Хана се обърна. Майк се беше облегнал на една от колоните в гръцки стил и се усмихваше на едно момиче от училището „Тейт“. Хана изръмжа глухо и се устреми към него. Когато Майк я видя, се усмихна смутено.

— Съотборниците ти са залагали на нас? — изкрещя тя. Момичето от „Тейт“ бързо изчезна.

Майк отпи от виното си и сви рамене.

— Не е кой знае колко по-различно от онова, което направихте вие, момичета. Само че момчетата от отбора играха за пари. А вие за какво играхте? За тампони ли?

Хана притисна длан към челото си. Нещата не трябваше да се развиват така. Майк трябваше да бъде уязвим и слаб, жертва. А се оказа, че през цялото време е знаел, че се състезават. През цялото време си беше играл с нея.

Тя въздъхна изморено.

— Значи край с ходенето на бала?

Майк я погледна изненадано.

— Аз не искам да стане така.

Хана го погледна.

— Наистина ли? — Майк поклати глава. — Тогава значи… не ти пука, че си бил обект на някакъв… облог?

Майк я погледна срамежливо, после сведе поглед.

— Стига на теб да не ти пука.

Хана направи всичко възможно, за да скрие усмивката — и облекчението си. Тя го смушка силно в ребрата.

— В такъв случай няма да е зле да ми дадеш половината от печалбата си.

— А ти по-добре ми дай половината си… — Майк се спря и направи физиономия. — Няма значение. Не ми трябват половината ти тампони. Ще използваме печалбата за бутилка „Кристал“ на бала, съгласна ли си? — Лицето му грейна. — И за стая в мотела.

— Мотел!? — Хана го погледна. — За каква ме мислиш?

— Скъпа, когато си с мен, няма да ти пука къде сме — произнесе Майк с най-мазния глас, който Хана някога беше чувала. Тя потисна един стон и се наведе към него. Той също се наклони към нея и челата им се допряха. — Искаш ли да съм честен? — прошепна Майк, гласът му омекна и прозвуча почти нежно. — Винаги съм те харесвал повече.

Хана усети как вътрешностите й пламват. По гърба й полазиха тръпки. Лицата им бяха толкова близо, на един тънък пласт въздух разстояние. Тогава Майк протегна ръка и отметна един кичур коса от очите на Хана. Тя нервно се засмя. Устните им се срещнаха. Устата на Майк беше топла и имаше вкус на червено вино. Хана изтръпна от главата до петите.

— А така! — извика Ноъл Кан от другия край на стаята и едва не падна от трона. Хана и Майк се разделиха. Той сви юмруци и ръкавите на сакото му леко се повдигнаха нагоре. На китката си все още носеше жълтата гумена гривна на отбора по лакрос. Хана въздъхна примирено. Ще трябваше да свиква с толкова много странни неща сега, когато излизаше с момче от отбора.

От тонколоните се разнесе пукане, последвано от бърза весела песен. Хана надникна в балната зала. Оркестърът беше изчезнал и на мястото му се издигаше диджейска кабинка. Диджеят носеше дълга къдрава перука в стил Луи XIV, тесни панталони до коленете и широка горна дреха.

— Ще танцуваме ли? — попита Майк и й предложи ръката си.

Хана се изпъна и го последва. В другия край на залата Наоми, Райли и Кейт седяха на един от диваните и ги наблюдаваха. Наоми изглеждаше раздразнена, но Кейт и Райли се усмихваха, сякаш се радваха заради Хана. След миг тя им се усмихна в отговор. Кой знае, може би Кейт наистина искаше да й бъде приятелка. Може би Хана щеше да сложи кръст на миналото.

Майк започна да се гърчи около нея, като едва не я настъпи по крака. Тя го ритна и се разсмя. Когато песента свърши, диджеят се наведе към микрофона.

— Изпълнявам желания — обяви той с равен глас. — Ето ви едно такова.

Всички замръзнаха в очакване. Няколко акорда прозвучаха от тонколоните. Ритъмът беше бавен, леко унил. Майк махна с ръка.

— Кой тъпанар си поръча това? — изпуфтя той и тръгна към кабинката на диджея, за да провери.

Музиката продължи да се лее. Хана се спря и наостри уши. Разпозна песента, но не се сещаше откъде.

Майк се върна.

— Песента е на някой си Елвис Костело — обяви той. — Който и да е той.

Елвис Костело. В този миг започна припевът. „Алисъ-ъ-ъ-ъ-ъ-н! Знам, че този свят те УБИВА!“.

Хана зяпна изненадано. Сети се откъде й е позната тази песен: няколко месеца по-рано някой я пееше в банята й.

„Али-и-и-сън, намеренията ми са истински…“.

Когато онзи ден Хана излезе в коридора, тя видя Уайлдън, увит в любимата й бяла хавлия „Потъри барн“. Той я изгледа изненадано. Когато Хана го попита защо пее тази песен и каза, че само някой ненормалник би пял нещо подобно в Роузууд тия дни — Уайлдън се беше изчервил.

— Понякога не се усещам, че пея.

Изведнъж й проблесна. Понякога не забелязвам, че пея! Али го беше казала тази сутрин в съня й! Освен това беше казала: И ако го намериш, аз ще ти разкажа всичко. За тях двамата. Нима искаше да й подскаже, че по някакъв начин Уайлдън е свързан с убийството й?

Тогава се сети за усещането за дежа вю, което беше изпитала, щом зърна Уайлдън на алеята. Причината беше колата му, онази стара черна машина, която караше, докато патрулката му беше на ремонт. Беше виждала тази кола по-рано, преди много години. Беше паркирана пред дома на семейство Дилорентис в деня, когато се опитаха да откраднат знамението на Али.

— Хана? — обади се Майк и я погледна с любопитство. — Добре ли си?

Хана поклати слабо глава. В съзнанието й се появиха ярки подробности от съня. Да идем за риба, не спираше да повтаря Али, след като Хана я попита за какво говори. Думите бяха свързани с Уайлдън… и Хана вече го разбираше ясно. Стикерът на предното табло, на който имаше нарисувана риба. Тя знаеше къде го беше виждала и преди: семейство Дилорентис имаха същия. Пропускът им даваше достъп до частния терен край Поконос. Но какво от това? Там почиваха много хора; може би семейството на Уайлдън също ходеше там. Защо полицаят се беше опитал да скрие стикера? Защо го обграждаше с такава тайнственост?

Освен ако не криеше нещо.

Хана се приближи със залитане до най-близкия стол и се отпусна в него.

— Какво има? — попита отново Майк. Тя поклати глава, неспособна да отговори. Може би Уайлдън наистина пазеше някаква тайна. Напоследък се държеше толкова странно. Дебнеше наоколо. Водеше потайни разговори по телефона. Не беше там, където трябва. Побърза да обвини момичетата за изчезването на Иън. Душеше из стария двор на Али. Караше като побеснял към дома на Хана, като едва не я уби. Носеше същата качулка като фигурата, която се беше навела над Хана в гората в нощта, когато намериха тялото на Иън. Може би той беше фигурата.

„Ами ако ти кажа нещо, което не знаеш? — беше казал Иън на Спенсър, докато разговаряха на верандата. — Нещо голямо. Мисля, ченгетата също го знаят, но не му обръщат внимание. Опитват се да ме натопят“ И след това съобщението му в месинджъра: „Разбраха, че аз знам. Трябва да бягам“.

В залата беше пълно с народ. На всеки вход имаше охрана и много роузуудски полицаи, но Уайлдън не беше сред тях. Хана зърна нещо в едно от големите стенни огледала. Видя познатото лице със сини очи и руса коса и замръзна. Това беше Али от съня й. Но когато отново погледна натам, лицето се беше променило. Там стоеше Кирстен Кълън.

Майк гледаше Хана с широко отворени, уплашени очи.

— Трябва да намеря сестра ти — каза тя и докосна ръката му. — После ще се върна. Обещавам.

И хукна през залата. Някой наистина криеше нещо. Но този път те нямаше да потърсят полицията за помощ.

28.

Става все по-страховито

Когато Ариа най-накрая успя да се измъкне от трафика и да влезе в паркинга на „Радли“, беше закъсняла с повече от час. Хвърли ключовете на момчето за паркиране и започна да оглежда тълпата от биячи, официално облечени гости и фотографи в търсене на Емили, но не я откри никъде.

След като Джейсън я завари в апартамента си и я изгони оттам, тя не знаеше какво да прави. Най-накрая отиде на гробището „Свети Василий“ и се спря на гроба на Али. Последния път, когато беше тук, ковчегът на Али още не беше заровен в земята — господин и госпожа Дилорентис задържаха погребението й, защото отказваха да повярват, че дъщеря им наистина е мъртва. И въпреки че все още не бяха дошли резултатите от ДНК анализа, които да докажат, че тялото, намерено в задния им двор, наистина е на Али, семейство Дилорентис очевидно се беше примирило с действителността, защото Ариа научи, че Алисън най-накрая е била погребана в края на предишния месец, без церемония.

Алисън Лорън Дилорентис, пишеше на надгробния камък. Тревичката, засадена около гроба й, беше скована от скреж. Ариа се втренчи в мраморната плоча, пожелавайки си Али да може да говори. Искаше да й разкаже за годишника, който беше открила в апартамента на Джейсън. Искаше да я попита за посланието, което Уайлдън беше надраскал под снимката на Иън. Какво толкова ужасно нещо е извършил Иън? И какво се случи с теб? Какво още не знаем?

Едно момиче, облечено с тясна черна рокля, спря Ариа на входа на „Радли“.

— Имате ли покана? — попита то с носов глас. Ариа показа поканата, която Ила й беше изпратила, и момичето кимна. Увита в палтото си, Ариа влетя през двойната врата и влезе в хотела. Група ученици от „Роузууд дей“, сред които Ноъл Кан, Мейсън Байърс, Шон Ейкърд и Наоми Циглър, стояха на дансинга и се кълчеха на някакъв ремикс на известна песен на Сийл. След като грабна една чаша шампанско и я пресуши на големи глътки, Ариа се впусна в тълпата да търси Емили. Трябваше да й разкаже за годишника.

Някой я потупа по рамото и тя рязко се обърна.

— Успя, значи! — извика Ила и я прегърна силно.

— 3-здрасти — опита се да се усмихне Ариа. Ила беше наметнала морскозелен дантелен шал върху раменете си, а отдолу носеше тясна черна копринена рокля. Ксавие стоеше до нея с чаша шампанско в ръка.

— Радвам се да те видя отново, Ариа. — Очите на Ксавие се отместиха от лицето към гърдите и хълбоците й. Стомахът й се сви. — Как е животът в къщата на баща ти?

— Добре е, благодаря — отвърна сухо тя. Опита се да погледне умолително Ила, но майка й отвърна със стъклен поглед. Ариа се зачуди дали не е обърнала няколко питиета, преди да дойдат тук. Ила го правеше често преди изложби.

Бащата на Ноъл Кан потупа Ила по рамото и майката на Ариа се обърна, за да разговаря с него. Ксавие се приближи до Ариа и постави ръка на кръста й.

— Липсваше ми — каза той. Дъхът му беше горещ и миришеше на уиски. — Аз липсвах ли ти?

— Трябва да тръгвам — каза Ариа силно, усещайки как се изчервява. Тя бързо се отскубна от Ксавие и се шмугна покрай някаква жена с пухкава яка от норка. Чу как Ила извиква „Ариа?“. В гласа й се долавяше разочарование и болка, но Ариа не се обърна.

Спря се пред едно голямо цветно стъкло, на което беше нарисуван портретът на някакъв менестрел с лютня. Когато отново усети потупване по рамото, тя се сви, притеснена, че Ксавие я е последвал. Но се оказа, че е Емили. Няколко кичура от златисточервеникавата й коса висяха от плитката й, а бузите й пламтяха.

— Навсякъде те търсих! — възкликна Емили.

— Току-що пристигам — каза Ариа. — Трафикът беше ужасен.

Емили измъкна една голяма, прашна зелена тетрадка изпод мишницата си. Страниците й бяха с позлатени ръбове и напомняха на Ариа на том от някоя енциклопедия.

— Виж това. — Емили я отвори и посочи едно име в курсив. Джейсън Дилорентис. До името му бяха написани дата и час отпреди седем години.

— Намерих я на горния етаж — обясни Емили. — Сигурно е регистрационната книга от времето, когато това място е било психиатрична клиника.

Ариа примигна невярващо. Тя вдигна глава и се огледа. Един привлекателен среброкос мъж, най-вероятно собственикът на хотела, си пробиваше път през тълпата с доволно изражение на лицето. Из цялата зала бяха разположени екрани, които показваха мултимилионната фитнес зала на втория етаж и изключителния спа център. Тя беше подочула, че това място някога е било болница за психично болни деца, но сега не й беше много лесно да го приеме.