— Тук е много горещо — въздъхна Гейбриъл и попипа челото си. Мисля, че температурата ми се покачва. — Отметна завивките и разкри мускулестите си бедра. Саманта беше благодарна, че тази сутрин се е сетил да облече тънък панталон до коленете. Без да забележи, тя изтри запотеното си лице с едно от шалчетата му.

— Днес е извънредно горещо. Ако позволите да отворя прозореца…

Тя се запъти с решителна крачка към прозореца, но той я спря на половината път.

— Не си правете труда. Много добре знаете, че миризмата на люляка дразни обонянието ми и ме кара да кихам. — Той се отпусна на възглавниците и размаха ръце. — Защо просто не поседите край мен и ми повеете малко чист въздух?

Саманта зяпна изумено.

— А не искате ли да пъхам в устата ви охладени гроздови зърна?

— Ако желаете. — Гейбриъл посегна към звънчето. — Да наредя ми им ни донесат?

Саманта стисна устни.

— Защо не опитате с малко студена вода? Останала е от обяда.

Тя остави шалчетата на масичката пред огледалото и наля малко вода от каната, оставена на табла на същата масичка. Дебелостенния съд запазваше водата студена през целия ден. Докато вървеше към леглото, не можеше да се отърве от чувството, че ако Гейбриъл не беше сляп, сега я наблюдаваше също така подозрително, както тя него.

— Ето, заповядайте — изрече рязко тя и тикна чашата в ръката му.

Пръстите му обаче не се сключиха около тънкия порцелан.

— Защо не го направите вие? Чувствам се твърде изморен. — И въздъхна театрално. — Миналата нощ не спах много добре. През цялото време сънувах, че в съседната стая е влязло малко мече и непрекъснато ръмжи. Беше много… обезпокояващо.

Той се облегна удобно и отвори уста като птиче, което очаква родителите му да го нахранят. Саманта го погледна втренчено и бавно изсипа чашата отгоре му. Студената вода се изля върху лицето му. Гейбриъл скочи и изрева:

— По дяволите, жено! Какво правите? Да не искате да ме удавите?

Саманта се отдръпна назад и тресна чашата върху масата.

— Удавянето е твърде милостива смърт за хора като вас. Много добре знаете, че миналата нощ в салона не е имало мечка. Това бях аз! И това не ви възпря да си разрешите спрямо мен куп волности, нали?

Гейбриъл примигна, изтри водата от лицето си и я погледна колкото възмутено, толкова и смаяно.

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите.

— Вие сте ми свалили очилата!

Той изпухтя презрително.

— Защо реагирате така, сякаш съм ви свалил дрехите?

Саманта неволно попипа деколтето на скромната си тъмнозелена рокля.

— Как мога да съм сигурна, че не сте направили и това?

Тишината помежду им беше по-потискаща от горещината в помещението. Когато той най-сетне заговори, гласът му беше опасно тих.

— Ако ви бях съблякъл, мис Уикършъм, тогава, смея да ви уверя, щеше да си струва да се събудите. — Още преди Саманта да проумее дали това самохвалство беше заплаха иди обещание, той продължи: — Всичко, което направих, беше да ви сваля очилата и да ви завия. Постарах се да ви създам известни удобства, за да се наспите.

Саманта остана безкрайно учудена, когато по бузите му пропълзя предателска червенина. За мъж като него не беше характерно да се изчервява. И лъжите, и полуистините трябваше да излизат гладко от устните му.

Гейбриъл се облегна назад и изражението му отново стана арогантно.

— Е, ако сте свършили с непланираната ми баня, ще бъдете ли така добра да ми донесете хавлия?

Саманта скръсти ръце под гърдите.

— Идете и си я вземете сам.

Гейбриъл вдигна едната си вежда и белегът му се опъна.

— Какво казахте?

— Ако ви трябва хавлия, идете и си я вземете сам. Омръзна ми да ви обслужвам по двайсет и четири часа в денонощието. Може да сте сляп, но ръцете и краката ви работят безупречно.

Твърдението й се оказа абсолютно вярно. Гейбриъл отметна завивките и скочи, за да се изправи заплашително пред нея. Камбанката се изтърколи от леглото и нададе жален звън.

Саманта бе забравила впечатляващия му ръст, защото го виждаше почти само в леглото. Днес, когато беше без риза и само с тънък панталон до коленете, изглеждаше още по-огромен. Макар че дишането й се ускори и я побиха тръпки, тя не отстъпи нито крачка назад.

— Позволете да ви напомня, мис Уикършъм, че ако условията в дома ми не ви допадат, трябва само да ми връчите оставката си.

— Е, добре, милорд — отговори тя, обзета от ледено спокойствие. — Да, мисля, че точно това ще направя. В този момент си подавам оставката.

На лицето му се появи израз на пълна изненада.

— Какво значи това?

— Значи, че трябва да получа заплатата си, да си събера багажа и да напусна тази къща, преди да се е смрачило. Ако искате, ще помоля мистър Бекуит да публикува нова обява във вестниците, преди да си отида. Бих препоръчала да предложите още по-щедро възнаграждение, макар че всичките пари на света не могат да заплатят един час във вашата компания и вашите смешни изисквания.

Тя се обърна рязко и закрачи към вратата.

— Мис Уикършъм, върнете се веднага! Това е заповед.

— Аз си подадох оставката — каза тя през рамо и по вените й се разля злобно задоволство. — Вече не съм длъжна да изпълнявам заповедите ви.

Гейбриъл изрече някакво проклятие, но тя не реагира. Излезе в коридора и затръшна вратата зад себе си с мрачно тържество.



Гейбриъл стоеше до леглото си. Ушите му все още бучаха от трясъка на вратата. Всичко бе станало толкова бързо, че му беше трудно да го проумее. Никой от мъжете, които бяха служили под негова команда, не беше посмял да се противопостави на заповедите му. Само тази упорита малка болногледачка. Как се изправи срещу него, как хвърли оставката си в лицето му…

Аз спечелих, напомни си решително той. Точно така. Тя направи тъкмо това, което се искаше от нея — подаде си оставката. Всъщност трябваше да се радва. Да, направо да танцува от радост.

— Мис Уикършъм! — изкрещя той и понечи да хукне след нея.

Дългите часове, които беше прекарал в леглото, си казаха думата. Мъчително придобитото през последните месеци чувство за равновесие и умението му да се ориентира бяха тежко пострадали от безделието. Едва направил три крачки, удари глезена си в извития крак на масичката и се олюля. Нещо се хлъзна по полирания плот и падна на пода. Разнесе се оглушителен трясък от счупено стъкло и порцелан.

Беше твърде късно, за да спре движението напред. Гейбриъл падна на пода и усети някакво пробождане в областта на шията. Остана за миг неподвижен, опитвайки се да си поеме дъх. Когато най-сетне се опита да се надигне, главата му се замая и трябваше отново да легне на пода.

Ръката му напипа топла локвичка. В първия момент помисли, че това е водата от счупената кана, но когато потърка пръстите си, те бяха лепкави.

— Проклятие — промърмори той. Това беше собствената му кръв.

Май наистина беше проклятие, защото локвичката кръв бързо се уголемяваше. Дали беше осъден да пукне тук сам като куче?

За миг се озова отново на борда на „Виктория“, усети тежката миризма на кръвта, която не беше само негова. В ушите му зашумя алчното море, което се готвеше да го погълне.

Гейбриъл протегна ръка и затърси нещо, за което можеше да се залови, за да не пропадне в зеещата пропаст. Пръстите му се сключиха около добре познат предмет — дървената дръжка на камбанката. Дръпна я към себе си, но напрежението го изтощи. Нямаше сили да вдигна ръка и да позвъни.

Той отпусна глава и учудено се замисли над иронията на съдбата. Да умре от такава недостойна смърт… Нима бе преживял Трафалгар само за да умре от загуба на кръв в собствената си спалня, след като се бе спънал в проклетата масичка след сблъсъка със своята дръзка и нагла болногледачка. Неволно се запита дали мис Уикършъм Леденото сърце ще пролее няколко крокодилски сълзи на гроба му. Макар че усещаше как кръвта му изтича, тази мисъл го накара да се засмее.

— Мис Уикършъм? — извика той с отслабващ глас. Събра последни сили и изтръгна от звънчето тих звук. Гласът му се превърна в дрезгав шепот. — Саманта!

Звънът на звънчето и шумът на кръвта в ушите му постепенно заглъхнаха. Възцари се тишина, черна и страшна като вечния мрак.

6

Мила моя мис Марч,

Вие ме наричате покварен и безсрамен, но аз съм готов да се обзаложа, че това са тъкмо качествата, които правят един мъж неустоим във вашите очи…

— Непоносим негодник! — съскаше гневно Саманта, докато прибираше копринената си пола в пътническия сандък, без да си направи труда да я сгъне както трябва. Грабна една избеляла фуста и я хвърли върху полата. — Не мога да разбера защо бях такава глупачка да се опитвам да му помогна.

Докато тичаше напред-назад в скромната си стая и хвърляше в сандъка фуркети и обувки, чорапи и книги, тя чу отгоре добре познат трясък. Таванът потрепери, по главата й се посипа мазилка.

Саманта усети как сърцето й направи скок, но изобщо не погледна нагоре.

— Може да съм глупачка, но този път няма да се хвана на номерата му — изфуча тя и разтърси глава. — Щом иска да се държи като слон в магазин за порцелан, нека да се научи сам да мете след себе си, нали така?

Тъкмо когато прибираше последния чифт обувки, тя чу отгоре приглушения звън на камбанката, която я беше викала безброй пъти — толкова тих и кратък, че го помисли за плод на въображението си. Хвърли в сандъка един роман на Уолтър Скот и томчето със сонети на Шекспир и изфуча гневно. Гейбриъл беше голям глупак, ако си въобразяваше, че тя ще се отзове на този жален звън.

Докато събираше нещата от тоалетката си, тя изведнъж усети, че нещо не е наред. Трябваше й почти минута, за да разбере какво е.

Тишина.

В къщата цареше гробна тишина.

Стиснала в ръце гребен и четка, Саманта погледна несигурно към тавана. Обзе я лошо предчувствие, по гърба й пролази студена тръпка, но тя вдигна рамене и побърза да се отърси от неприятното усещане. Гейбриъл сигурно се бе върнал в леглото и се цупеше.

Тя посегна към шишенцето с парфюм и установи, че ръката й трепери. Отпусна се на столчето и се вгледа в огледалото. То беше старо, напукано, цялото на петна и жената, която я гледаше отсреща, й беше някак чужда. Саманта свали грозните очила, но странният израз в очите й не изчезна.

Каква беше тя — смела или страхлива? Защо се бореше с Гейбриъл — защото той беше грозен тиран, или защото се бе осмелил да я докосне? Затова ли бягаше? Попипа косата си, прокара пръст по бузата си и слезе към устните, за да проследи милувката от съня си. Незнайно защо, арогантността на Гейбриъл се понасяше по-лесно от нежността му. Освен това беше много по-малко опасна за нараненото й сърце.

Сложи очилата на носа си и стана, за да прибере шишенцето с парфюм в пътната си чанта.

Трябваше й по-малко от половин час, за да освободи помещението от признаците на краткото си присъствие. Тъкмо когато закопчаваше малките месингови копчета на пътното си палто, някой почука силно на вратата й.

— Мис Уикършъм! Мис Уикършъм! Тук ли сте?

Саманта сложи шапката на главата си и отвори вратата.

— Отлично, Бекуит. Тъкмо смятах да позвъня за някой лакей, за да изнесе багажа ми.

Икономът не обърна ни най-малко внимание на приготвения багаж. Очите му се въртяха като безумни.

— Трябва веднага да дойдете с мен, мис Уикършъм! Господарят се нуждае от вас!

— Какво има пак? Да не го е засърбяло на някое трудно достижимо място? Или кърпите му не са добре колосани? — Саманта завърза връзките на шапката под брадичката си. — Какъвто и слабоумен претекст да е измислил, аз мога да ви уверя, че господарят ви изобщо не се нуждае от мен. Никога не ме е искал. — Тя остана безкрайно изненадана, когато от тези думи я заболя сърцето.

За неин ужас Бекуит, непоколебимият защитник на приличието и достойнството, я сграбчи за рамото и я повлече след себе си.

— Моля ви, мис — изплака той. — Не знам какво да правя! Боя се, че без вас ще умре!

Саманта се освободи от хватката му и той спря.

— О, стига, Бекуит! Няма нужда от този театър. Напълно сигурна съм, че графът ще се справя отлично без мен. Изобщо няма да забележи, че ме няма.

Саманта погледна по-внимателно верния иконом и следващите думи заседнаха в гърлото й. Жакетът на Бекуит беше ужасно омачкан. Оскъдната коса, винаги грижливо пригладена, беше ужасно разбъркана. Погледът й падна върху дебелите му пръсти, които все още стискаха ръкава й. Ръждивочервените следи по тях бяха направили петно на ръкава й.

Сърцето й изведнъж се качи в гърлото.

Саманта рязко освободи ръкава си и мина покрай иконома. Събра полите си, излезе в коридора и хукна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж.

Вратата към спалнята на Гейбриъл беше полуотворена и Саманта веднага го видя: той лежеше на пода като победен великан, лицето му скрито в локва кръв. Саманта вдигна ръка към устата си, за да потисне ужасения си вик.