Лицето на Хана пребледня.

— Тази сутрин сънувах деня, в който се опитахме да откраднем знаменцето на Али. Трябва да го видя.

Ариа понечи да възрази, когато изведнъж усети леко трептене върху бедрото си. Мобилният й телефон звънеше.

— Момент само — промърмори тя, поглеждайки към дисплея. — Имам нов есемес.

Чантичката на Емили започна да жужи.

— Аз също — прошепна тя. Двете се спогледаха. Айфонът на Хана мълчеше, но тя се наведе към нокията на Емили. Ариа погледна телефона си и натисна бутона за четене.

Не е ли адски неприятно, когато официалните обувки започнат да стискат? Аз лично обичам да си накисна краката в горещото джакузи в задния ми двор. Или да си полегна в уютния хамбар под одеялото. Колко е тихо сега, когато големите съвестни ченгета ги няма.

А.

Ариа вдигна глава и ги погледна озадачено.

— Като че ли А. има предвид хамбара на Спенсър — прошепна Емили. Тя зяпна изненадано. — По-рано днес разговарях с нея. Тя се е пренесла в хамбара… съвсем сама. — Тя посочи с пръст към думите колко е тихо сега, когато големите съвестни ченгета ги няма. — Дали Спенсър не е в опасност? Ами ако А. ни предупреждава, че ще се случи нещо ужасно?

Хана извади своя айфон, набра номера на Спенсър и включи високоговорителя. Телефонът звъня известно време и превключи на гласова поща. Пулсът на Ариа се ускори.

— Трябва да отидем да проверим дали Спенсър е добре — прошепна тя.

В този миг Ариа усети нечий поглед върху себе си. Огледа се и забеляза до входната врата един тъмнокос мъж, облечен с роузуудска полицейска униформа. Уайлдън. Той ги гледаше с присвити очи и стиснати устни. Сякаш беше чул всичко, което си говореха… и знаеше, че всичко, което казват, е истина.

Ариа сграбчи Хана за ръката и я повлече към страничния изход.

— Момичета, трябва да се махнем оттук! — извика тя. — И то веднага!

29.

Колко жестоко са се лъгали…

Беше девет вечерта, а от час и половина Спенсър продължаваше да чете все същия параграф от „Веселата къща“4. Началото на двайсети век. Лили Барт, агресивна, алчна нюйоркчанка, се опитва да си пробие път във висшето общество. Също като Спенсър, Лили искаше да намери начин да избяга от ужасния си, несигурен живот, но също като нея не успяваше да постигне нищо бързо. Спенсър с нетърпение очакваше да стигне до онази част в книгата, където Лили разбира, че е осиновена, измамена е от богатата жена, която твърди, че е нейна майка, и губи парите от зестрата си.

Тя остави книгата и огледа апартамента си в хамбара, където се беше усамотила веднага след като се върна от Ню Йорк. Цветните възглавнички, пръснати по кафеникавия диван, изглеждаха избелели и безцветни. Няколкото парченца сирене азиаго, които Спенсър беше открила в хладилника и беше изяла над умивалника, имаха вкус на стърготини. Под душа не чувстваше водата нито гореща, нито студена — а просто хладка. Всичките й сетива бяха притъпени. Светът изглеждаше мрачен и безрадостен.

Как можа да постъпи толкова глупаво? Андрю я беше предупредил. Всички признаци, че Оливия я лъжеше, бяха налице. Когато я посети, тя отказа да й покаже апартамента си. Освен това носеше огромна папка, която удобно забрави у Спенсър, когато се качи в хеликоптера. Сигурно се беше разсмяла, щом се озова във въздуха, знаейки точно как ще постъпи „дъщеря й“. Само като си помислеше, че я беше погледнала в очите и беше решила, че си приличат! Беше я прегърнала здраво, преди да се разделят, изпълнена с усещането, че най-после е намерила човек от семейството си! Може би Оливия дори не беше истинското й име. А Морган Фрик, така нареченият съпруг на Оливия, със сигурност не съществуваше. Как можа да не го забележи! Това бяха просто имената на два нюйоркски музея, слети в едно.

Хамбарът скърцаше и се поклащаше. Спенсър пусна телевизора. Сестра й беше записала тонове сериали, които не беше изгледала. По-рано същата вечер Спенсър чу една от служителките в спа центъра да оставя съобщение на телефонния секретар на Мелиса, в което я питаше дали иска да си вземе нов час за кислородната терапия на лицето, която е пропуснала днес. Защо сестра й се беше изнесла толкова скоростно? Възможно ли е вчера в гората да беше видяла нея, наведена да търси нещо?

Спенсър изключи телевизора. Погледът й се зарея по рафтовете на Мелиса. Те бяха претъпкани със стари учебници от гимназията, сред които откри и учебника по икономика. До тях стоеше кутия от обувки с надпис „бележки от гимназията“. Спенсър изсумтя саркастично. Бележки, като ония, които си предаваха една на друга в час? Предвзетата Мелиса не беше този тип момиче.

Спенсър свали кутията и отвори капака. Най-отгоре стоеше синя тетрадка с надпис „висша математика“. Мелиса сигурно беше имала предвид бележки по предмети. На корицата на тетрадката бяха нарисувани усмихнати личица, а имената на Мелиса и Иън се виждаха навсякъде, изписани в ситен курсив и украсени с цветчета. Спенсър отвори на първата страница. Тя беше запълнена с математически задачи, диаграми и доказателства. Скучно, помисли си Спенсър.

На следващата страница погледът й беше привлечен от надписи със зелено мастило. В полетата имаше записки с два различни цвята. Приличаше на разговор между двама души, като тетрадката е била побутвана от единия към другия край на чина. В написаното с черен химикал Спенсър разпозна почерка на Мелиса, останалото беше в зелено.

„Познай с кого спах на купона миналия уикенд“ — беше надраскала Мелиса. Следваше голяма зелена въпросителна. „Дж. Д.“ — беше отговорът на Мелиса. Последва голяма зелена удивителна. След това беше написано: „Лошо момиче! Това момче е толкова влюбено в теб…“.

Спенсър приближи тетрадката на няколко сантиметра от очите си, сякаш гледането отблизо щеше да изясни нещата. Дж. Д. Замисли се чии биха могли да бъдат инициалите. Възможно ли е да означаваха Джейсън Дилорентис? В деня, когато се опитаха да откраднат знамето на Али и Джейсън излетя от къщата, той се беше спрял, загледан в Мелиса и Иън, които седяха в задния двор на къщата й. „Ще го преживее“ — беше промърморила Мелиса на Иън. Възможно ли беше Джейсън да ревнува Мелиса от Иън? Дали не беше тайно влюбен в нея?

Тя притисна пръсти към слепоочията си. Струваше й се невъзможно.

Някой почука силно по вратата, тетрадката се изплъзна от ръцете й и падна на килима. Чукането се повтори.

— Спенсър? — извика някой името й.

Пред вратата стояха Емили и Хана. Емили беше облечена в дълга червена рокля, а Хана в къса и черна, обшита с дантели.

— Добре ли си? — Хана се втурна в хамбара и хвана Спенсър за ръцете. Емили влетя вътре, носейки голяма тетрадка с опърпана кожена подвързия.

— Да — отвърна бавно Спенсър. — Какво става?

Емили остави тетрадката на кухненския плот.

— Току-що получихме есемеси от А. Притеснихме се, че нещо може да ти се е случило. Чувала ли си някакви странни шумове отвън?

Спенсър примигна смаяно.

— Не…

Момичетата се спогледаха и въздъхнаха облекчено. Спенсър погледна към тетрадката, която носеше Емили.

— Какво е това? — попита тя.

Емили прехапа устни. Тя погледна Хана и двете едновременно започнаха обясняват какво са открили. Освен това й казаха, че Ариа е отишла у тях, за да донесе изгубеното знаменце на Али — на което може да има важни улики — и щеше да дойде по-късно. Когато най-накрая млъкнаха, Спенсър ги зяпна изумена.

— Джейсън и Уайлдън знаят нещо — прошепна Хана. — Нещо, което крият. Трябва отново да се свържем с Иън. Онези неща, които ти написа в месинджъра — за това, че трябва да бяга, че го мразят, че са разбрали, че той знае — трябва да разберем какво знае!

Спенсър грабна една от възглавничките на дивана и започна неспокойно да я върти в ръцете си.

— Ами ако се окаже опасно? Иън е бил принуден да бяга от града, защото е знаел твърде много. Това може да се случи и на нас.

Хана поклати глава.

— А. ни моли да го направим. Ако откажем, той ще ни съсипе.

Спенсър затвори очи, спомняйки си огромната червена нула в банковата сметка, където бяха спестяванията й за университета. А. вече я беше съсипал.

Тя сви рамене и се приближи до лаптопа на Мелиса, без да е сигурна какво точно трябва да направи. Бавно завъртя мишката, махайки скрийнсейвъра от екрана. Месинджърът все беше включен с нейния акаунт и в прозорчето с приятелите се виждаше, че някои от тях са на линия. Когато Спенсър видя познатия псевдоним, сърцето й заби лудо.

— Не мога да повярвам. Това е той — каза тя и посочи УЮКЗащитникRoxx. За пръв път от цяла седмица го виждаше онлайн.

Хана погледна Спенсър.

— Говори с него — каза тя.

Спенсър цъкна върху иконката на Иън и започна да пише.

Иън, Спенсър е. Не се изключвай. Емили и Хана са с мен. Вярваме ти. Знаем, че си невинен. Искаме да ти помогнем. Но трябва да ни кажеш всичко за противоречивите улики, за които намекна, когато се видяхме на задната веранда миналата седмица. Какво се случи в нощта, когато Али беше убита?

Курсорът примигна. Ръцете на Спенсър започнаха да треперят.

След това екранът на месинджъра присветна. Те се наведоха напред.

„Спенсър?“

Момичетата плеснаха с ръце. Веднага след това се появи ново изречение.

„Не трябва да говорим за това. Ако го научиш, може да се окажеш в опасност“.

Спенсър пребледня и погледна към Емили и Хана.

— Видяхте ли? Може и да е прав.

Хана бутна Спенсър настрани и написа:

„Трябва да разберем“.

Прозорчето на месинджъра отново примигна. „Онази нощ двамата с Али се бяхме разбрали да се видим — написа Иън. — Беше ми доста притеснено, затова се напих. Отидох да я чакам, но тя не се появи. Когато погледнах към двора, кълна се, че видях в гората двама души с дълги руси коси. Като че ли единият от тях беше Али“.

Спенсър ахна. Когато предишната седмица Иън беше дошъл при нея на верандата й, той й беше казал същото. Двете с Али се бяха скарали в онази нощ, но Иън твърдеше, че е бил някой друг. Тя затвори очи, опитвайки се да се сети за някой друг човек, който би могъл също да е там… някой, за който не подозираха. Стомахът започна да я присвива.

Съобщенията на Иън не спираха.

„Стори ми се, че двамата се карат, но бяха твърде далеч от мен, за да съм сигурен. Реших, че Али няма да дойде, което може би беше добре, защото бях доста замаян. След като тя изчезна, дори не ми мина през ума, че човекът, с когото се караше, може да я е наранил — затова първоначално не казах нищо. Когато бяхме заедно, тя често споменаваше, че иска да избяга, и затова реших, че точно това е направила“.

Спенсър погледна озадачено останалите.

— Али никога не е споменавала, че иска да избяга, нали?

— Аз споменах няколко пъти, че искам да избягам от строгото ми семейство — прошепна Емили. — Али каза, че ще дойде с мен. Мислех си, че го казва от състрадание… но може би не е било така.

Прозорчето отново примигна.

„Но след като ме арестуваха, много неща ми се изясниха. Разбрах кой е бил в гората… и защо. Те бяха дошли за мен, не за нея. Бяха разбрали какво става и искаха да ме наранят. Но първо се докопаха до нея. Не знам какво се е случило. Не знам дали е било нещастен случай, но съм сигурен, че те са виновни. И оттогава си мълчат за това“.

Зрението на Спенсър се замъгли. Сети се за предишната нощ и фигурата в гората, която ровеше в пръстта. Може би там имаше нещо, някакво доказателство.

„Кои са те? — написа Спенсър. — Кой го е направил?“. Тя подозираше, че знае какъв ще е отговорът на Иън, но просто искаше да бъде сигурна.