ръце със слугински работи като метене на подове или проветряване на тежки завеси.

Ръцете на мис Уикършъм вече не бяха крехки и бели. Бледите овали на ноктите й бяха изпочупени, с черни ръбове. На дясната й длан, между палеца и показалеца, се бе образувал огромен мехур. Очилата висяха накриво на носа й, а тихото похъркване движеше влажния кичур, паднал на бузата й.

— Да я събудя ли? — попита шепнешком Елси.

— Съмнявам се, че ще успееш — отвърна тихо Бекуит. — Бедното дете е напълно изтощено. — Той махна на най-едрия лакей. — Защо не отнесеш мис Уикършъм в стаята й, Джордж? Едно от момичетата ще дойде да ти помогне да я сложите в леглото.

— Аз ще отида — обади се Елси, забравила плахостта си. Когато лакеят вдигна мис Уикършъм в силните си ръце, една от слугините внимателно оправи очилата на носа й.

След като лакеят излезе, мис Филпот се загледа с непроницаемо изражение в отоманката. След малко Бекуит се покашля и я докосна по рамото.

— Да изпратя ли слугите да си легнат?

Икономката бавно вдигна глава. В сивите й очи се четеше желязна решителност.

— Не, в никакъв случай. Чака ни много работа. Вече няма да им позволявам да се мотаят и да безделничат. Имат си задължения и трябва да ги изпълняват. — Тя щракна с пръсти и се обърна към двамата млади лакеи: — Питър и Филип, вдигнете онзи шезлонг и го преместете към стената.

Близнаците се ухилиха широко и побързаха да изпълнят заповедта.

— Внимавайте — произнесе предупредително мисис Филпот. — Ако издраскате розовото дърво, ще ви намаля заплатите.

Тя застана пред стреснатите слугини и плесна с ръце така енергично, че шумът отекна в библиотеката като пистолетен изстрел.

— Бетси, Джейн, донесете метли и парцали. И няколко кофи с гореща вода. Майка ми винаги казваше, че няма смисъл да се мете, ако после не избършеш с мокър парцал. Сега няма завеси и прозорците ще се измият лесно. — И тъй като слугинчетата стояха и я зяпаха неразбиращо, тя размаха ръце срещу тях. — Не стойте като втрещени и не отваряйте уста като изхвърлени на брега пъстърви. Вървете, вървете!

Мисис Филпот отвори широко един от френските прозорци и пое дълбоко аромата на люляк, който струеше в нощта.

— О, как ухае! — въздъхна блажено тя. — Утре сутринта къщата вече няма да мирише на отворен гроб.

Бекуит застана до нея.

— Ти да не си се побъркала, Лавиния? Какво ще кажем на господаря?

— О, ние нищо няма да му казваме. — Мисис Филпот кимна към вратата, през която бяха изнесли мис Уикършъм, и на устните й заигра хитра усмивка. — Тя ще се оправи с него.

3

Скъпа моя мис Марч,

Трябва да призная, че откакто ви видях за първи път, не мисля за нищо друго — и за никого другиго, — освен за вас…