Sara Shepard - Убиец

Ами ако изведнъж се окаже, че помните всяка една секунда от досегашния си живот? И то не само важните събития, които по принцип всеки помни, а и най-дребните неща? Като например как открихте най-добрата си приятелка още в трети клас в часа по рисуване — и двете ненавиждахте каучуковото лепило. Или първия път, когато видяхте момчето, по което си падахте в осми клас — как прекосяваше училищния двор с футболна топка под мишница и айпод в ръка.

Но нека перифразирам добрата стара поговорка — всяко добро за зло. В комплект със забележителната ви нова памет идват и спомените за всяка караница с най-добрата ви приятелка. Отново и отново изпитвате онази болка в сърцето, когато голямата ви любов сяда при някоя друга на обяд. С перфектна памет миналото ви изглежда много по-грозно. Някой, когото сте считали за съюзник? Я си помислете пак — може пък да се окаже не чак толкова мил, колкото сте предполагали. Приятел, който винаги е пазил гърба ви? Опа! Погледнато отблизо, се оказва, че съвсем не е така.

Ако четири хубави момичета от Роузууд се бяха сдобили изведнъж с перфектна памет, може би щяха да знаят по-добре на кого да се доверят и от кого да се пазят. Но пък кой знае, може би миналото им щеше да им изглежда още по-безсмислено от преди.

Паметта е нещо капризно. И понякога сме обречени да повтаряме нещата, които сме забравили.

Тя се издигаше там. Голяма викторианска къща на ъгъла на една задънена улица, онази същата с розовите храсти край оградата и кръглата тикова платформа на задната веранда. Само малцина избрани бяха влизали вътре, но всички знаеха кой живее там. Тя беше най-популярното момиче в училище. Момиче, което определяше модите, разбиваше момчешките сърца и създаваше или сриваше репутации. Момиче, за което копнееше всяко момче и което беше пример за всяко момиче.

Алисън Дилорентис, разбира се.

Спокойна утрин в ранния септември в Роузууд, Пенсилвания, идилично градче на около двайсет мили от Филаделфия. Господин Кавана, който живееше в къщата срещу дома на Алисън, излезе на двора, за да вземе сутрешния вестник. Жълтеникавокафявият златист ретрийвър на семейство Вандерваал, които живееха няколко къщи по-нататък, подскачаше из двора им и лаеше по катериците. Всяко цветенце и листенце се намираше на мястото си… с изключение на четирите шестокласнички, които по някакво странно стечение на обстоятелствата точно в този момент се промъкваха към задния двор на семейство Дилорентис.

Емили Фийлдс се криеше сред високите колчета, за които бяха привързани доматени насаждения, и нервно подръпваше връзките на суичъра си. Досега никога не беше навлизала в чужда собственост, камо ли в задния двор на най-красивото, най-популярно момиче в училище. Ариа Монтгомъри се беше свряла зад едно дъбово дърво и човъркаше с пръст бродерията на новата си туника, която баща й беше донесъл след поредната конференция по история на изкуството в Германия. Хана Мерин беше облегнала колелото си на големия заоблен камък до градинската барака и обмисляше плана си за нападение. Спенсър Хейстингс прескочи разделящата двата съседни двора ограда и се сви зад грижливо подрязания малинов храсталак, вдишвайки дълбоко сладката, леко остра, плодова миризма.

Момичетата стояха тихо и се взираха в задния широк прозорец на къщата на семейство Дилорентис. В кухнята се движеха сенки. От банята на горния етаж се чу вик. Изпука суха клонка. Някой се изкашля.

В същия този момент момичетата осъзнаха, че не са сами. Спенсър забеляза Емили, която се свиваше сред дърветата. Емили зърна Хана, която клечеше зад камъка. Хана мярна Ариа зад дървото. Четирите тръгнаха към задния двор на Али и се събраха в кръг.

— Момичета, какво правите тук? — попита Спенсър. Тя знаеше Емили, Хана и Ариа от състезанието по четене в първи клас — тогава тя беше спечелила, но всички те бяха участвали. Не бяха приятелки. Емили беше от онзи тип момичета, които се изчервяваха, когато учителите казваха имената им в час. Хана, която извиваше пръст в гайката за колан на леко тесните си черни дънки, като че ли никога не се чувстваше удобно в кожата си. А Ариа — ами Ариа като че ли беше облякла ледерхозен1. Спенсър беше повече от сигурна, че всичките приятели на Ариа са въображаеми.

— Ами, нищо — изсумтя в отговор Хана.

— Да, нищо — рече Ариа, оглеждайки всички с подозрение. Емили сви рамене.

— Ами ти какво правиш тук? — попита Хана.

Спенсър въздъхна. Явно беше, че всички бяха дошли за едно и също нещо. Преди два дни „Роузууд дей“, елитното училище, в което всички те учеха, беше обявило началото на дългоочакваната игра „Капсула на времето“. Всяка година директорът Епълтън нарязваше небесносиньото знаме на „Роузууд дей“ на много парченца, по-големите ученици ги криеха из града, а учителите оставяха по коридорите следи към местонахождението на всяко едно парче. Всеки, който намереше някое от късчетата плат, трябваше да го украси както намери за добре, и след като бъдеха открити всички парчета, училищният персонал съшиваше отново знамето и го заравяше зад футболното игрище в капсула на времето. Учениците, които откриваха парчетата от знамето, ставаха легенда — и имената им се помнеха завинаги.

В училище като „Роузууд дей“ беше трудно да се отличиш, а още по-трудно беше да се намери част от знамето на „Капсулата на времето“. Надежда даваше само една мъничка вратичка в правилата: клаузата за кражба, която обявяваше за законно открадването на късчето знаме от този, който го е намерил, докато не настъпи времето за заравянето на капсулата. Два дни по-рано една красавица се беше похвалила, че едно от парченцата със сигурност ще бъде нейно. А сега, когато тя най-малко очакваше, четири обикновени момичета се надяваха да се възползват от клаузата за кражба.

Мисълта да откраднат парчето на Алисън ги опияняваше. От една страна това беше шанс да се доближат до нея. От друга, това бе възможност да покажат на най-красивото момиче в „Роузууд дей“, че невинаги може да получи онова, което иска. Алисън Дилорентис определено се нуждаеше от отрезвяване.

Спенсър отново погледна към трите момичета.

— Аз дойдох първа. Знамето е мое.

— Аз бях тук преди теб — прошепна Хана. — Преди няколко минутки те видях да прескачаш оградата.

Ариа тупна с пурпурния си ботуш и зяпна Хана.

— И ти дойде преди малко. Аз пристигнах много преди вас.

Хана стегна рамене и погледна към обърканите плитки на Ариа и многопластовата й огърлица.

— И кой, смяташ, ще ти повярва?

— Момичета. — Емили кимна към къщата на семейство Дилорентис и притисна показалец към устните си. От кухнята се чуваха гласове.

— Недей. — Това като че ли беше Али. Момичетата се напрегнаха.

— Недей — изимитира я някой с пронизителен глас.

— Престани! — извика Али.

— Престани! — обади се отново вторият глас.

Емили присви очи. По-голямата й сестра Карълайн имаше навика да я имитира пискливо по същия начин и Емили ненавиждаше това. Зачуди се дали вторият глас не е на по-големия брат на Али, Джейсън, който беше ученик предпоследна година в „Роузууд дей“.

— Престанете! — разнесе се един по-дълбок глас. Последва разтърсващ стените удар и звуци от чупене на стъкло. Миг след това вратата към верандата се отвори и Джейсън излетя навън с разкопчана риза, развързани връзки на обувките и пламнали бузи.

— По дяволите! — прошепна Спенсър. Момичетата се шмугнаха зад храстите. Джейсън прекоси двора по диагонал към гората, но се спря изведнъж, забелязал нещо встрани. Гневното изражение на лицето му постепенно се изгуби.

Момичетата проследиха погледа му. Джейсън гледаше към задния двор на Спенсър. Сестрата на Спенсър, Мелиса, и новото й гадже Иън Томас седяха на ръба на джакузито с гореща вода и се държаха за ръце. Когато го забелязаха, че ги гледа, те се пуснаха. Изминаха няколко многозначителни секунди. Два дни по-рано, точно след като Али се беше похвалила, че ще намери знаменцето, Иън и Джейсън се бяха сдърпали заради нея пред всички шестокласници. Е, може би не си бяха казали всичко.

Джейсън се извърна рязко и тръгна към гората. Вратата към верандата отново се затръшна и момичетата се снишиха. Али застана на платформата и се огледа. Дългата й руса коса се къдреше върху раменете й, а наситено розовата й тениска я правеше да изглежда още по-свежа и румена.

— Можете да излезете — извика тя.

Кафявите очи на Емили се разшириха. Ариа се сви още повече. Спенсър и Хана затвориха уста.

— Сериозно ви говоря. — Али слезе по стълбите, пазейки идеално равновесие върху високите си токчета. Тя беше единствената шестокласничка, която проявяваше куража да ходи на училище с високи токчета — технически погледнато в „Роузууд дей“ те не бяха позволени. — Знам, че там има някой. Но ако сте дошли да ми откраднете знамето, да знаете, че вече го няма. Някой успя да го отмъкне.

Спенсър си проправи път през храсталака, неспособна да сдържи любопитството си.

— Така ли? Кой?

След това се измъкна Ариа. Емили и Хана излязоха след нея. Някой друг беше успял да се добере до Али преди тях?

Али въздъхна и седна на каменната пейка до малкото езерце в задния двор на къщата. Момичетата се поколебаха, но Али им махна с ръка да се присъединят към нея. Когато се приближиха, установиха, че тя ухае на ванилов сапун за ръце и има най-дългите мигли, които някоя от тях беше виждала. Али събу обувките си и стъпи с малките си фини крачета върху меката зелена трева. Ноктите й бяха боядисани в яркочервено.

— Не знам кой е бил — отвърна тя. — В един миг знаменцето беше в чантата ми. В следващия го нямаше. Вече си го бях украсила дори. Нарисувах много яка манга жабка, логото на Шанел и момиче, което играе хокей на трева. След това прекарах часове в изработването на инициалите на Луи Вюитон, като копирах дизайна им директно от чантата на мама. Стана страхотно! — Тя се нацупи, сапфиреносините й очи се ококориха. — Смотанякът, който го открадна, просто ще го съсипе, знам си аз.

Момичетата промърмориха нещо от рода на колко съжаляват. Всяка от тях внезапно изпита облекчение, че не е тя човекът, който е откраднал знамето на Али — и не тя е въпросната смотанячка.

— Али?

Всички рязко се обърнаха. Госпожа Дилорентис се качи на терасата. Изглеждаше така, сякаш се е запътила на официална среща, облечена със сива прилепнала по тялото рокля на Диане фон Фюрстенберг и обула обувки с високи токчета. За миг погледна объркано към момичетата. Все пак те за пръв път се появяваха в двора им.

— Тръгваме, нали?

— Да — отвърна Али, усмихна им се мило и им махна с ръка. — Чао!

Госпожа Дилорентис се спря, сякаш искаше да каже още нещо. Али се извърна към тях, без да й обръща внимание. Посочи с пръст Спенсър.

— Ти си Спенсър, нали?

Спенсър кимна смутено. Али изгледа останалите изпитателно.

— Аз съм Ариа — напомни й Ариа. Хана и Емили също се представиха и Али кимна небрежно. Това беше толкова типично за нея — очевидно знаеше имената им, но изтънчено им подсказваше, че за хората по върховете на йерархията в „Роузууд дей“ техните имена просто нямат значение. Дори не знаеха дали трябва да се чувстват унизени, или поласкани — все пак Али ги попита за имената им.

— А ти къде беше, когато ти откраднаха знамето? — попита Спенсър, опитвайки се с този въпрос да задържи вниманието на Али.

Тя примигна замаяно.

— Ами, в мола. — Тя вдигна розово пръстче към устата си и започна да гризе нокътя си.

— В кой магазин? — продължи Хана. — „Тифани“? „Сефора“? — Може би Али щеше да се впечатли от това, че Хана знае имената на всички лъскави магазини.

— Може би — промърмори Али. Погледът й се зарея към гората. Сякаш търсеше нещо — или някого. Вратата на верандата се затвори. Госпожа Дилорентис се беше прибрала вкъщи.