Изведнъж й хрумна нещо. Това беше причината А. да се опитва да й втълпи идеята, че Джейсън крие нещо — той искаше да уплаши Ариа. Ако тя започнеше да излиза с Джейсън, щеше не само да му разкаже за съобщенията от А., а и за участието му в зловещия план на Иън. Ченгетата може и да не вярваха в съществуването на А., но не беше изключено Джейсън да повярва. Тук ставаше въпрос за убийството на сестра му.

Ариа размърда пръстите на краката си, вбесена от мисълта, че някой отново се опитва да я манипулира. Иън най-вероятно беше виновен и сега се опитваше да сътвори някаква сложна игра. Тя погледна към Джейсън, готова да му признае всичко.

— Ще се катерите ли? — прекъсна ги едно момче от долните класове и Ариа подскочи изненадана. То махна с ръка към стената, на която тя се беше подпряла. Ариа поклати глава и се отмести. Край тях минаха три момичета, които подозрително изгледаха Джейсън и Ариа, сякаш ги бяха разпознали от новините. Дори музиката като че ли звучеше по-тихо, сякаш някой беше усетил, че се води важен разговор.

Ариа стисна устни. Мястото не й се струваше особено подходящо за разговори, свързани с Али и Иън. Може би щеше да го разкаже на Джейсън в колата, докато пътуваха към къщи и бяха сами.

Тогава се сети за поканата, пъхната във външния джоб на чантата й, която беше оставила заедно с палтата им до стената. Все още овързана с ремъците, Ариа се приближи с олюляване до чантата и измъкна картончето.

— Имаш ли някакви планове за утре? — попита тя.

— Нямам. Защо?

— Една от картините на мама ще бъде изложена във фоайето на някакъв хотел. — Тя му подаде поканата. — Утре правят парти по случай официалното откриване. Мама ще бъде там с новия си приятел, а аз въобще не го харесвам. Предпочитам мислите ми да бъдат заети с теб, вместо с него. — Тя го погледна кокетно.

Той й се усмихна в отговор.

— От доста време не съм ходил на партита. — Той приближи поканата до очите си и се зачете. Лицето му се смръщи. Адамовата му ябълка започна да прескача.

— Какво има? — попита Ариа.

— Това шега ли е? — попита Джейсън с прегракнал глас.

Ариа примигна.

— К-какво имаш предвид?

— Защото въобще не е смешна — рече той с широко отворени очи. Не изглеждаше ядосан, по-скоро… уплашен.

— Какво става тук? — извика Ариа. — Нищо не разбирам.

Джейсън се вгледа в нея. Лицето му се промени, дори придоби донякъде отвратено изражение, сякаш Ариа беше покрита от глава до пети с пиявици. След това, за неин ужас, той се освободи от ремъците си, хвърли ги на пода и хукна към мястото, където лежаха нещата им и облече палтото си.

— Т-трябва да вървя.

— Какво? — Ариа се опита да го хване за ръката, но все още беше овързана с ремъците и не можеше да разгадае как да ги свали. Джейсън дори не я погледна. Пъхнал ръце в джобовете си, той профуча покрай гишето, като едва не се блъсна в група тийнейджъри, които тъкмо влизаха.

Няколко минути по-късно Ариа най-после успя да се освободи от ремъците. Тя облече палтото си и изтича навън. Група момчета излизаха от един рейндж роувър. Една майка държеше малкото си момиченце за ръка и му помагаше да влезе вътре. Ариа се огледа наляво и надясно.

— Джейсън! — извика тя. Беше студено, от устата й излизаше пара. Един джип зави рязко по улицата. Джейсън беше изчезнал.

Ариа стоеше под лампата пред залата и се взираше в поканата за откриването на „Радли“. На нея имаше адрес и име. Някакъв мъж на име Джордж Фриц беше архитектът, преработил сградата в хотел. Имаше списък с представяните художници, сред които се виждаше името на Ила. Какво в тази покана беше изплашило Джейсън толкова много? Какво искаше да каже с въпроса си дали това е някаква шега? Не искаше ли да се запознае с майка й? Или не искаше да се появява на обществени места с Ариа?

— Джейсън! — извика отново тя, този път по-слабо. В този миг чу слаб смях. Огледа се, озадачена и изплашена. Не видя никого, но смехът продължи да се лее, сякаш някой злобно й се присмиваше.

21.

Цялата истина

Същия петък вечерта Емили паркира колата си на алеята пред къщата на Айзък и нервно го проследи с поглед как излиза от тях и тича към колата й.

— Здрасти! — извика той и погледна към небето. — Май ще вали сняг. Сигурна ли си, че искаш да се разходим?

Емили кимна припряно. Айзък й беше изпратил есемес след училище, питайки я дали ще мине през тях вечерта. В първия момент Емили реши, че това е шега. Но когато получи втори есемес, в който я питаше защо не отговаря, тя се зачуди дали госпожа Колбърт му беше разказала за срещата им в „Епълбис“ предишната вечер — или че знае, че е спал с нея. Може би Айзък все още живееше с впечатлението, че всичко е наред.

Но Емили по никакъв начин нямаше да стъпи отново в къщата на семейство Колбърт, дори и родителите му да бяха цялата вечер на партито по случай откриването на хотел „Радли“. Емили не беше от типа момичета, които не се подчиняват на заповедите на възрастните, дори и те да бяха жестоки, злобни и неприемливи. Само че какво да прави в такъв случай? Никога повече да не посещава Айзък у тях? Всеки път, когато той я покани у дома си, да измисля разни шантави оправдания?

Предишната вечер, когато Емили и Карълайн си легнаха, сестра й отново я попита защо е избягала с плач от „Епълбис“. Емили изведнъж рухна и й призна какво й е казала госпожа Колбърт. Карълайн седна в леглото и зяпна ужасено.

— Защо ти е казала, че си опозорила дома й? — попита тя. — Заради онова с Мая?

Емили поклати глава.

— Едва ли. — Толкова я беше срам. Ако техните ги бяха хванали да го правят в нейната стая, сигурно щяха да му извадят ограничителна заповед. — Може би съм си го заслужила — промърмори тя.

Двете замълчаха, заслушани в шумоленето на разлюляната от вятъра царевица в двора.

— Не знам какво бих правила, ако майката на Тофър ме мрази — каза Карълайн в мрака. — Не съм сигурна, че ще можем да останем заедно.

— Знам — отвърна Емили с пресъхнало гърло.

— Трябва да говориш с Айзък за това — посъветва я Карълайн. — Трябва бъдеш откровена с него…

— Емили?

Тя примигна. Айзък си беше сложил колана, готов за тръгване. Цялото й тяло пулсираше. Айзък беше прибрал косата си назад и беше увил тъмнозелен шал около врата си. Когато се усмихна, белите му зъби блеснаха. Той се наведе напред, за да я целуне, но тя се вцепени, сякаш очакваше да завият сирени, госпожа Колбърт да изскочи иззад храста и да се развика.

Тя наведе глава, преструвайки се, че търси ключовете на колата. Айзък се отдръпна назад. Дори в мрака Емили забеляза малката ямичка, която се образуваше в ъгъла на дясното му око всеки път, когато се тревожеше.

— Добре ли си? — попита той.

Емили се обърна напред.

— Да. — Тя запали двигателя и изкара волвото от алеята.

— Очакваш ли с нетърпение утрешното парти в „Радли“? — попита Айзък. — Този път наех смокинг. По-добре от стария костюм на татко, нали? — Той се захили.

Емили изненадано прехапа устни. Нима той още смяташе, че двамата ще идат заедно на партито?

— Разбира се — отвърна тя.

— Татко се е притеснил ужасно заради кетъринга и не спира да ми натяква как отново съм отказал да му помогна, защото имам среща. — Айзък се ухили и я бодна с пръст в ребрата.

Емили стисна силно волана и очите й се напълниха със сълзи. Повече не можеше да издържа.

— Значи… родителите ти не са казали нищо за това, че ще ходим на партито заедно? — избъбри тя.

Айзък я погледна изненадано.

— Ами, всъщност през последните няколко дни почти не съм се виждал с тях, много са заети. Но защо да имат нещо против? Нали бяха там, когато те поканих?

Край тях мина кола, запътила се в другата посока, ксеноновите й фарове ги заслепиха. Емили не каза нищо.

— Сигурна ли си, че си добре? — отново я попита Айзък.

Емили преглътна тежко. Усещаше горчив бадемов вкус в устата си, както всеки път, когато трябваше да направи нещо решаващо. Минаха покрай „Уауа“ и преди да се усети какво прави, тя вече завиваше трескаво към паркинга покрай един зелен контейнер за отпадъци. Спря колата, облегна челото си на волана и проплака тихо.

— Емили? — обърна се загрижено към нея Айзък. — Какво има?

Сълзите замъглиха погледа й. Колкото и да не й се искаше да го прави, тя знаеше, че трябва да му каже. Завъртя около пръста си синия пръстен, който той й беше подарил.

— Заради… майка ти е.

Айзък нежно рисуваше фигурки по гърба й.

— Какво заради майка ми?

Емили потри с длани бедрата си и въздъхна. Просто бъди откровена, беше казала Карълайн. Тя можеше да бъде откровена е Айзък, нали?

— Тя знае, че ние… нали се сещаш? Че сме спали заедно — проплака Емили. — И ми наговори толкова странни неща на вечеря. Не спираше да намеква колко съм… бърза. А когато по-късно вечерта измих чиниите, в шкафа намерих наша снимка от вечерта, когато отидохме заедно на благотворителната сбирка на „Роузууд дей“. Майка ти беше отрязала главата ми от снимката. Само моята глава. — Тя преглътна тежко, без да намери смелост да го погледне. — Но тогава си помислих, че го приемам твърде навътре, не исках да ти кажа нищо. Но след това, снощи, бях заедно е Карълайн в „Епълбис“. И… майка ти също беше там. Тя дойде при мен и ми каза да не стъпвам в дома ви отново. — Гласът й се пречупи при думата отново.

В колата настъпи тишина. Емили стисна здраво очи. Почувства се едновременно ужасно и облекчена. Сякаш свали огромен товар от раменете си.

Най-накрая се осмели да погледне Айзък. Той беше сбърчил нос, сякаш усещаше някаква гадна миризма от контейнера. Отново я връхлетяха тревожни мисли. Ами ако съсипе завинаги връзката на Айзък с майка му?

Той изду бузи и въздъхна тежко.

— Стига де, Емили.

Тя примигна.

— Моля?

Той завъртя главата си към нея и я погледна. Лицето му изразяваше разочарование.

— Майка ми не би изрязала главата ти от снимката. Това би направило някое дете. Никога не би се изправила пред теб в „Епълбис“, за да ти наговори такива неща. Може би не си я разбрала добре.

Емили усети как пулсът й се учестява.

— Много добре разбрах.

Айзък поклати глава.

— Майка ми те обича. Така ми каза. Радва се, че сме заедно. Въобще не е споменавала, че ти забранява да идваш в къщата. Не смяташ ли, че би ми го казала?

Емили се изсмя рязко.

— Може би не ти го е казала, защото е искала аз да го направя. Искала е аз да съм лошата. Точно както и стана.

Айзък остана мълчалив дълго време, загледан в дланите на ръцете си. Върховете на пръстите му имаха мазоли от дългите години свирене на китара.

— Миналогодишната ми приятелка каза същото — бавно изрече той: — Че семейството ми й казало да стои далеч от мен.

— Може би майка ти е постъпила по същия начин и с нея! — извика Емили.

Айзък поклати глава.

— По-късно тя ми призна, че си е измислила всичко. Направила го е, за да спечели вниманието ми. — Той я изгледа равнодушно, сякаш изчакваше да види дали е схванала мисълта му.

Пламтящата кожа на Емили изстина изведнъж.

— Какво, както намирането на тялото на Иън в гората е било за привличане на вниманието ли? — извика тя.

Айзък вдигна безпомощно ръце.

— Не съм казал такова нещо. — Просто… Исках да излизам с някой, който не си пада по драматичните жестове. Мислех, че и ти го искаш. Човекът до мен трябва да харесва семейството ми, не да се бори срещу него.

— Въобще не се боря! — възрази Емили.