Sara Shepard - Убиец

На следващия следобед Ариа стоеше на перона на гарата в Ярмът, град на няколко мили от Роузууд. Слънцето все още се издигаше високо над хоризонта, но въздухът беше студен и пръстите на Ариа изтръпнаха. Тя протегна врат и погледна надолу по линията. Влакът се намираше на няколко гари по-нататък и проблясваше в далечината. Пулсът й се ускори.

След като предишния ден видя не една, а две готини мацки да се карат за Майк, тя реши, че животът е твърде кратък, за да се помайва. Веднага си спомни думите на Джейсън, че в четвъртък свършва достатъчно рано, за да хване високоскоростния влак до Ярмът в три следобед. Което означаваше, че тя знае точно къде да го намери.

Тя се обърна и погледна към къщите от другата страна на линията. До портите имаше натрупани боклуци, боята около прозорците им се белеше и нито една не беше превърната в антикварен магазин или богаташки спа комплекс, като старите къщи около гарата в Роузууд. Нямаше нито тузарски кафенета „Уауа“ или „Старбъкс“ наблизо, само една мрачна гадателка, която предлагаше четене на ръка и „други медиумни услуги“ — каквото и да означава това — както и една кръчма, „Яху“, с голям плакат на предната стена, на който пишеше: „Пиене на корем за 5 долара!“. Дори околните дървета не изглеждаха толкова живописни. Ариа разбираше защо семейство Дилорентис не искаше да се връща в Роузууд докато трае процесът, но защо бяха избрали Ярмът?

Тя чу изсумтяване зад гърба си. Когато се обърна, забеляза една сянка, която се скри от другата страна на железопътната линия. Ариа се повдигна на пръсти, примигвайки бързо-бързо, но не можа да разбере кой е. Спомни си Джена Кавана, която беше видяла предишния ден в двора си. Сякаш Джена искаше да й каже нещо… но след това беше размислила. На всичко отгоре Емили беше препратила на Ариа едно съобщение от А. с прикачена снимка на Али и Джена, която никога досега не беше виждала. „Виждаш ли? — пишеше Емили. — Изглежда Али и Джена наистина са били приятелки“. Но не беше ли възможно Али да се престори, че е приятелка на Джена, за да я накара да й се довери? Беше типично за Али да приеме някой във вътрешния си кръг приятели, само за да узнае всичките му тайни.

Влакът навлезе с грохот в гарата и спря със скърцане на спирачките. Кондукторът отвори с трясък вратата и хората започнаха бавно да слизат по металните стълби. Когато Ариа забеляза русата коса и сивото сако на Джейсън, устата й пресъхна. Тя изтича към него и докосна лакътя му.

— Джейсън?

Той рязко се обърна, явно беше непрекъснато нащрек. Когато видя, че е Ариа, се успокои.

— О… — каза меко. — Здрасти. — Погледът му шареше напред-назад. — Какво търсиш тук?

Ариа се прокашля, устоявайки на импулса да се обърне, да хукне обратно към колата си и да избяга.

— Може и да ти изглеждам като глупачка, но ми хареса разговора ни онзи ден. И… Исках да знам дали искаш да излезем някой път. Но ако не искаш, няма проблем.

Джейсън се ухили. Изглеждаше впечатлен. Той се отмести от пътя на потока бизнесмени.

— Изобщо не ми изглеждаш като глупачка — отвърна той и я погледна в очите.

— Наистина ли? — Сърцето на Ариа подскочи.

Джейсън погледна към големия си часовник.

— Искаш ли да пийнем нещо? Имам малко време.

— Ра-разбира се — заекна Ариа.

— Знам идеалното място в Холис — рече Джейсън. — Можеш да караш след мен, нали?

Ариа кимна, изпълнена с благодарност, че не й беше предложил кръчмата „Яху“. Джейсън я пусна първа да слезе по тесните стълби, които водеха извън гарата. Докато вървяха към колите си, Ариа зърна нещо с периферното си зрение. Фигурата, която беше видяла по-рано, стоеше до прозореца на гарата и гледаше навън. Носеше големи слънчеви очила и пухкаво палто с качулка, която беше захлупил на главата си, закривайки лицето си. Но Ариа не можеше да се отърси от чувството, че човекът гледа право в нея.

Ариа последва Джейсъновото черно БМВ до Холис. Тя си спомни какво й беше разказала Емили за поведението на Джейсън предишния ден и си отбеляза да погледне задната му броня за някакви видими драскотини. Но, доколкото помнеше, бронята му беше безупречна.

След като успяха да си намерят места за паркиране на улицата, Джейсън я поведе по една тясна уличка и нагоре по стълбите на една стара викторианска къща. Над входната й врата висеше табелка с надпис. Отстрани се поклащаше стар люлеещ се стол.

— Това е бар? — Ариа се огледа. Баровете в Холис, които тя знаеше, като „Виктъри брюъри“ и „Снукър“, бяха тъмни, гадно миришещи места, които нямаха никаква украса, освен неоновите надписи „Гинес“ и „Будвайзер“. „Бейтс“, от друга страна, имаше опушени стъкла, медно чукче на предната врата и няколко отдавна изсъхнали висящи растения, които се полюляваха от навеса. Къщата напомняше на Ариа за разкривения дом, в който живееше учителят й по пиано в Рейкявик.

Вратата се отвори и разкри огромен, покрит с паркет салон. Покрай стените му бяха наредени червени плюшени кресла, театрални завеси се диплеха над прозорците.

— Смята се че това място е обитавано от духове — прошепна й Джейсън. — Затова го наричат „Бейтс“, като мотел „Бейтс“ от филма „Психо“. — Той отиде до бара и се настани на едно столче.

Ариа се огледа. Преди да намерят тялото на Али, тя си мислеше, че Алисън е А. — или може би нейният призрак. Русата коса, която беше зървала, сигурно беше Мона, която ги бе следила неотстъпно, за да открие и най-дълбоките им тайни. Но сега, когато Мона беше мъртва, Ариа можеше да се закълне, че понякога вижда руса коса точно като Алината да се скрива зад дърветата и да се появява на прозорците, наблюдавайки я от отвъдното.

Облеченият в черно, късо подстриган барман взе поръчките им. Ариа избра пино ноар — реши, че ще изглежда много изтънчено — а Джейсън си поръча гимлет. Когато забеляза обърканото изражение на Ариа, той каза:

— Това е водка и лимонов сок. Една приятелка от Йейл ме запали по него.

— О! — Ариа наведе глава при думата приятелка.

— Вече не ми е приятелка — добави Джейсън, което накара Ариа да се изчерви още повече.

Получиха питиетата си и той плъзна чашата си към нея.

— Опитай.

Ариа отпи една малка глътка.

— Добро е — рече тя. Имаше вкус на спрайт, само че беше по-интересно.

Джейсън скръсти ръце с любопитна усмивка на лицето.

— Изглежда, се чувстваш много удобно в баровете. — Гласът му се снижи до шепот. — Едва не ме заблуди, че си на двайсет и една.

Ариа му върна чашата.

— Прекарах последните три години в Исландия. Там не са толкова строги по отношение на пиенето, а и родителите ми са доста разкрепостени. Освен това никога не се налагаше да шофирам до дома — къщата ни се намираше на две пресечки от главния път. Най-лошото, което ми се случи беше, че веднъж се спънах в калдъръма, след като бях пила твърде много шнапс „Бренивин“, и си обелих коляното.

— Европа като че ли наистина те е променила. — Джейсън се облегна назад и я аплодира. — Помня те като наистина странно дете. Не, ти беше… — Той млъкна.

Сърцето на Ариа се разтуптя. Тя беше… каква?

— В Исландия се чувствах по-добре — призна тя, когато стана ясно, че той няма да завърши изречението.

— Защо?

— Ами… — Ариа се загледа в маслените портрети на аристократични жени, които висяха на отсрещната стена. Под всяка картина бяха написани датите на раждането и на смъртта им. — Заради момчетата, например. В Исландия не се интересуваха дали съм популярна. Интересуваше ги каква музика слушам или какви книги обичам да чета. В Роузууд момчетата харесват само един тип момичета.

Джейсън облегна лакът на бара.

— Момичета като сестра ми, имаш предвид.

Ариа сви рамене и отмести поглед. Точно това имаше предвид, но не искаше да произнася името на Али на глас.

По лицето на Джейсън премина неясно изражение. Тя се зачуди дали той е знаел за ефекта, който Али има върху момчетата — дори по=големите. Дали по онова време Джейсън е знаел за връзката на Али с Иън, или се беше изненадал, след като видя, че го арестуват? Какво ли чувстваше сега?

Джейсън отпи от гимлета си и сериозното изражение се изтри от лицето му.

— Влюбваше ли се често в Исландия?

Ариа поклати глава.

— Имах много приятели, но се влюбих само веднъж. — Тя несръчно отпи глътка вино. Днес не беше яла почти нищо и виното бързо я замая. — В учителя ми по литература. Сигурно си чул за това.

Между веждите на Джейсън се оформи бръчка. Може би не беше чувал.

— Всичко свърши — каза тя. — Честно, беше нещо ужасно. Накараха го да напусне учителското място… заради мен. Преди няколко месеца се махна от града и обеща, че ще се обажда, но оттогава не съм го чувала.

Джейсън кимна съчувствено. Ариа се изненада колко й беше лесно да му признае всичко това. Нещо в него я караше да се чувства в безопасност, сякаш той никога нямаше да я критикува.

— Ти влюбвал ли си се някога? — попита тя.

— Само веднъж. — Джейсън отметна глава назад и пресуши остатъка от питието си. Ледът изтрака в празната чаша. — Тя ми разби сърцето.

— Коя беше тя?

Джейсън сви рамене.

— Никоя. Вече няма значение.

Барманът му донесе още един гимлет. Тогава Джейсън я побутна леко по ръката.

— Знаеш ли, преди си помислих, че ще кажеш, че човекът, в когото си била влюбена, съм бил аз.

Ариа зяпна от изненада. Джейсън… е знаел?

— Сигурно си е личало много.

Джейсън се усмихна.

— Не. Просто аз съм много схватлив.

Ариа даде знак на бармана да й напълни чашата. Бузите й пламтяха. Винаги се беше старала извънредно много да прикрие увлечението си по Джейсън, защото беше уверена, че ако той разбере, тя ще умре. Дори сега изпитваше огромно желание да пропълзи под бара.

— Помня как един път чакаше пред сградата по журналистика в „Роузууд дей“ — обясни тихо Джейсън. — Веднага те забелязах. Ти се оглеждаше… и когато ме видя, очите ти грейнаха.

Ариа се вкопчи в дървения ръб на бара. За миг си помисли, че Джейсън ще спомене онзи път, когато й даде знаменцето на Али. Но той говореше за деня, когато тя го беше изчакала да излезе от часа по журналистика, за да му покаже копието с автограф на „Кланица пет“, което притежаваше баща й. Това се случи в петъка, преди те четирите да се засекат в двора на Али.