След сутрешния им сблъсък графът бе прекарал остатъка от деня в мрачната си спалня. Отказа да я напусне дори за обяд и вечеря.

Наклонила глава, Саманта изучаваше картината и напразно си повтаряше, че не бива да се поддава на очарованието на младия мъж, изобразен на портрета, както беше заявила сутринта. Макар портретът да беше от 1803 — значи само от преди три години, — тя имаше чувството, че е бил рисуван преди цяло десетилетие. Лекият полъх на арогантност в младежката усмивка на Гейбриъл Феърчайлд се смекчаваше от самоироничните искри в светлозелените очи. Очи, които гледаха с очакване в бъдещето, изпълнени с напрежение и надежда за онова, което ще дойде. Очи, които виждаха само онова, което искаха да видят, и бяха заплатили за това със светлината на деня.

Саманта протегна ръка и помилва гладката буза на младия мъж с върха на пръста си. Лицето му не беше обезобразено. Но този път не усети топлина, не изпита разтърсващото усещане за окончателност. Това беше само хладно платно, което сякаш се подиграваше на интимния й жест.

— Лека нощ, принце — пошепна тя и отново спусна платнището над портрета.



Нежната пролетна зеленина избуяваше по безкрайните поляни. Перести облачета подскачаха като млади агънца по пастелносиньото небе. Бледожълтото слънце къпеше лицето му в топлина. Гейбриъл се подпря на лакът и погледна към жената, която лежеше до него в тревата и спеше. Едно цветче от старата круша над главите им беше паднало в грижливо подредените й къдрици. Жадният му поглед пое наситеното меднокафяво на косата й, прасковената мекота на бузите, влажното кораловочервено на полуотворените устни.

Никога преди това не беше виждал такива наситени цветове… и толкова изкусителни.

Когато устните му завладяха нейните, ресниците й затрепкаха, а устните се накъдриха в сънена усмивка, която задълбочи прелестните трапчинки на бузите й. Ала тъкмо когато ръцете й го обгърнаха, тъмен облак закри слънцето и безмилостната му сянка лиши света от всякакъв цвят.

Гейбриъл седна в леглото, обгърнат от черен мрак, и шумното му дишане отекна в тишината. Не знаеше дали е още нощ или е настъпило утрото. Знаеше само едно: че е бил изтръгнат от единственото убежище, в което бягаше от безмилостния мрак — сънищата си.

Отметна завивката, преметна крака през ръба на леглото и стана. Скри лице в ръцете си и задиша дълбоко, за да се успокои. Неволно се запита как ли щеше да реагира мис Уикършъм, ако можеше го види в този момент. Беше съвсем гол. Може би трябваше да си върже чисто шалче, за да не нарани женската й чувствителност.

След няколко безуспешни опита той намери смачкания халат в края на леглото и го метна на раменете си. Без да си направи труда да го върже, прекоси стаята. Все още дезориентиран от внезапното си събуждане, не прецени добре разстоянието между леглото и писалището и болезнено удари лявото си стъпало в резбования крик на масата. Потисна проклятието си, отпусна се на високия стол и затърси опипом изработените от слонова кост дръжки на чекмеджетата.

Когато отвори най-малкото, облечено отвътре с копринено кадифе, пръстите му веднага намериха, каквото търсеха — дебело снопче писма, привързани с копринена панделка. Извади ги и замайващ аромат го удари в носа.

Това не беше евтин лимонов парфюм, купен от уличен търговец, а аромат на жена — цветен, силен и изкусителен.

Гейбриъл го вдъхна жадно, развърза копринената панделка и плъзна пръсти по скъпата ленена хартия. Писмата бяха смачкани и влажни от многото месеци, през които ги беше носил до сърцето си. Извади едно и го приглади нежно. Връхчето на показалеца му се плъзна по грациозните извивки на буквите. Ако се съсредоточеше, сигурно щеше да разпознае по извивките една дума или дори цяло изречение.

Думи без значение. Празни фрази.

Ръката му се стегна в юмрук. Бавно сгъна писмото и за пореден път си каза, че е абсурдно слепец да пази писма, които никога няма да прочете отново. Писма от жена, която вече не го обичаше.

Ако изобщо го беше обичала някога.

Въпреки това завърза грижливо копринената панделка и отново прибра писмата в чекмеджето, тапицирано с копринено кадифе.

4

Скъпа моя мис Марч,

Мога ли да се надявам, че ще ми разрешите да ви ухажвам с нежни думи?

Когато на следващата сутрин Гейбриъл напусна спалнята си, желанието му да чуе човешки глас беше станало неудържимо, макар да не го признаваше. Подуши жадно въздуха, но усети само миризма на пържена шунка и шоколад. Последва примамливите ухания до утринния салон, питайки се къде ли ще го издебне днес мис Уикършъм. За негова изненада му бе позволено да закуси на спокойствие, без някой да критикува маниерите и външността му. Наяде се бързо, без да се притеснява от шума, който вдигаше, с надеждата да се върне в сигурното пристанище на спалнята си, преди дръзката малка болногледачка отново да се е нахвърлила върху него.

След като изтри устата си с ъгълчето на покривката, той се запъти към стълбата. Ала щом посегна към бравата, за да отвори вратата на спалнята си, ръката му остана празна.

Отдръпна се рязко, защото се уплаши, че в бързината е стигнал до друга стая, ала веселият женски глас го закова на място.

— Добро утро, милорд!

— Добро утро, мис Уикършъм — отвърна той, скърцайки със зъби. Направи една колеблива крачка напред, после още една, лишен от самоувереността си благодарение на измамната слънчева светлина по лицето му, замаян от лекия бриз, който галеше челото му, и от мелодичното цвъркане на птичката, сигурно кацнала на отворения прозорец.

— Надявам се, не ми се сърдите, че нахлух тук във ваше отсъствие — каза Саманта. — Реших да проветрим хубаво стаята ви, докато закусвате.

— Кои сте вие? — попита заплашително той и се запита колко ли свидетели ще има на убийството й.

— Да не мислите, че мога да се справя сама с толкова много работа! Питър и Филип подготвят утринната ви баня, Елси и Хана сменят чаршафите на леглото. Мисис Филпот и Мег са вече в градината, за да изтупат и проветрят пухеника и възглавниците. Малката Мили пък бърше прах в салона ви.

Плискането на вода и шумът от разгъване на ленени кърпи му показаха, че твърденията й отговарят на истината. Гейбриъл пое дълбоко дъх — въздухът беше направо отровен от сладкия аромат на лимонова трева и колосано бельо. Както се очакваше, от стаичката за преобличане се чу шум като от тромав плъх. Стар, плешив плъх с брокатен жакет.

— Бекуит! — извика остро Гейбриъл.

Шумоленето веднага спря. Възцари се гробна тишина. Гейбриъл въздъхна примирено.

— Можете спокойно да се покажете, Бекуит. Усещам помадата ви за коса.

Тътрещи се стъпки издадоха, че икономът послушно излиза от гардеробната. Преди болногледачката да е намерила извинение за присъствието му, верният му служител обясни:

— Тъй като не търпите до себе си камериер, милорд, мис Уикършъм предложи да подредим дрехите ви по кройка и материя, за да сте в състояние да се обличате без чужда помощ.

— И вие бяхте така любезен да предложите услугите си, прав ли съм? — попита Гейбриъл и прибави на себе си: — И ти ли, Бруте?

Новата болногледачка не само беше проникнала в неговата свети светих, в единственото му убежище, но и беше привлякла слугите му като свои съучастници. Странно как толкова бързо бе успяла да ги спечели на своя страна. Може би беше подценил чара й. Тази женичка беше много по-опасен противник, отколкото смяташе досега.

— Оставете ни сами — заповяда кратко той. Настана трескава суетня. Шумолене на лен и тътрене на кофи му показаха, че слугите са разбрали какво се иска от тях.

— Милорд, наистина не смятам, че… — започна Бекуит в геройски опит да защити мис Уикършъм. — Искам да кажа, не е прилично да ви оставя сам в спалнята ви с…

— Страх ли ви е да останете насаме с мен?

Саманта си спести усилието да се престори, че не го е разбрала. Той беше единственият, който усети лекото й колебание, преди да отговори:

— Естествено, че не.

— Нали чухте — обърна се Гейбриъл към Бекуит. — Хайде, излезте! Всички!

Въздухът отново се раздвижи. Слугите се изнизаха покрай него и напуснаха стаята. Щом стъпките на последния заглъхнаха в коридора, Гейбриъл попита недоверчиво:

— Всички ли излязоха?

— Да.

Той напипа бравата и затвори вратата с трясък. Облегна се на твърдото дърво и й отряза единствения път за бягство.

— Не си ли помислихте, мис Уикършъм — заговори той с трудно сдържан гняв, — че имам сериозни основания да държа тази врата затворена? Че желая спалнята ми да остане неприкосновена? Че имам огромна нужда от това убежище? — Гласът му загърмя. — Че искам поне едно малко ъгълче от живота ми да остане пощадено от вечната ви намеса!

— А аз си мислех, че ще ми благодарите. — Тя пое шумно въздух. — Поне успяхме да прогоним миризмата на обор.

Гейбриъл се намръщи грозно и погледна в посоката, където вероятно беше тя.

— В момента бих предпочел компанията на козите от обора.

Чу как тя отвори уста и после рязко я затвори. Направи пауза, колкото да преброи до десет, и се обърна към него.

— Мисля, че и двамата започнахме с грешка, милорд. Вие сгрешихте, като си помислихте, че съм дошла във Феърчайлд Парк с безумната задача да ви вгорча живота.

— Откакто пристигнахте, в главата ми се върти един доста по-приятен израз: „да превърна живота ви в ад“.

Саманта издиша шумно.

— Все едно какво си мислите, аз поех тази работа, за да облекча живота ви.

— Кога ще започнете?

— Щом ми позволите — отговори натъртено тя. — Вярно е, че внесох някои промени в стаите за ваше удобство, но това е само началото. Вижте, аз бих могла да ви помогна да прогоните скуката. Можем да се разхождаме в парка, мога да водя кореспонденцията ви, да ви чета…

Книгите бяха само жесток спомен за радостта, която му бе отнета.

— Не, благодаря. Не искам да ми четете като на глупаво дете. — Скръстил ръце под гърдите си, Гейбриъл с болка осъзна, че се държи тъкмо като упорито хлапе.

— Е, добре. Но има още сто неща, които ще ви помогнат да свикнете със слепотата. Да живеете с нея.

— Не е нужно.

— Защо не?

— Защото нямам намерение да прекарам остатъка от живота си по този начин, по дяволите! — изрева Гейбриъл, загубил търпение.

Когато ехото от вика му заглъхна, в стаята се възцари тежко мълчание.

Гейбриъл се облегна отново на вратата и зарови ръце в косите си.

— Докато ние с вас си говорим така мило, група лекари, изпратени от баща ми, обикалят Европа и събират всичко, което могат да намерят за заболяването ми. Надявам се да се върнат до четиринадесет дни. Тогава ще ми потвърдят онова, което отдавна знам — че страданието ми не е трайно, а само временно ограничение.

В този миг Гейбриъл беше искрено благодарен, че не можеше да види очите й. Страхуваше се да не прочете в зениците й онова, което досега му беше спестявала: съжаление. Смехът й беше за предпочитане.

— Знаете ли кое ще е най-доброто, когато отново си възвърна зрението? — попита тихо той.

— Не — отговори едва чуто тя. В гласа й не беше останала и следа от предишната дързост.

Той изпъна рамене и направи крачка към нея. После още една. Тя не се отдръпна, не изохка дори когато той настъпи пръстите й. Когато най-сетне се поддаде, въздухът се раздвижи. Той повтори движенията й и накрая двамата застанаха обратно на това, което беше преди — тя с гръб към вратата, той пред нея.

— Някои са убедени, че най-прекрасното е да проследиш как слънцето потъва зад лавандуловосин хоризонт в края на жарък летен ден.

Като чу как гърбът й се удари във вратата, той опря ръка на рамката до рамото й.

— Други смятат, че няма нищо по-прекрасно от копринените листенца на рубиненочервена роза… — Наведе се и когато усети топлия й дъх по лицето си, понижи глас до нежна милувка: — Трети казват, че най-хубавото е да погледнеш в очите на красива жена. Но аз ви обещавам, мис Уикършъм, че всички тези удоволствия ще избледнеят пред чистата, безкрайна радост най-сетне да се отърва от вас.

Плъзна ръка надолу и когато намери бравата, отвори вратата и я изтика навън.

— Още ли стоите на прага, мис Уикършъм?

— Какво искате да кажете? — попита смутено тя.

— Още ли стоите на прага?

— Не.

— Много добре.

Без да се церемони, Гейбриъл затръшна вратата под носа й.



Късно следобед Саманта тъкмо беше излязла във фоайето с намерението да вземе спалното бельо на Гейбриъл от перачката, когато чу дълбокия му баритон от стълбищната площадка.

— Кажете ми, Бекуит, как всъщност изглежда мис Уикършъм? Стигнах до границите на способностите си, но така и не можах да си представя как може да изглежда една толкова досадна личност. Образът, който постоянно се явява във въображението ми, е на сбръчкана стара вещица, злобно ухилена, докато се навежда над казана с отрови.