Айзък отвори вратата на колата и излезе навън. Нахлу леденостуден въздух и я накара да се свие.

— Какво правиш? — попита Емили.

Той се наведе през отворената врата и я погледна със свити устни.

— Трябва да си вървя.

— Не! — проплака Емили. Отвори своята врата и изтича след него по паркинга. — Стига де!

Айзък вървеше към малката тревиста пътечка, която водеше от паркинга на „Уауа“ към улицата. Той я погледна през рамо.

— Говориш за майка ми. Помисли какво още ще кажеш. Хубаво си помисли.

— Вече съм го обмислила! — извика Емили. Но Айзък продължи да върви, без да каже нищо. Тя се спря пред кафенето изтощена. Над главата й жужеше неоновата реклама. Няколко хлапета се бяха наредили пред бара и си купуваха кафе, безалкохолни и сладкиши. Тя изчака Айзък да се обърне, но той не го направи. Най-накрая се върна при колата си и влезе вътре. Колата й миришеше на препарата за почистване, който използваха семейство Колбърт. Пасажерската седалка беше все още топла от тялото на Айзък. Тя впери поглед в зеления контейнер и остана така поне десет минути, без да е наясно как да приема случилото се.

От раницата й се разнесе тих звън. Тя порови вътре, търсейки телефона си. Може би Айзък пращаше извинителен есемес. Може би тя също трябваше да се извини. Двамата с майка му бяха много близки, а тя определено нямаше никакво желание да мрази семейството му. Може би трябваше да намери някакъв друг начин да му съобщи новините, вместо да му ги изтърси просто така.

Емили отвори есемеса и преглътна тежко. Не беше от Айзък.

Твърде си заета, за да разгадаеш подсказките ми? Иди в старата къща на първата ти любов и може би всичко ще си дойде на мястото.

А.

Емили гледаше безизразно дисплея. Тези мъгляви обяснения й бяха дотегнали. Какво искаше А.?

Тя бавно изкара колата от паркинга и намали, за да пропусне един джип, пълен с ученици. Иди в старата къща на първата ти любов. Очевидно имаше предвид Али. Щеше да захапе стръвта; улицата, на която живееше Али, се намираше само на няколко пресечки оттук. И без това нямаше какво друго да прави сега. Едва ли щеше да хукне към къщата на Айзък и да задумка отчаяно по вратата, умолявайки го да се върне.

Тя зави по уединения път, който минаваше покрай километрите земеделски площи, а от очите й се стичаха сълзи. Стигна бързо до знака „стоп“ преди улицата на Али. Малко по-нататък имаше знак за преминаващи ученици. Преди години, в една топла лятна нощ, Али и Емили го бяха украсили със стикери с усмихнати личица, които бяха купили от парти магазина. Сега вече ги нямаше.

Старата къща на Али се появи в края на улицата. На завоя се виждаше тъмната сянка на олтара на Али. Сега в къщата живееше семейството на Мая. Някои от лампите в стаите светеха, включително тази в някогашната спалня на Али — сега това беше спалнята на Мая. Докато Емили гледаше към нея, на прозореца се появи Мая, сякаш знаеше, че тя ще бъде там. Емили ахна, отдръпна се от прозореца, сграбчи волана и сви в малката задънена уличка. Щом се озова пред къщата на Спенсър, тя спря, твърде изтощена, за да продължи.

Тогава, с ъгъла на окото си, видя някакво проблясване вдясно. Някой, облечен с бяла тениска, стоеше до прозореца в къщата на семейство Кавана.

Емили угаси фаровете. Човекът беше висок, с широки рамене, най-вероятно мъж. Голяма външна лампа с квадратна форма скриваше лицето му.

Внезапно до него се появи Джена. Емили затаи дъх. Тъмната коса на Джена падаше на вълни по раменете й. Тя носеше черна тениска и раирано долнище на пижама. До нея застана кучето й, почесвайки ухо със задния си крак.

Джена се обърна и каза нещо на мъжа. Тя говори дълго, след което той отвърна нещо. Джена кимна, заслушана в гласа му. Мъжът махаше с ръце, сякаш Джена можеше да види жестовете му. Лицето му все още не се виждаше. Тялото на Джена се стегна и зае защитна поза. Мъжът отново заговори, а тя наведе глава, сякаш се срамуваше от нещо. Отметна с ръка няколко кичура коса, които падаха над големите й тъмни очила „Гучи“. После каза нещо и лицето й придоби изражение, което Емили не успя веднага да разгадае. Тъга? Тревога? Страх? След това Джена си тръгна, следвана от кучето.

Мъжът прокара ръце през косата си, очевидно развълнуван. След това лампата в дневната угасна. Емили се наведе напред и се взря с присвити очи, но не успя да види нищо. Огледа двора на Джена. Към ствола на дървото все още имаше приковани дъски, които образуваха стълба към някогашната дървесна къщичка на Тоби. Скоро след като фойерверките ослепиха Джена, господин Кавана беше разрушил къщичката. Странно как след толкова много време семейство Кавана продължаваха да обвиняват Тоби за ослепяването на сестра му. Всъщност вината за това беше на Али. И всъщност самата Джена беше поискала да го направи, за да се отърве завинаги от Тоби.

Входната врата на къщата се отвори и Емили отново се наведе. Мъжът от всекидневната слезе по стъпалата и тръгна по тъмната пътечка. Когато сензорът над гаража усети движение и лампата му се включи, той се стресна и замръзна изненадано на място. Тогава Емили го видя в лице, залян от светлина. Той носеше маратонки и тежък анорак. Ръцете му бяха свити в гневни юмруци. Когато очите на Емили стигнаха до лицето му, стомахът й се сви на топка. Той гледаше право в нея. Веднага го разпозна.

— О, Господи — прошепна тя. Рошавата руса коса, извитите устни, поразителните сини очи, които не се отместваха от нея.

Това беше Джейсън Дилорентис.

Емили запали двигателя и рязко даде газ. Светна фаровете едва след като зави зад ъгъла. В този миг чу телефона си да звънва. Порови в чантата, измъкна го и погледна към дисплея.

Имате 1 ново съобщение.

Защо ли ТОЙ е толкова ядосан?

А.

22.

Няма нищо по-хубаво от един ултиматум за началото на уикенда

Ето я. Голяма викторианска къща на ъгъла на една задънена улица, онази същата с розовите храсти край оградата с кръглата тикова платформа на задната веранда. Наполовина изкопаната яма в задния двор трябваше да е обградена с жълта полицейска лента… но лента нямаше. Всъщност дори яма не се виждаше никъде. Дворът представляваше широко, равно пространство, покрито с прясно окосена трева, недокоснато от булдозерите.

Хана погледна надолу. Караше стария си бегач, който не беше докосвала от деня, в който взе книжка. Ръцете й изглеждаха подути. Дънките й стягаха на дупето, хълбоците й изпъкваха, пред очите й падна кичур сплъстена кафеникава коса. Тя прокара език по зъбите си и усети металните шини. Когато погледна към двора на Али, видя Спенсър да се промъква през малинака, който разделяше двете съседни къщи. Косата на Спенсър беше по-къса и малко по-светла, същата, каквато беше в шести клас. Зад доматените насаждения се спотайваше една кльощава Емили с бебешко лице, която стрелкаше нервни погледи насам-натам. Ариа, с големите розови кичури в косата, облечена със странна германска туника, клечеше до големия дъб.

Хана потрепери. Знаеше добре защо са тук — искаха да откраднат знамето на Али. Това беше онази събота, след като обявиха началото на „Капсулата на времето“.

Момичетата се събраха в средата на двора. Всички изглеждаха нервни. Тогава от къщата се чу силното туп и задната врата се отвори. Хана и останалите се шмугнаха между дърветата, а Джейсън хукна през двора. Вратата на верандата отново се затръшна. Али се изправи там с ръце на кръста, с разпиляна по раменете руса коса, с розови и блестящи устни.

— Вече можете да се покажете — извика тя.

Али въздъхна и тръгна през двора, високите й токчета потъваха в мократа трева. Когато се приближи до Хана и останалите, тя бръкна в джоба си и измъкна едно яркосиньо парче плат. То приличаше точно на късчето знаме за „Капсулата на времето“, което Хана беше намерила в „Стийм“ преди няколко дни.

Но нали Али беше изгубила знамето си? Хана погледна объркано другите момичета, но старите й приятелки като че ли не забелязваха, че нещо не е наред.

— Ето как съм го украсила — обясни Али, посочвайки различните рисунки върху плата. — Ето го логото на Шанел. А това е манга жаба, това — състезателка по хокей на трева. А не смятате ли, че инициалите на „Луи Вюитон“ са просто прелест?

— Прилича направо на дамска чантичка! — прехласна се Спенсър.

Хана ги изгледа неспокойно. Нещо не й изглеждаше наред. Ситуацията не се развиваше така, както би трябвало. В този миг Али щракна с пръсти и приятелките й замръзнаха. Ръката на Ариа увисна неподвижно, на косъм от знамето на Али. Няколко кичура от косата на Емили останаха да стърчат във въздуха, уловени от вятъра. Спенсър имаше странно изражение на лицето, нещо между фалшива усмивка и гримаса.

Хана зашава с пръсти. Само тя не беше замръзнала. Погледна Али с разтуптяно сърце.

Али се усмихна сладко.

— Изглеждаш много добре, Хана. Напълно си се възстановила, гледам.

Хана погледна към твърде тесните си дънки и прокара пръсти през сплъстената си коса. Възстановена не беше думата, която тя би използвала. Възстановяването и превръщането й в примадона щеше да се случи чак след няколко години.

Али поклати глава, забелязвайки объркването на Хана.

— От катастрофата, глупаче. Не ме ли помниш от болницата?

— Б-болница?

Али приближи лицето си към Ханиното.

— Казват, че хората трябва да говорят много на пациентите, изпаднали в кома. Те могат да ги чуват. Не ме ли чуваше?

Хана усети как й се завива свят. Внезапно се озова отново в болничната си стая в „Роузууд мемориъл“, където я бяха откарали след катастрофата. Над главата й имаше голяма, кръгла, ярка флуоресцентна лампа. Чуваше жуженето на безбройните апарати, които отчитаха жизнените й показатели и я хранеха интравенозно. В замъгленото състояние между кома и осъзнатост, в което се намираше, тя забеляза някой, който се наведе над леглото й. Някой, който ужасно приличаше на Али.

— Всичко е наред — каза момичето, а гласът му беше същият като на Алисън. — Аз съм добре.

Хана погледна Али.

— Това е сън.

Али повдигна закачливо вежди, сякаш искаше да каже: така ли? Хана погледна старите си приятелки. Те продължаваха да стоят неподвижно. Искаше й се да се размърдат — чувстваше се твърде самотна с Али, сякаш те двете бяха единствените останали живи хора в целия свят.

Али размаха знаменцето си пред лицето на Хана.

— Виждаш ли го? Трябва да го намериш, Хана.

Хана поклати глава.

— Али, твоето знаменце беше изгубено завинаги, не си ли спомняш?

— Тц! — възрази Али. — Все още е тук. И ако го намериш, аз ще ти разкажа всичко.

Хана се ококори.

— Всичко за… кое?

Али притисна показалец към устните си.

— За тях двамата. — Тя се изкиска зловещо.

— Тях двамата… какво?

— Те знаят всичко.

Хана примигна.

— А? Кой?

Али завъртя очи.

— Хана, толкова бавно схващаш. — Тя я погледна втренчено. — Понякога не забелязвам, че пея. Спомняш ли си това?

— Какво искаш да кажеш? — попита Хана с отчаяние в гласа. — Припяваш си… какво?

— Хайде де, Хана. — Али я погледна отегчено. Погледна към небето замислено. — Добре, какво ще кажеш… да идем за риба?

— Да идем за риба ли? — повтори Хана. — На реката?

Али изсумтя раздразнено.

— Не. Да идем за риба. — Тя размаха ръце, опитвайки се да накара Хана да схване. — Да идем за риба.

— За какво говориш? — проплака отчаяно Хана.

— ДА ИДЕМ ЗА РИБА! — извика Али. — Да идем за риба, да идем за риба! — не спираше да повтаря тя, сякаш това беше единственото нещо, което можеше да произнесе. След това я докосна леко с пръсти по бузата — и Хана усети кожата си лепкава и мокра. Тя опипа паникьосана лицето си. Когато отпусна ръце, те бяха покрити с кръв.