— Наистина тук имаше още някой — прошепна Хана. — Когато паднах, той се наведе над мен.

Спенсър се обърна рязко и се втренчи в нея.

— Какво? — Вярно, че последният половин час беше наистина ужасен, но пък и Хана можеше да го спомене по-рано.

Емили също я погледна стреснато.

— Видя ли поне кой беше?

Хана преглътна шумно.

— Не, носеше качулка на главата си. Мисля, че беше момче, но няма как да съм сигурна. Може би той е завлякъл трупа на Иън някъде.

— Може да е бил А. — обади се Спенсър, Сърцето й подскачаше като лудо в гърдите й. Тя бръкна в джоба на якето си, измъкна своя сайдкик и показа заплашителния есемес, който А. им беше изпратил.

Той трябваше да си иде.

Уайлдън погледна телефона на Спенсър, след което й го върна. Устните му бяха здраво стиснати.

— Не знам колко пъти трябва да го повтарям. Мона е мъртва. Този А. е имитатор. Бягството на Иън въобще не е тайна — цялата област знае за това.

Спенсър и останалите се спогледаха напрегнато. През есента Мона Вандерваал, съученичка и най-добра приятелка на Хана, беше изпращала на момичетата изнудвачески и заплашителни есемеси, подписвайки се с А. Тя беше съсипала живота им, дори се беше опитала да ги убие, като блъсна Хана със своя джип и едва не хвърли Спенсър от скалата на каменоломната „Плаващия човек“. След като самата тя падна от скалата, те решиха, че вече са в безопасност… но предишната седмица ги засипаха зловещи есемеси от някакъв нов А. В началото смятаха, че Иън изпраща тези съобщения, тъй като започнаха да ги получават след като той беше пуснат от затвора под гаранция. Но Уайлдън се отнесе към това предположение твърде скептично. Не спираше да им повтаря, че това е невъзможно — Иън нямаше достъп до мобилен телефон, нито пък можеше свободно да се разхожда наоколо и да следи всяка стъпка на момичетата, защото се намираше под домашен арест.

— А. съществува — възрази Емили и отчаяно разтърси глава. — Ами ако той е убил Иън? Ако той е завлякъл някъде трупа му?

— Може би А. е убил и Али — добави Хана, продължавайки здраво да стиска свещника.

Уайлдън облиза устни с нервно изражение на лицето. Върху главата му се сипеха едри снежинки, но той не си правеше труда да ги изтупва.

— Момичета, започва да ви обзема истерия. Иън е убиецът на Али. Вие би трябвало да го знаете най-добре. Ние го арестувахме заради уликите, които вие ни дадохте.

— Ами ако Иън е бил натопен? — настоя Спенсър. — Ами ако А. е убил Али и Иън го е разбрал по някакъв начин? — Ами ако има нещо, което полицията прикрива? — едва не добави тя. Такава беше теорията на Иън.

Уайлдън прокара пръсти по емблемата на роузуудската полиция, която беше бродирана на якето му.

— Иън ли ти напълни главата с тези глупости, Спенсър? По време на посещението си на вашата веранда?

Стомахът на Спенсър се сви.

— Откъде знаеш?

Уайлдън я погледна.

— Току-що ми се обадиха от централата. Получили са обаждане. Някой ви е видял да разговаряте.

— Кой?

— Обаждането е било анонимно.

Спенсър усети леко замайване. Тя погледна приятелките си — само на тях беше разказала за тайната си среща с Иън — но те изглеждаха изненадани и шокирани. Само един човек би могъл да знае, че двамата с Иън са се срещали. А.

— Защо не дойде при нас веднага след това? — Уайлдън се наведе към Спенсър. Дъхът му миришеше на кафе. — Веднага щяхме да вкараме Иън обратно в затвора. Тогава нямаше да може да избяга.

— А. ме заплаши — възрази Спенсър. Тя прегледа входящите си съобщения и показа есемеса на А.

Ако горката малка госпожица Несъвършена изчезне внезапно…

Уайлдън се залюля напред-назад на токовете си. Заби поглед в земята, където допреди по-малко от час беше лежал Иън, и въздъхна.

— Вижте какво, ще се върна в къщата и ще събера екип. Но не може за всичко да обвинявате А.

Спенсър погледна към уоки-токито на колана му.

— Защо не им се обадиш оттук? — настоя тя. — Можете да се срещнете в гората и веднага да започнете да го търсите.

На лицето на Уайлдън се изписа смущение, сякаш не беше очаквал подобен въпрос.

— Момичета, просто ме оставете да си върша работата. Трябва да следваме… процедурата.

— Процедурата? — повтори Емили.

— О, Господи — ахна Ариа. — Той не ни вярва.

— Вярвам ви, вярвам ви. — Уайлдън се наведе и огледа терена около няколко ниско надвиснали клони. — Но най-добре си вървете вкъщи и си починете. Аз поемам всичко оттук.

Внезапен порив на вятъра повдигна краищата на сивия вълнен шал около врата на Спенсър и бързо утихна. Сребрист лунен лъч проряза мъглата. След няколко секунди вече никоя от тях не виждаше светлината от фенерчето му. Спенсър се запита дали си въобразява, или той наистина се опитва да се отърве от тях. Дали се тревожеше за това, че тялото на Иън е захвърлено някъде, в гората… или за нещо друго?

Тя се обърна и впери поглед в пустото дере, молейки се трупът на Иън да се появи отново. Никога нямаше да забрави едното му оцъклено око и другото, което сякаш беше залепено с лепило. Вратът му беше извит под неестествен ъгъл. На дясната си ръка все още носеше платинения си ученически пръстен и синият му камък проблясваше на лунната светлина.

Другите момичета също се взираха в празното дере. След това чуха леко изпукване на съчка някъде в далечината. Хана сграбчи ръката на Спенсър. Емили изписка тихичко. Всички замръзнаха на място и започнаха да се ослушват. Спенсър чуваше как сърцето й пулсира в ушите.

— Искам да си ида у дома — проплака Емили.

Всички кимнаха едновременно — и те си мислеха същото. Докато роузуудската полиция не започнеше да претърсва гората, тук не бяха в безопасност.

Тръгнаха обратно към къщата на Спенсър. Щом се отдалечиха от дерето, Спенсър забеляза в далечината слабия лъч от фенерчето на Уайлдън, което осветяваше околните дървета. Тя се спря и гърлото й отново се сви.

— Момичета — прошепна тя и посочи напред.

Фенерчето изведнъж угасна, сякаш Уайлдън беше усетил, че го виждат. Стъпките му постепенно се отдалечаваха и заглъхваха, докато не се изгубиха напълно. Той не отиваше в къщата на Спенсър, за да събере екип, както беше обяснил по-рано. Не, той навлизаше навътре в гората… точно в противоположната посока.

2.

Каквото повикало, такова се обадило

На следващата сутрин Ариа седеше до жълтата пластмасова маса в малката кухничка на баща й в Стария Холис, университетското градче до Роузууд, и похапваше мюсли със соево мляко, докато се опитваше да чете „Филаделфия сентинъл“. Баща й Байрън вече беше решил кръстословицата и беше оставил по страниците мастилени петна.

Мередит, бивша студентка на Байрън и настояща негова годеница, седеше в дневната, която се намираше до кухнята. Беше запалила няколко ароматни пръчици с аромат от пачули и целият апартамент миришеше на фризьорски салон. От телевизора в дневната се разнасяше успокояващият звук на разбиващи се вълни и кряскащи чайки. „При всяка контракция вдъхнете дълбоко пречистващия аромат — инструктираше някакъв женски глас. — След като издишате, изпейте три пъти хий, хий, хий. Да опитаме заедно“.

— Хий, хий, хий — пропя Мередит.

Ариа потисна един стон. Мередит беше бременна от пет месеца и през последния един час изгледа повечето видеокурсове на Ламаз, което означаваше, че Ариа е научила всичко за техниките на дишане, родилните топки и опасността от използването на местна упойка.

След като бе прекарала една почти безсънна нощ, Ариа се обади на баща си и го попита дали може за известно време да отседне при тях. След това, още преди майка й Ила да се събуди, тя натъпка някои дрехи в брезентовата си раничка от Норвегия и тръгна. Искаше й се да избегне конфронтацията с майка си. Знаеше, че Ила ще бъде безкрайно изненадана от избора й да живее с баща си и приятелката му, която беше разбила брака им — особено след като Ила и Ариа най-накрая бяха успели да оправят отношенията си, които едва не се сринаха завинаги заради Мона Вандерваал (или А.). Освен това Ариа не обичаше да лъже, а едва ли щеше да се осмели да признае на Ила причината, поради която сега седеше тук. Представи си как й казва: новото ти гадже май си пада по мен и е убеден, че чувствата ни са взаимни. Може би Ила никога повече нямаше да й продума.

Мередит увеличи звука на телевизора — очевидно не чуваше добре заради собственото си хихикане. Вълните продължиха да се разбиват в брега: Разнесе се звук на гонг. „Вие и вашият партньор ще се научите как да облекчите болката от естественото раждане и да ускорите родилния процес — обяви инструкторката. — Някои от техниките включват потапяне под вода, зрителни упражнения и постигане на оргазъм“.

— О, Боже. — Ариа запуши ушите си с ръце. Истинско чудо беше, че не оглуша веднага.

Отново погледна към вестника. На първата страница с големи букви пишеше: „Къде е Иън Томас?“.

„Добър въпрос“ — помисли си Ариа.

В съзнанието й се върнаха събитията от предишната нощ. Как можеше в един момент тялото на Иън да лежи сред гората, а в следващия да го няма? Дали някой го беше убил и след като те отидоха да намерят Уайлдън, беше завлякъл трупа някъде? Дали убиецът на Иън му беше затворил устата заради голямата тайна, за която говореше Спенсър?

А може би Уайлдън беше прав — Иън е бил ранен, а не мъртъв, и се беше измъкнал от дерето, след като те бяха хукнали към къщата. Но ако наистина беше така, то тогава Иън все още беше някъде там, отвън. Тя потрепери. Иън ненавиждаше Ариа и приятелките й затова, че те бяха основната причина да го арестуват. Сигурно искаше да си отмъсти.

Тя включи малкия телевизор в кухнята, търсейки нещо, което да отвлече мислите й. По Канал 6 показваха екранизация на убийството на Али — Ариа вече го беше гледала два пъти. Тя натисна бутона на дистанционното. По следващия канал шефът на Роузуудската полиция говореше пред някакви репортери. Той носеше тежко, обшито с кожи синьо яке, а зад него се издигаха няколко борови дървета. Като че ли даваше интервю пред гората до имота на Спенсър. В долната част на екрана пишеше с големи букви: „Дали Иън Томас е мъртъв?“. Ариа се наведе напред и пулсът й се ускори.

— По непотвърдена информация трупът на господин Томас е бил открит снощи в тази гора — казваше мъжът. — Събрали сме голям екип и тази сутрин в десет часа започнахме да претърсваме терена. Но заради силния снеговалеж…

Мюслите избълбукаха в стомаха на Ариа. Тя грабна телефона си от малката кухненска маса и набра номера на Емили. Приятелката й се обади веднага.

— Гледаш ли новините? — излая Ариа вместо поздрав.

— Току-що ги пуснах — отвърна Емили. В гласа й се усещаше тревога.

— Как мислиш, защо са изчакали чак до сутринта, за да започнат търсенето? Уайлдън каза снощи, че отива да събере екип.

— Уайлдън спомена и за някаква процедура — предположи с изтънял глас Емили. — Може би има нещо общо с това.

Ариа изсумтя.

— Досега не е оставял впечатление на човек, който спазва процедурите.

— Чакай малко, какво имаш предвид? — попита недоверчиво Емили.

Ариа започна да разнищва подложката, която една от приятелките на Мередит беше изплела от коноп. Бяха минали почти дванайсет часа, откакто намериха тялото на Иън, а за това време в оная гора можеха да се случат хиляди неща. Някой можеше да премахне уликите… или да подхвърли фалшиви следи. Но полицията — Уайлдън най-вече — се беше отнесъл напълно безотговорно към случая. Уайлдън дори нямаше заподозрян за убийството на Али, докато Ариа, Спенсър и останалите не му бяха поднесли главата на Иън на тепсия. Освен това Уайлдън не беше успял да разбере нито как Иън е успял да се измъкне от къщата си, за да посети Спенсър, нито че е избягал в деня на започването на процеса му. Според Хана Уайлдън искаше колкото тях да види Иън на електрическия стол, но въобще не се беше постарал да го държи под ключ.